„Бях отхвърлен заради една книга“
ГЛАВА 24
ЕЗМИТА
Бях препрочела една и съща страница три пъти и все още не знаех какво се случва. Не можех да се съсредоточа. Големите ми планове за вечерта бяха да се затворя в стаята си и да чета. Не ми се получаваше особено.
До момента, в който Аса дойде в магазина днес и ме покани на среща, сякаш трябваше да съм готова и на разположение в даден момент, не бях мислила какво ще правя тази вечер. Все пак беше събота вечер. Брет се беше поканил да дойде и да гледаме телевизия, но аз бях отказала. Нямаше нужда да започвам отново. Ако щяхме да бъдем приятели, то това, че сме постоянно заедно, изпращаше погрешно послание.
Отказах се от книгата и я сложих на леглото до мен, след което се претърколих по гръб и се загледах в тавана. Не исках да съм тук. Исках да бъда с Аса. Колкото и глупаво да се оказваше това желание, защото след утрешния ден можеше да не го чуя още седмица-две. Последния път, когато отидохме на среща, той замълча. Трябва да се подготвя, че това може да се случи отново.
Телефонът ми иззвъня, предупреждавайки ме за текстово съобщение. Рядко получавах такива. Вдигнах го и се загледах в екрана. Беше на Аса. Той ми пишеше. Отменяше ли вече срещата за утре? Дали беше получил по-добър вариант по-късно днес и беше променил решението си? Момичето, което беше влязло в магазина днес, беше красиво и изглеждаше влюбено в него. Може би я е настигнал по-късно. Стомахът ми се сви, а аз мразех това чувство.
Отворих текстовото съобщение, прочетох го, после го препрочетох.
Как минава вечерта ти?
Как мина вечерта ми? Сериозно ли беше? Не ми беше писал, след като се целувахме в каросерията на пикапа му, но днес идва, спомня си, че съм жива, и сега ми пише. Трябва да го игнорирам за известно време. Да му пиша след няколко часа. Да го накарам да чака.
С кого се шегувах? Не бях добра в игрите. Никога не бях играла игри. Аса Грифит нямаше да ме накара да започна да ги играя.
Добре. Благодаря ти. Как минава вечерта ти?
Изпратих текста и пуснах телефона на леглото, след което се изправих. Нямах намерение да лежа там и да чакам той да ми отговори. Това беше лудост.
Вгледах се в телефона си. Той вече беше отговорил на съобщението. Протегнах ръка и го вдигнах.
Можеше да е по-добре. Искаше ми се да си тук.
О. Добре, значи е флиртувал. Не го разбирах, но и нямаше да мога да го игнорирам.
Какво правиш? – Попитах, като се чувствах смела със сигурността да пиша SMS вместо да говоря.
Мадън. Нешънъл ме бие – отвърна той почти веднага.
Значи не беше излязъл с великолепното момиче от днес или с червенокосата. Беше в апартамента на Неш. Изпитах облекчение и можех да призная, че възелът в стомаха ми моментално се отпусна.
Щом ми пише, значи е зле. Това беше хубаво. Много по-добре от четенето. Седнах на леглото и кръстосах краката си.
Какво правиш?
Попита той, а аз огледах стаята си, чудейки се дали признанието, че съм му отказала заради книга, е добра идея. Мразех да лъжа. Не исках да си играя на игри, а това си беше игра на игрите.
Чета.
Ето, признах си. Егото му щеше да оцелее.
Настъпи дълга пауза. След три минути започнах да си мисля, че той няма да ми върне съобщението. Дали го бях ядосала? Тогава телефонът иззвъня. Изпуснах въздишка на облекчение.
Бях отхвърлен заради една книга. По дяволите. Това е неприятно.
Не толкова лошо, колкото излизането му с червенокосата на следващия ден след срещата ни, но нямаше да изтъквам това. Не беше честно. Той беше подчертал, че това не е ексклузивно.
Това е Хемингуей, ако това те кара да се чувстваш по-добре. А аз нямах представа за какво става дума.
Изминаха пет минути и той не отговори. Принудих се да сложа телефона. Можех да отида да гледам телевизия или нещо друго. А не да седя тук и да чакам. Можех да си лакирам ноктите или да си направя маска на лицето.
Динг.
Ще се срещнем навън след пет минути.
Не беше това, което очаквах.
Какво ще кажеш за Хемингуей?
Отговорих. Нямаше нужда да правя това. Бях толкова горда със себе си, когато не бях скочила, че ще изляза с него тази вечер. А сега щях да проваля всичко, като все пак се видя с него.
Моля.
Беше следващият му текст.
Затворих очи и въздъхнах. Нямаше да мога да откажа. Родителите ми вече си бяха легнали, както и по-малките ми братя. Можех да платя на сестрите си, за да бъдат тихи.
Добре.
Отвърнах най-накрая аз.
Бях слаба, когато ставаше дума за Аса Грифит. Преди да го опозная, ме очароваше този, за когото го мислех, но сега, когато го познавах, исках да бъда около него. Харесваше ми той да ми се усмихва. Начинът, по който миришеше, и звукът на смеха му. Аса беше всичко, на което се надявах, и още нещо.
Дълбоко в себе си исках и той да почувства същото, но да се надявам на това щеше да е катастрофа. Болката, която изпитвах през цялата седмица, сега изглеждаше минимална. Бях добре. Това беше добре. Можех да го направя.
Изправих се и нахлузих чифт скъсани дънки, които бях захвърлила по-рано. Погледнах надолу към горнището, което бях облякла, но реших да го оставя. Никога не го бях носила на публично място. Беше прекалено разкриващо. Спях с него. Тази вечер бях смела. Исках да му покажа, че мога да бъда толкова секси, колкото момичето днес или червенокосата, която той толкова харесваше. Обух сандалите си, слязох долу и излязох през задната врата, без да видя нито една от сестрите си. Проверих дали ключът е на скришното си място, затворих вратата и я заключих зад себе си.
Светлините на пикапа на Аса угаснаха, когато той спря на паркинга. Забързах към пикапа, преди той да успее да излезе. Трябваше да отидем на друго място, в случай че майка ми се събуди и погледне навън. Отворих вратата на пикапа и влязох вътре.
– Здравей – казах аз.
– Здравей – отвърна той, а после вратата се затвори зад мен и беше твърде тъмно, за да видя ясно лицето му.
– Винаги ли се обличаш така за Хемингуей? – Попита той, докато излизаше на пътя.
– Да – отговорих аз. – Обличам се така за всички велики литературни гении.
– По дяволите – промълви той.
Усмихнах се и бях доволна от себе си. Не се бях почувствала неловко. Тъмнината ми даваше кураж, осъзнах.
– Къде отиваме? – Попитах.
Той ме погледна, после се върна към пътя.
– Не бях планирал толкова далеч. Просто исках да те видя. Не мислех за това.
Усмивката ми нарасна, а пеперудите в стомаха ми избухнаха. Той искаше да ме види. Бях тук цяла седмица, но не развалих момента, като изтъкнах това.
– Гладна ли си? – Попита той.
– Не много – отвърнах аз.
– Твърде късно за кино – каза той.
– Да – съгласих се аз.
– Неш отиде в Талула. Можем да гледаме някой филм в апартамента – предложи той.
– Добре – съгласих се аз. Тази идея много ми хареса. Да бъдем насаме с него звучеше прекрасно.
Тогава той се засмя и поклати глава.
– Какво? – Попитах го.
– Нищо – отговори той.
Не му повярвах, но не настоях. Бях в пикапа му. Ако ме хванеха, родителите ми щяха да си загубят ума. Но всичко това си струваше.
Назад към част 24 Напред към част 26