16 юли 2020 г.
„Светът не беше наред“
ГЛАВА 33
АСА
Да не се обаждам на Езмита вече не беше нещо, което можех да направя. Поставянето на дистанция между нас вече беше изстреляно по дяволите. Снощи не бях мислил за това. В светлината на деня знаех, че това е било грешка и за двама ни. Имахме два различни пътя пред себе си и това, че и отнех девствеността, беше егоистично. Да и съобщя това също не звучеше като разумна идея. От самото начало се бях опитал да не я наранявам. Бях се провалил, по дяволите.
Снощи тя заслужаваше повече от мен. Просто не знаех какво да кажа. Кое беше правилното нещо, което да кажа? Всичко изглеждаше неадекватно. Когато си тръгнах от нея, почти не бяхме говорили след секса. Да и се обадя днес беше задължително, но трябваше да измисля какво да кажа и как да го кажа.
Телефонът ми иззвъня, прекъсвайки вътрешния ми смут, и аз погледнах надолу, за да видя как на екрана ми светва думата „Мама“. Не бях я виждала от много дълго време. Майка ми най-накрая ми се обаждаше. Най-краткият момент на загриженост дойде и отмина, когато си помислих, че може да става въпрос за баща ми. Нямах причина да се притеснявам дали човекът е жив или умрял. Смъртта му щеше да направи живота на майка ми по-лесен. Детето в мен, което някога толкова много искаше да му угоди, сега се чувстваше различно.
– Здравей – казах аз, като исках да чуя гласа на майка си и осъзнах, че трябва да го направя. Тя ми липсваше. Тя си беше вкъщи. Къщата не ми липсваше, но тя ми липсваше.
Последва пауза и аз затворих очи, подготвяйки се тя да затвори слушалката. Да се оттегли.
– Мамо – казах аз. Исках да помоля: „Моля те, не затваряй.“ Но не го направих.
– Това не е майка ти – каза по линията глас, който не ми липсваше. Той не беше мъртъв. Звучеше добре. Беше победил Ковида съвсем добре. Поне звучеше така, сякаш беше така. Не е изненадващо.
Не отговорих. Аз бях този, който беше готов да затвори слушалката.
– Майка ти има Ковид. Тя е в болницата. Линейката я взе снощи. Тя… се бореше.
Образи на майка ми, усмивката ѝ, смехът ѝ, опитите ѝ да готви, начинът, по който ме прибираше, когато бях малък, и ме успокояваше, когато се страхувах. Всичко това се върна и болката, която изпитвах заради липсата ѝ, избухна в гърдите ми. Това не трябваше да се случи. Трябваше да видя майка си. Тя ми липсваше, а сега и това.
– Каква болница? – Попитах.
– Франклин – но на никого не е позволено да я вижда. В момента никой не може да влиза в болниците. – Той заяви това, сякаш вече не го знаех. Бях видял новините.
– Добре – казах аз, готов да прекратя разговора, за да мога да се обадя в болницата и да говоря с някоя сестра. Не исках да получавам информация от човека, който беше разболял майка ми. Вероятно го беше направил нарочно. Беше останал в проклетата къща с нея. Егоистично копеле.
Преди да загубя повече време, казах „Благодаря“ и затворих. Не ме интересуваше как се справя той. Той си беше у дома. Звучеше добре. Дори и да не беше, не ми пукаше. Майка ми беше сама в болницата. Не я бях виждал от четири месеца, а сега беше извън обсега ми.
Вината, срамът, съжалението преминаха през мен, докато търсех номера на Франклин в Гугъл, а след това се обадих на него. Трябваше да я проверя. Трябваше да отида да я видя или да и се обадя. Сега повече от всякога исках да чуя гласа ѝ. Трябваше да знам, че тя е добре. Щеше да се справи. Имах нужда от майка си.
Сърцето ми се разтуптя, докато чаках операторът да ме свърже с нейния етаж. Каза, че в сестринското отделение могат да ме информират за новостите, ако съм близък на семейството. Когато след пет позвънявания някой най-накрая отговори, аз отново казах името на майка ми и казах на сестрата, че съм неин син, че баща ми току-що ми се е обадил, за да ми каже.
Светът се почувства погрешен. Наклонен. Отклонен от оста си, сякаш никога повече няма да се изправи. Исках майка си. Сега. Не бях изпитвал подобно чувство, откакто бях дете. Знанието, че мога да я загубя, ме караше да беснея, но нямаше нищо, което да направя.
– Тя е на апарат за изкуствено дишане. В момента само това мога да ви кажа. Обадете се утре сутринта, след като лекарят направи обиколка. Ако нещо се промени дотогава, баща ви ще бъде уведомен.
Това, по дяволите, изобщо не ми помогна. Баща ми беше гадняр. Той не ме информираше.
– Можеш ли да ми се обадиш? Аз съм… с баща ми не сме в добри отношения. Той може да не ми каже.
Тя не отговори веднага и аз се приготвих да моля, ако се наложи.
– Ще опитам. Не мога да обещая, че някой друг ще го направи, ако не съм тук, но ще направя бележка в досието ѝ. Име и номер?
Дадох ѝ ги и тя каза, че ще направи всичко възможно, след което приключи разговора.
Седях там и се взирах в стената с телефона все още в ръка. Нямаше какво да направя. Нито едно проклето нещо. Мислех, че нощта на моста е най-мрачният ми момент. Грешах. Животът можеше да стане още по-лош. Това беше по-лошо. Майка ми лежеше сама на апарат за изкуствено дишане в болница, където не можех да стигна до нея, беше по-лошо. Трябваше да се обадя на баба ми и да ѝ кажа. Тя мразеше баща ми и обратното. Той нямаше да и каже. Имах късмет, че ми беше казал.
Да се обадя точно сега и да кажа думите изглеждаше невъзможно. Гърлото ми беше стегнато от емоции, гърдите ми пулсираха от страх и никога в живота си не бях по-самотен. Дори когато майка ми не ми се обаждаше, когато ме изпращаше, когато дори не се опитваше да ме види… знанието, че е там, ми помагаше. Мислех, че имам време. Че сме имали време. Че накрая тя ще се обади и ще излекуваме това, което е било повредено. Мислех, че това лято съм бил сам, но сега осъзнах, че до този момент не съм разбирал значението на думата „сам“.
Телефонът падна от ръката ми в скута и аз се почувствах изтръпнал. Не можех да стана и да направя нищо. Исках да остана насаме със страданието си. Телефонът иззвъня и аз погледнах надолу, за да видя номера на Неш. Тази сутрин, когато се събудих, него го нямаше. Бяха тренирали на игрището. Така правеха повечето сутрини. Не исках да ме молят да се присъединя към тях, за да правя нещо.
Пренебрегнах обаждането и отпуснах глава в ръцете си. Тогава сълзите дойдоха и аз ги оставих да текат свободно. Нямаше никой, който да стане свидетел на моето съкрушение. Твърдата ми външност се пропука и емоциите, които сдържах, избухнаха в мен. Тихите сълзи се превърнаха в ридания. Това не облекчи болката вътре в мен. Нищо, освен да видя майка си и да знам, че тя е добре, нямаше да премахне тежестта.
Чух телефона си да звъни отново и го проверих, за да не би сестрата да се обажда отново. Отново Неш. Оставих го да звъни. Продължих да скърбя за изгубеното момче, което се нуждаеше от майка си и не беше готово да стане мъж. Беше ми омръзнало да се преструвам, че не ме боли.
Не знаех колко време е минало. Сълзите ми се бяха забавили, а после пресъхнаха. Продължавах да седя в тишината, когато вратата се отвори и Неш влезе вътре. Обърнах се да го погледна и на лицето му веднага се появи загрижена гримаса. Можех ли изобщо да говоря за това? Ще се разплача ли, ако го направя? Майната му.
– Добре ли си? – Попита той, затваряйки вратата след себе си.
Можах само да поклатя глава с „не“.
– Какво се случи? – Попита той и се приближи до мен. Не го погледнах. Не исках да видя лицето му, когато го казах. Да се сдържам щеше да е трудно. Да видя съчувствие не ми помогна.
– Мама е в болницата на шибан апарат за изкуствено дишане. – Задуших думите, загледана в прозореца.
Чух го да промълвява проклятие. Продължих да гледам колите, които минаваха отвън. Светът продължаваше да съществува. Хората се заразяваха с Ковида и умираха, но светът не беше спрял за дълго. Аз също не бях спрял, нали? Майка ми беше откарана в болница, защото очевидно се бореше да диша, а аз отнемах девствеността на едно момиче на задната част на пикапа си.
Приоритетите ми бяха гадни.
– Как разбра? – Попита той.
– Баща ми се обади. Звучеше добре. – Горчивината в тона ми беше ясна.
– Можеш ли да се обадиш в болницата и да получиш някаква информация? – Попита той.
– Вече се обадих – казах аз, раздразнен, че си помисли, че не съм се сетил за това. Това беше майка ми. Разбира се, че се бях обадил в проклетата болница.
Той не попита нищо повече. Седяхме в мълчание. Остави ме да скърбя по единствения начин, по който знаех, но не ме остави. Остана там с часове. Веднъж постави едно питие пред мен, но нищо повече, а аз гледах през прозореца как животът продължава.
Назад към част 33 Напред към част 35