***
Боли ме. Все още боли толкова много. Направих всичко възможно, за да помогна на професора. Шест години от живота ми бяха посветени на научната му работа. И поисках толкова малко в замяна – да запазя тези, които ми бяха станали толкова скъпи, които му бяха служили вярно толкова години. И резултатът? Чувствам се предадена. И макар и само пред себе си… Аз съм маг. Слаба съм, но добре обучена, имунизирана съм срещу драконовата магия и имам шанс да оцелея дори при най-лоши обстоятелства. Ами мисис Макстън, Бетси, мистър Онър, мистър Уолън, мистър Илър?!
– Мис Вайърти, скъпа моя, нямате никакво лице. – каза разтревожено мисис Макстън.
Определено имах лице, но нямах перспективи. Можех ли да си позволя да имам афера с мъж, който никога няма да се ожени за мен?! Не. Това би било предателство към мен самата и моя морал, а още повече към мисис Макстън и останалите. Нямаше да мога да ги погледна в очите, ако бях любовница на Арнел. Не бих могла да погледна и себе си в очите…
„Искам ви, Анабел. И ще ви получа. По един или друг начин.“
Не, лорд Арнел, няма да ме получите.
Не така или иначе.
„Мис Вайърти, какво щяхте да направите там и тогава? Познавам ви твърде добре, за да повярвам, че ще се примирите с неприемливо поведение, което означава, че щяхте да ударите. И какво заклинание възнамерявахте да използвате, мис Вайърти?“ – тези думи на професор Наруа внезапно предизвикаха смътно безпокойство. Изведнъж ми хрумна, че бойният маг ме познава, познава ме твърде добре, сякаш ме е изучавал. Вътре ме драсна лошо предчувствие и една мисъл, също толкова нелицеприятна – на чия страна беше този маг? Знаех със сигурност, че Наруа е открито враждебен към лорд Давернети, но очевидният му интерес конкретно към заклинанието срещу лорд Арнел беше някак… изпълнено с тревога? Безпокойство, което изобщо не беше за мен.
Потиснах почти непреодолимото желание да се обърна и да погледна Наруа въпросително. Но въпросът: „Мога ли да му се доверя?“ не остана без отговор. Някъде в дъното на съзнанието си знаех отговора… и той беше „не“.
И така, всички по-нататъшни разсъждения се случваха в тишината на сърцето ми, а аз имах за какво да мисля.
За съжаление и сега наистина съжалявах, че отговорих на въпроса на Наруа, а вече бях изказала и малкото, което можех да противопоставя на лорд Арнел. Но това малко беше точно онова, на което драконът не можеше да се противопостави по никакъв начин. Не можех да повлияя на чувствата, намеренията или желанията на дракона. Честно казано, фактът, че лорд Арнел бе успял да унищожи табуираното, основано на инстинкти „Уиоларе ет франгере морсу“, бе феноменален, но… дори и така, все още имах избор между „Фулгор перстрингънт“ или „Заслепяване“.
Две дребни битови заклинания. Първото беше временно заклинание на селективна слепота. То може да бъде променяно, модифицирано, усилвано или отслабвано. В моя случай беше перфектно – бях имунизирана срещу магията на драконите и това беше моето предимство.
„Заслепяването“, въпреки че също беше заклинание за селективна слепота, беше специално. С него не можеше да се експериментира като с „Фулгор перстрингънт“, но „Заслепяването“ имаше една съществена разлика – необратим кумулативен ефект.
Така че имах избор.
А имаше и лост за влияние – старата лейди Арнел донякъде беше подценила това, което беше демонстрирала, изпращайки ни в съкровищницата. Този „капан“ беше просто дреболия в сравнение с онова, което открихме, докато пътувахме нататък. Всъщност намерихме задънена улица. Но понякога задънената улица се превръща в ключ – лейди Арнел беше проявила голяма небрежност, като ни беше съобщила, че основният камък в имението не е един-единствен камък в основите на сградата, а цялата планина. Планината от която бяха издялани тухлите, станали строителен материал за подземните нива на имението.
Лейди Арнел пропусна три важни момента – ние не се интересувахме от съкровището и бяхме продължили напред, аз знаех за строежа на драконови къщи и… имах достъп до аурата на лорд Арнел. Именно последното ми даваше огромно предимство. Имаше обаче нещо объркващо – лейди Арнел не знаеше колко дълбоко е било проникването ми в аурата на лорд Арнел по време на обучението му, но самият лорд Арнел знаеше отлично за това. Може би не ме смяташе за достатъчно опасна, за да ми позволи да стигна толкова далеч, и дори не ме беше изгонил от имението… макар че би трябвало.
И за мен беше загадка защо не го е направил.
Дали е разчитал на Наруа? Напразно. Аз съм достатъчно самостоятелна, за да действам без боен маг или да му се противопоставям.
Надявал ли си се, че няма да направя нищо срещу него? Също толкова напразно, просто нямах право да не правя нищо.
Но тази малка нотка на доверие ми попречи да използвам „Заслепяването“.
Аз не можах. Въпреки всичко, все още… не можах.
И като стиснах очи, докато очите ме заболяха, докоснах студената стена на мазето.
– Имаш ли… нужда от помощ? – попита притеснено бойният маг.
Искаше ми се да вярвам, че подозренията ми за Наруа са погрешни. Много ми се искаше. Фактът, че той не беше направил никакъв опит да спре действията ми, беше само още една причина подозренията ми да са погрешни. Това ме накара да се почувствам малко по-добре.
– Не. – прошепнах аз – Това е само „Фулгоре перстрингънт“, имам достатъчно собствена сила.
И все така, без да отварям очи, притисках все по-силно дланта си към студената повърхност на безмълвните стени и шепнех, изливайки почти всичките си сили:
– „Фулгоре перстрингънт“… – и добавих и променливото: – „Мутатис“!
И най-простото битово заклинание потече по стените на имението, като засегна не само Арнел, но и всички дракони, докосвайки възприятието на всеки от тях… Не се превърнах в пълна невидимост, това би отнело твърде много усилия и време, но защо пък мис Анабел Лили Вайърти да не се превърне в мис Лола, постоянната секретарка на лейди Арнел!
– Мис Вайърти… – гласът на професор Наруа потрепери, но аз не реагирах, постигайки желания ефект.
Защото магията на комбинираните заклинания винаги изисква концентрация. Абсолютна концентрация. Непоколебима концентрация върху резултата от ефекта.
Трябва да призная, че съвсем не така си представях изгнанието си в Града на драконите. Напълно погрешно. Мислех, че ще седя на перваза на прозореца в дългите зимни вечери в мир и забрава.
Но не!
Няма мир, няма забрава, няма мрак… и светлина.
Изведнъж осъзнах, че дори със затворени очи усещам светлината. Откъде идваше тя?
Отворих мигли и погледнах подозрително към дланта си – тя светеше. В точката на контакт със стената ръката ми светеше с призрачно синкаво сияние. Как? По какъв начин? Защо?
– А… а сигурна ли сте, че няма да ви трябва лед? – чух разтревожения глас на Бетси – Мога да изтичам и да взема малко от фризера.
– Няма да се наложи. – любезно я уведоми професор Наруа – Все още не ми е ясно как, но в момента мис Вайърти е силна както винаги, сякаш не е имала всички магически изтощителни премеждия през последния месец.
Бойният маг не беше съвсем прав – бях станала по-силна.
Трудно ми беше да разбера причините за това явление, но точно в този момент модифицирах най-простото домашно заклинание в много по-сложна конструкция и не усещах никаква слабост. Нямаше никаква слабост. Силата се стичаше по стените на замъка, преминаваше през пръстите ми, но сякаш не идваше от мен, сякаш току-що бях променила течението на студен планински поток, обръщайки го в посоката, в която исках – силата течеше и продължаваше. И тази светлина… Беше ослепителна, заслепяваща и в същото време ми позволяваше да виждам, но с поглед, който ми беше напълно чужд. И в някакъв момент видях това, което вероятно е успял да види лорд Арнел – започнах да виждам всеки човек или дракон в замъка. Всеки един от тях. И освен свитата на императора, както и самия Уилям Дейрел, преобладаващата част от имението се състоеше от дракони. Дракони, полудракони, четвърт дракони, осма част дракони… и така нататък. Вероятно трябваше да се досетя по-рано – местните слуги бяха невероятно трудолюбиви и издръжливи, а сега ми беше ясно защо.
– Мис Вайърти, скъпа. – нежно ме повика мисис Макстън.
– Ти- ти си сияеща. – издиша внезапно Бетси – Сега вече цялата сияете.
Потръпнах.
От това несъзнателно движение погледът ми се върна в предишния си формат на обикновен човек и поглеждайки към себе си, трябваше да приема странния факт, че съм… светеща. Не толкова ярка, колкото дланта ми в точката на съприкосновение със стената, но светеща. Не можех да намеря научно обяснение за това явление. Нито „Фулгоре перстрингънт“, нито „Мутатис“ можеха да предизвикат такъв ефект. А самото сияние наблюдавах, струва ми се, за трети път. Или пък за четвърти път? Трябваше да се занимая с тази аномалия, но за това сега нямаше време, опасявам се.
Нямаше време за коментари, затова отново затворих очи и завърших заклинанието, само че бавно прекъснах контакта между пръстите си и студената стена. И това беше странно, но сякаш магията не искаше да ме пусне. Стигна до пръстите ми, сякаш магнетично привлечена от ръката ми, и се отдръпна, промъквайки се обратно в защитното поле на замъка Арнел.
– Нннне е лошо. – похвали ме професор Наруа, заеквайки малко.
Постоях за миг, като погледнах дланта си. За един безумен миг ми се стори, че виждам диамантен годежен пръстен на безименния пръст на лявата си ръка, но за щастие това беше само илюзия. Или просто искаш да видиш комплект сини диаманти, Анабел Вайърти?
Впрочем, вече не съм Анабел.
– И така, – казах аз, като прибрах един кичур пепелява коса зад ухото си – официалната версия е, че съм изчезнала.
– Мис Вайърти, това е глупост! – възмути се професор Наруа.
– Това е не по-малка глупост от цялата ни идея да проникнем в имението на Арнел. – казах му аз.
И тогава магьосникът разбра, че всички останали в компанията го приемат за даденост. Да, както каза мисис Макстън, направих го не един или два пъти, докато един ден професор Стантън не ме разпозна като „пратеника от магазина за мляко“ и не се възмути. Но минаха три години, преди това да се случи. Професор Стантън имаше дванадесето ниво на магията, нивото на лорд Арнел достига страховитата цифра от почти четиристотин единици. Но той не беше моята цел и аз нямаше да го измамя – щях да измамя лейди Арнел.
– И така, – огледах се – вече направихме повече, отколкото планирахме – елиминирахме заплахата на императрицата.
– И спасихме много хора. – замислено каза мисис Макстън.
– Нечовеци. – трябваше да я разочаровам – Абсолютно всички слуги в имението са полукръвни.
Бетси се срина на пейката и седна с отворена уста. От друга страна, мъдрата ми икономка веднага разбра.
– Ето защо те не падат. – замислено каза мисис Макстън.
Кимнах и се върнах към основната тема:
– Трябва да разберем какво се е случило преди четири години. Какво е предизвикало тази чудовищна поредица от убийства. Как е замесена лейди Арнел и… – направих пауза – защо направи всичко възможно да ме бутне в ръцете на внука си. Странно е, не мислите ли?
– Мислим. – замислено каза мистър Уолън – Драконите не са откровени със слугите. И всички разговори на лорд Арнел със старата лейди Арнел са били лични. Съдържанието им винаги оставаше неизвестно и тогава изведнъж лейди Арнел съобщава дори не на икономката, а на прислужницата си, че лорд Арнел е поискал от нея благословия и правото да се ожени за мис Вайърти, а лейди Арнел му е отказала. Това е странно. Странно в много отношения. В имението сме по-малко от двайсет и четири часа, но вече мога да кажа със сигурност, че лорд Арнел не се консултира по никакъв начин с баба си.
Колкото и да е странно, не се изненадах – доколкото го бях опознала, лорд Арнел решаваше всички проблеми твърдо, премерено, уверено. Без да бърза, без да се вслушва в спекулации и без да разчита на ничие субективно мнение.
– Да. – съгласих се абсолютно и напълно с мистър Уолън – Трябваше да бъда нащрек в момента, в който мисис Макарт каза: „Лорд Арнел се опитваше да привлече подкрепата на баба си за вашата кандидатура за негова съпруга.“ Самият израз „привличане на подкрепа“ е напълно несвойствен за лорд Арнел. За съжаление не обърнах внимание. Отново пропуснах смисъла, когато лейди Арнел каза: „Знаете, че аз бях тази, която забрани на Ейдриън да се ожени за вас, нали?“
– Опит да поемете вината? – предположи мисис Макстън.
– Изглеждаше така. – трябваше да призная.
Премълчах факта, че това е имало ефект. Идеята, че лорд Арнел е имал такива намерения, се настани някъде в сърцето ми. Тя не можеше да издържи никаква критика на разума, но остана в сърцето ми. Е, чест и похвала на моя морал, той ме предпази от прибързана стъпка.
– Е, – каза професор Наруа – съгласен съм с всичките ви заключения, но не мога да разбера едно: какъв е мотивът?
Погледнах към мага. Поредната грешна преценка на лейди Арнел – Наруа беше с нас. Но ако не го беше направил и ако самият лорд Арнел не ме беше предупредил за последствията и аз бях влязла в съкровищницата, какво щеше да се случи тогава…?
След като се замислих, осъзнах:
– Мотивът беше, че лорд Арнел и аз щяхме да сме толкова заети с тази конфронтация, че щяхме да изпуснем от поглед самата лейди Арнел.
И тази мисъл значително промени всичките ни планове.
– Старата змия със сигурност има планове за тази нощ! – възкликна мисис Макстън.
Въздъхнах трескаво и казах нервно:
– В такъв случай сънят е отменен.
И това не беше цялата промяна в плановете.
– Мистър Илнър, отидете при генерал ОрКолин и го помолете да ви посочи трансформиращи от най-способните да засекат следа. Трябва да знам точния брой на убийствата, извършени през тези четири години. Точно. И тъй като ще ти трябва причина да си тръгнете, официално ме отвеждате от имението. Това ще накара лейди Арнел да побърза.
Нашият коняр кимна мълчаливо и напусна не особено уютната стая.
– Мистър Уолън, трябват ми контактите на всички отговорници на старата лейди Арнел. – продължих аз.
– За мен ще бъде удоволствие. – отвърна с достойнство управителя.
– Бетси, би било от голяма помощ от твоя страна да разбереш кой слиза в криптата на семейство Арнел. – продължих аз.
Прислужницата кимна.
– Мисис Макстън – погледнах към икономката си – какво можем да направим, за да гарантираме, че целият имперски кортеж ще си тръгне възможно най-скоро? Разбираемо е, че това ще стане утре, но бих искала да ускорим момента на заминаването.
– О-о-о… – мисис Макстън се усмихна лукаво – ще започнем с чая, мис Вайърти.
– И ще продължим със закуската. – усмихна се многозначително мистър Онър.
Така бяха определени целите за предстоящия ден.
– А аз? – професор Наруа изведнъж се възмути – Какво за мен?
Той беше толкова обезкуражен, че за кратък миг се смутих дори да изрека ролята, която му беше отредена. Но бойния маг не беше от хората, които биха „поседели на плажа и биха чакали.“
– Вие сега мис Лола ли сте? – уточни той, като бързо запали своята лула – Не искам да ви разстройвам, но сте малко далеч от… оригинала.
И професорът изпусна дим, който отразяваше човека, когото вече успешно бях копирала.
– Имате малко наднормено тегло. – каза обвинително магьосникът.
И димът отрази мен и оригинала. Да, професорът беше прав – имах малко наднормено тегло в сравнение с Лола Стоун. Мълчаливо поправих този недостатък, но, уви, само визуално. И след като го поправих, погледнах изразително към бойния магьосник. Много изразително. Изключително изразително. Повече от красноречиво.
И Наруа го разбра точно.
– О, не, дори не ме питай! – поиска той.
– Няма никой друг. -размахах ръце – Умствена магия. Лорд Давернети със сигурност я използва. Както и изследването на замъка чрез разглеждане на всичките му обитатели. И дори той трябва да е сигурен, че съм напуснала имението.
– По дяволите, Анабел! – бойният маг определено не беше доволен от перспективата.
Но силно подозирах, че в противен случай в критична ситуация професорът ще се намеси и затова беше необходимо да го елиминираме.
– Мутатис! – казах с искрено съжаление, но уверено, превръщайки Наруа в… себе си.
Известно време мис Анабел Вайърти пушеше нервно лулата си, като ме гледаше с такава ярост, че изглеждаше, че бойният магьосник след малко ще каже какво мисли за мен, но аз имах един абсолютен коз: мисис Макстън.
И тя разбра, без да каже и дума.
– Ще бъде по-добре, ако нашата фалшива мис Вайърти напусне къщата с мен. – каза твърдо икономката и ме упрекна: – Скъпа моя, ти понякога не се съобразяваш с приличието!
С весел поглед към мен мисис Макстън се зае с професор Наруа.
– Ах, скъпа, елате! – изгука тя, хващайки мрачно вдишващото тютюнев дим мое копие за ръката и от едно нейно докосване професорът мигновено омекна, дори на практика се стопи и възражения не последваха.
Назад към част 30 Напред към част 32