Глава 25
Емери изстена.
Тя шибано стенеше и това беше най-красивият звук, който той някога беше чувал.
Ръцете му се вмъкнаха в пуловера ѝ, като искаха да завладеят всеки сантиметър от меката ѝ плът.
Планираше намерението му да бъде нещо невинно. Нещо платонично, нещо, което да очертае границата между тях като нищо повече от средство за постигане на целта, но бидейки толкова близо до нея, трябваше да знае, че тялото му няма да позволи нищо по-малко от това, което връзката между тях изискваше. Заобикаляше ги похотта и му трябваше всичко, за да се въздържи да не спусне ръце към сладостната възбуда между краката ѝ.
Предполагаше се, че това ще бъде просто хранене, но при Емери нямаше нищо просто. С всяко изтласкване на жизнената ѝ сила тялото ѝ се извиваше срещу него, а той ѝ отговаряше със същото. Съблазнителен танц на телата им, използван за предаване на думите, които никой от двамата не смееше да изрече.
Думи, които той не искаше да изрече.
Но с всяко дръпване на кръвта ѝ, с всяко докосване на тялото ѝ яростта на Огъстин затихваше, а загрижеността му за останалия свят се стопяваше. Имаше само Емери. Само тази магнетична сила между тях. Това беше грешка, но беше грешка, която той щеше да прави отново и отново, за да почувства нищо и всичко в един и същи момент.
– Огъстин. – задъханият начин, по който името му се изсипа като молба от устните ѝ, почти го погуби. Тя протегна ръка нагоре и я заплете в косата му, придърпвайки го по-плътно към шията си.
Главата му се завъртя от задоволство. Кръвта и тялото ѝ бяха негови, макар и само за този кратък миг. Това би трябвало да е достатъчно, но не беше. Един вкус никога нямаше да е достатъчен, когато ставаше дума за Емери. Връзката гарантираше, че тя е въздухът, който диша, а ядът му подхранваше всяко порочно желание. Тя се бе вкоренила в сърцевината на душата му и дълбоко заложеният в него огън се нуждаеше от повече. Той се нуждаеше от нея. Цялата.
Огъстин извади кътниците си от стегнатата ѝ плът, но не си направи труда да оближе и затвори раните. Още не. Той притисна ръцете си в дървото от двете страни на главата ѝ и прошепна срещу разрошената ѝ коса.
– Какво искаш, малка вещице?
Трябваше тя да го каже. Тя да е тази, която да започне това, което той толкова много искаше да даде.
– Теб. Искам те, Огъстин. – погледът на Емери се втренчи в неговия и той се наслади на всяка частица истина в думите ѝ. Езикът ѝ се изплези и намокри устните ѝ. В този момент Огъстин щеше да ѝ даде всичко, което поиска. – Преведи ме през ръба. Не искам да чувствам нищо друго освен това.
Всичко друго, но не и теб – сякаш връзката прошепна чувството, което тя остави да виси между тях.
Той беше твърде готов да се подчини. Спусна ръце от дървото и ги проследи по извивките на меката ѝ форма.
– Ти си шибано перфектна. – изръмжа той.
Когато стигна до подгъва на късите ѝ панталони, той го проследи с кокалче, преди да ги разкопчае с едно движение на пръстите си. Обърна я така, че да е с лице към дървото, и сплете пръстите ѝ в неговите, като ги вдигна, за да се облегнат на кората над главата ѝ.
– Не ги мести от това място.
– А ако го направя? – измърмори упорито тя.
– Наказанието ти расте. – изръмжа той и я захапа за рамото – Все още ми дължиш за това въртене на очи.
Огъстин не пропусна да забележи как тя потръпна при обещанието му.
Ръцете му я хванаха за бедрата и той бръкна с пръсти в колана на късите ѝ панталони, като внимателно ги свали. Живееше заради тихия звук, който издаваха, когато падаха на земята в краката ѝ.
Емери изви гръб и притисна голото си дупе към втвърдения член, който беше затворен в дънките му.
– Без бикини, – каза той – ти наистина си мръсна малка вещица.
– Не исках да имам линии от бикините. – сви рамене тя, но той чуваше злобната усмивка в думите ѝ.
Той прокара пръсти по заобленото кълбо и го стисна. Тя се размърда срещу него, а миг по-късно той вдигна ръка и силно зашлеви гъвкавата ѝ плът.
– Или пък искаше да ме дразниш с този твой перфектен задник.
Емери подскочи, но не пропусна да прочете тихия стон, който го съпровождаше.
– Предполагам, че никога няма да разбереш.
– О, сладко момиче. – той разтърка нагорещената плът на дупето ѝ, като хареса меката розова следа, която носеше – Винаги ще знам. Ако намеренията ти не са ясно изписани на лицето ти, тогава връзката, която споделяме, тази, която отказваш да затвориш, ми позволява да знам всяка порочна мисъл, която минава през ума ти.
– И все пак това е първият път, когато ме докосваш, защото искаш да го направиш, а не от задължение към твоя шибан морален кодекс. – гласът ѝ беше закачлив, но едва доловимата угриженост, която се излъчваше през връзката им, го прониза.
– Отровата ми си има собствено мнение, когато става дума за теб, а членът ми е твърд още отпреди да те хвана за врата. Откъде да знам, че не си ти тази, която ме омагьоса по начина, по който направи с Огъст в градината?
Емери изхърка и Огъстин почти чу как тя извърта очи.
– Така или иначе щеше да е трудно. Ти искаш това толкова, колкото и аз.
Той зашлеви още един силен шамар по дупето ѝ.
– Ауч. – тя подскочи и извърна глава – За какво, по дяволите, беше това?
– Извъртя си очите към мен… отново. – той сви рамене, без да се интересува, че му е ядосана. Щеше да се радва на всеки момент, в който изискваше уважението ѝ – Знаеш какво мисля за това.
– Как би могъл да видиш това? – издекламира тя, макар че по начина, по който топлината изпълваше бузите ѝ и възбудата капеше от нея, той би се обзаложил, че малката му вещица обича малко болка с удоволствието си. Той можеше да работи с това.
Огъстин прокара ръце по заоблената плът на дупето ѝ, като месеше огнената плът. Емери замълча, докато той ги проследяваше по разголените ѝ бедра. Тялото ѝ се притискаше към него, докато той проследяваше подуването на корема ѝ. Доказателството, че тя е била негова, че някога са споделяли нещо толкова чисто.
– Ще те попитам само още веднъж: какво точно искаш, малка вещице?
– Искам теб. – бездиханният ѝ отговор го облъчи… направо към члена му. Никога нямаше да се умори да чува тези три думи, които се изтръгваха от устните ѝ.
Тя изпусна тих стон, докато Огъстин впи пръсти в бедрата ѝ, танцувайки по ръбовете на мястото, където я бе отбелязал.
– Бъди конкретна.
– Добре. – изпъшка тя, а в гласа ѝ се долавяше раздразнение. Капеше за него и обичаше, когато той ѝ даваше повод да използва умната си уста. Навлизането в живота ѝ позволи да приеме по-тъмната страна на себе си и тя беше също толкова мръсна, колкото и той – Искам твоята тъмнина. Искам да почувствам как ме разтягаш, както само ти можеш. Искам да вкараш члена си в мен, докато не забравя света около мен. Искам да те взема със себе си през ръба и да падна на място, където сме само ти и аз.
Ебаси, тя беше невероятна.
С едно бързо движение той разкъса дънките си и освободи члена си. Хвана го в основата и заби върха му във входа ѝ.
По дяволите.
Той засмука долната си устна, задушавайки стона, който заплашваше да се изтръгне, когато я откри, че е обляна и готова за него. Всичките му грижливо съставени планове излязоха през прозореца.
Огъстин се наведе напред и прошепна на ухото ѝ.
– Ти си моя, малка вещице. Тази капеща, стегната вагина ми принадлежи.
– Да. А сега, мамка му, мърдай! – изръмжа тя, а тялото ѝ трепереше срещу него, тласкайки го към ръба на нуждата.
Огъстин не се поколеба и се втурна нагоре, впивайки се в нея, докато дупето ѝ не срещна основата на вала му.
Тесният ѝ канал се вкопчи жадно в члена му и тя запя името му. Огъстин я придърпа към себе си и направи крачка назад, като я наведе, така че само ръцете ѝ останаха на дървото и тя беше принудена да го приеме по-дълбоко.
Емери посрещна бутащия се член с ентусиазъм. Използвайки дървото като лост, тя разклащаше бедрата си, поемаше всичко, което той даваше и искаше още.
Тя беше Раят и Адът. Тя беше неговото спокойствие, а той – нейният огън. Две части, които винаги са били предназначени да бъдат едно цяло.
Стенанията ѝ ставаха все по-силни, докато получаваше удоволствие, и той искаше да види колко секси изглеждаше, докато посрещаше ударите му с жадната си сърцевина. Беше адски великолепна.
– Поиграй си със себе си, малка вещице. – инструктира я Огъстин – Вземи това, което е твое.
Едната ѝ ръка се спусна от дървото и се протегна между краката ѝ. Той разбра момента, в който Емери проследи клитора си, защото тя се стисна около члена му като проклета вендуза.
– Това е. Вземи каквото ти трябва. Доведе се до ръба, но не смей да свършваш. Ще свършиш с мен. Само с мен.
В момента, в който изрече думите, му се прииска да ги върне, но тя се чувстваше толкова добре. Толкова дяволски добре, че не можеше да си представи нищо друго. Можеше да обвини отровата. Можеше дори да обвини връзката с партньора. Но отново щеше да заблуди само себе си. Тя беше наркотикът, който никога не трябваше да опитва, но сега, когато го направи, всяка секунда, в която пенисът му не беше заровен до дъното на топките в нея, го болеше.
– Близо съм. – Емери говореше между дълбоките издишвания – Толкова съм близо, Огъстин.
Връзката се затегна в гърдите му, той също беше близо и не искаше нищо повече от това да я последва в забвение, но също така искаше да я натисне. Да запечата тялото си в паметта ѝ толкова напълно, че дори след като си тръгне, тя никога да не свършва без да мисли за него.
– Още не, малка вещице. – изрече той – Ще свършиш, когато ти кажа, само с моето име на устните си.
– Моля те, Огъстин. – името му беше като молитва, изпълнена с благоговение и нотка на отчаяние.
Той разклати бедрата си, ускорявайки темпото, докато преследваше собствената си кулминация. Топките му се стегнаха и въпреки че не биваше да дава повече от себе си на малката миньонка, той искаше да го направи. Трябваше да бъде на устните ѝ, във вените ѝ, да я изпълни с тъмнината, която тя жадуваше. Прехапа китката си и с едно бързо движение я издърпа нагоре, така че гърбът ѝ да е върху гърдите му. Вмъкна свободната си ръка в камизолката ѝ и завъртя зърното ѝ между палеца и показалеца си.
Когато Емери извика, той притисна китката си към устните ѝ, задушавайки звука, докато я тласкаше към ръба. Каналът ѝ се стегна около него и той захапа месестата част на шията ѝ. Звукът, който излезе от гърлото ѝ и завибрира около китката му, беше всякакъв хор от удоволствие, от който се нуждаеше, за да изтръгне и последната частица контрол, която притежаваше.
Краката му се разтрепериха и Огъстин я придърпа към себе си, докато изливаше семето си в нея, като заедно с нея се вливаше във вълните на удоволствието, което преминаваше и през двамата.
Магията на връзката набъбна и той отвори края си, поемайки всяка частица от сиянието, което Емери усещаше, и освобождавайки собствения си мрак. Тя трепереше срещу него, засмуквайки китката му, сякаш това беше единственото нещо, което я държеше жива.
Огъстин стенеше срещу кожата ѝ, наслаждаваше се на всеки изпълнен със стонове дъх и запечатваше в паметта си картината на начина, по който тя идеално прилягаше към него. Тя беше негова и в същото време не беше. Не знаеше, че има свят, в който някога ще принадлежат един на друг. Не и докато баща му беше крал, а тя – наследница на вещиците. Щеше да се наложи да я държи близо до себе си заради дъщеря им, но дори когато беше крал, имаше вероятност народът му да не я приеме.
Но той го направи.
Не беше готов да го изкаже на глас, защото това щеше да го направи истинско. Но в сърцето му Емери вече беше негова. От момента, в който я бе зърнал в клуба си. Тя винаги е била негова.
Неговият източник на живот.
Неговата половинка.
„Крайно време е да си го признаеш, по дяволите.“
Огъстин пренебрегна удара на Огъст и облиза раните по врата на Емери. В момента, в който измъкна члена си от нея, тя се срина срещу него. Той я завъртя и я придърпа в прегръдките си, като опря гърба ѝ на дървото и притисна челото си към нейното.
Емери го погледна, а очите ѝ бяха стъклени. Кожата ѝ излъчваше едва доловимо магическо сияние, сияние на чисто блаженство. Искаше му се да може да го излее в бутилка и да го запази за времето, когато мрачните дни бяха на ръба да победят.
Огъстин притисна устните си към нейните, открадвайки целувка, която беше целомъдрена в сравнение с това, което току-що бяха споделили. Той се наслаждаваше на това, което знаеше, че ще бъде откраднат момент, който щеше да цени завинаги. Отрязък от времето, който беше само за тях.
– Мислиш ли, че са ни чули? – очите на Емери се насочиха към мястото, където знаеше, че се намира вилата зад него. Те не бяха срещу първия ред дървета, но бяха на една ръка разстояние и със сигурност в обсега на слуха на свръхестествено същество.
Огъстин се ухили, остави Емери да развали момента така перфектно.
– О, сигурен съм в това.
Тя изхърка от смях и зарови лице в гърдите му. Огъстин притисна устни към върха на главата ѝ.
Емери се напрегна срещу него и меко го отблъсна назад, а въздишката, която се отрони от устните ѝ, вече не беше игрива, ефективно разбивайки крехкия балон, който ги заобикаляше. Тя вдигна очи към неговите и той пожела да спре времето, за да спре това, което знаеше, че ще последва.
– Какво правим тук, Огъстин?
Но звездите не бяха на негова страна. Той дори не знаеше кога е започнал да вярва, че звездите на вещиците диктуват живота им. Никога преди това не го беше правил. От друга страна, никога не беше преживявал магията така, както с Емери.
Огъстин притисна ръцете ѝ към гърдите си, като имаше нужда връзката между тях да остане, дори когато се готвеше да се отдалечи.
Беше егоистично копеле.
– Позволяваме си да вземем това, от което се нуждаем. – той говореше така, сякаш това беше толкова просто. Но беше всичко друго.
– А когато си тръгнеш оттук?
Макар думите ѝ да бяха стабилни, връзката в нейния край трепереше и Огъстин почти се скъса. Почти ѝ го каза. Емери заслужаваше да знае, че сърцето му е нейно, както подозираше, че нейното му принадлежи. Но той работеше с логика и стратегия, нито едно от които не осигуряваше бъдеще, в което те да получат своя щастлив край. Не и сега. Не и докато Емери и дъщеря му щяха да бъдат преследвани за това, което бяха. Възможно беше някой ден промяната да проникне в неговото кралство, но той не можеше да живее само с надежда. Нямаше да оцелее, ако нещо се случи с тях.
– Ще се върна в замъка и ще направя каквото трябва за моя народ. – Думите имаха неприятен вкус и той се бореше с нуждата да ги върне обратно.
„Ти си идиот.“
Надеждата падна от очите на Емери и тя сведе глава.
– Точно това си мислех.
– Това не е лично, Емери. – но беше, беше толкова лично, колкото можеше да бъде. Той правеше това, за да я спаси. За да спаси дъщеря им от един крал, който е на път да се превърне в тиранин, и от едно кралство, което не е готово за нейния блясък.
– Разбира се, че не е така. Просто ние сме такива, нали? Работа. – тя изпухтя в маниакален смях, а от думите ѝ капеше сарказъм – Ние сме работа. Ти си принцът, а аз съм спасителката на оживялото пророчество на Калъм.
Огъстин прокара ръка през косата си, като трябваше да държи ръцете си заети, за да не я сграбчи и никога да не я пусне.
– Ако искаш така да гледаш на това.
Тя стисна устни и кимна:
– А следващия път, когато някой от нас има нужда?
Ненавиждаше, че вижда как тя сдържа сълзите си. Сълзи, които той е поставил там. Беше за тяхно добро. Не можеше да ги изложи на опасност.
Той сви рамене в опит да отвлече вниманието от начина, по който гърлото му се люлееше, прикривайки собствените му емоции.
– Това зависи от теб, малка вещице. Ще те жадувам до сетния си дъх, никоя друга кръв няма да ме задоволи така, както ти. Не мога да бъда твоят принц, но винаги ще защитавам теб и дъщеря ни. Можеш ли да приемеш това, което ти предлагам?
Моля, кажи „да“.
Не беше сигурен дали това беше неговата молба, или молбата на Огъст, но в тях имаше едно и също чувство.
Емери се поколеба и Огъстин затаи дъх, подготвяйки се за отказа ѝ. Въпреки че току-що ѝ беше казал, че не може да бъде неин принц, тя винаги щеше да бъде неговата принцеса, неговата утеха в света. Може и да му се наложи да се ожени за Джеси, но тя беше средство за постигане на целта. Не и Емери. Емери беше неговата причина да живее.
Което го превръщаше във всяка частица от чудовището, което ѝ казваше, че е.
Когато тя кимна, Огъстин въздъхна с облекчение и я целуна по челото.
– Сигурна ли си, че нямаш нищо против това?
– Не! – отвърна тя, а гласът ѝ се превърна в дрезгав шепот, докато последната частица от уязвимостта ѝ се изплъзваше.
Той засмука долната си устна и я захапа, а кръвта се събра на върха на кътниците му. Не можеше да я вини, но това не означаваше, че това не разкъсва сърцето му на две по-малки.
Емери изправи гръбнака си и отпусна рамене, сякаш обличаше невидима броня и се готвеше за битка. Когато очите ѝ отново срещнаха неговите, те бяха втвърдени кехлибарени басейни.
– Нищо в това не е наред, но това са картите, които ни бяха раздадени. Можеш да си кажеш, че правиш това, за да ни предпазиш, че Джеси е по-малкото зло. Но ние не сме безпомощни, Огъстин. Кралят ще дойде за нас. Ти си идиот, ако мислиш, че няма да го направи, защото ти е дал думата си. Той уби сестра ми. Някой ден ще си извадиш главата от задника и ще разбереш, че срещу света сме ти и аз. Не само в името на дъщеря ни, но и на всички свръхестествени същества. Мога само да се надявам, че този ден ще настъпи по-скоро рано, отколкото по-късно, защото в един момент аз ще продължа напред, а ти ще останеш с кралство в руини и една кучка до себе си. Няма да избягам. Ще бъда твоята кръв, но с това всичко свършва. Отказвам да бъда твоите нещастни остатъци само защото съм окована за теб с магия.
– Ти си моя, малка вещице! – изръмжа той.
Емери го пренебрегна и постави ръце на гърдите му, принуждавайки го да направи крачка назад. Тя вдигна шортите си и тръгна към къщата.
Спря и сърцето му се стегна, когато тя се обърна и прошепна:
– Заради това, което си заслужава, съжалявам за мъжете ти. Вече си загубил повече, отколкото някой би трябвало. Дори във война.
Устата му образува мрачна линия и той кимна.
– Благодаря ти.
Очите на Емери потърсиха неговите, макар да не беше сигурен какво търси. Не беше останало нищо, което да може да улови. Очакваше от него да се бори за нея, за тях, но не виждаше, че той прави точно това. Имаше игра, която трябваше да се играе, кралска политика в движение. Той не можеше просто да тръгне срещу баща си и да очаква кралството да се подчини. Нямаше значение, че той се съгласяваше с нея. Баща му трябваше да се спре, иначе никой нямаше да е в безопасност. Стратегията печели войни, а не любовта и надеждата.
Тя поклати глава и се обърна обратно към къщата, а той я остави да продължи да върви.
„Надеждата е в основата на промяната. Трябва да поправиш това, Огъстин.“
„Няма какво да се поправя. Границите са това, което ще спаси всички ни от разбиване на сърцето по-късно“.
„Ти си наивно копеле, ако вярваш в това.“
Той беше. Нямаше съмнение, че двамата с Емери ще изгорят в пламък, по-ярък от дълбините на ада, но поне знаеше за какво се бори. Имаше план и само се молеше тя все още да може да гледа лицето му, когато всичко бъде казано и свършено.
Назад към част 25 Напред към част 27
