Глава 5
На пет метра от мечката тъмният кон се изправи, а предните му копита ритаха. Кехлибарена светлина се запали над ръката на ездача и той я хвърли към буйната фея.
Подобно на ласо светлинно въже полетя към мечката и се завъртя около муцуната ѝ. Магията се затегна здраво и конят даде заден ход, а копитата му се вкопчиха в земята. Мечката изръмжа, когато се откъсна от дървото, и стволът се изправи, а силното движение почти ме отхвърли с прашка от него. Хванах се за живота си, а тънките клони поддадоха под ръцете ми.
На петнайсетина метра под мен конят и облеченият в черно ездач се отдръпнаха от мечката, която се втурна към тях с дългите си нокти. Кехлибарената магия в ръката на ездача се размаха по-скоро като камшик, отколкото като ласо, и проряза лицето на мечката. Огромният кон танцуваше около атакуващия звяр, пъргав като режещ кон.
Над шума от сблъсъка им чух как клоните, които държах, се чупят. Краката ми потърсиха друг клон, но всички, които бяха в обсега ми, се бяха счупили.
Скокът винаги е бил по-добър от падането. Прибрах ножа си, бързо погледнах надолу, после се отблъснах силно от дървото, хвърляйки се далеч от него, за да падна чисто…
… точно в момента, в който бягащият кон се запъти настрани към планираното от мен място за приземяване.
Изтръгнах остър вик, когато се забих в страната на ездача. Сблъскахме се, като ударът на тялото ми го изхвърли настрани от коня му. Той падна по гръб, а аз се приземих върху него, като лицето ми се отблъсна от гърдите му.
Отблъснах се с една ръка – и замръзнах.
Под мен не беше призрак на смъртта, а мъж. Качулката му беше паднала, разкривайки красиво човешко лице с живи, преливащи се изумрудени очи, които не бяха съвсем човешки. Тези очи ме погледнаха с изненада, почти равна на моята, след което профучаха покрай рамото ми.
Той сграбчи горната част на ръцете ми и ни претърколи.
Едно копито се заби до нас, като едва не го улучи. Конят се изправи, ритайки с предните си копита, докато отблъскваше ръмжащата мечка. Силните ръце хванаха ръцете ми, ездачът отново се завъртя настрани и ние се търкулнахме заедно, докато не се отдалечихме от тропащите копита.
В момента, в който спря, аз се освободих и се изстрелях нагоре. Той се изправи на крака също толкова бързо и кехлибарена светлина се завъртя над ръката му, докато призоваваше странната си магия. Премина покрай мен, без да каже нито дума, и изпъна ръка, за да зашемети с магията си задните части на мечката и да я отвлече от коня му.
Измъкнах острието на ножа си, после го прибрах.
„Рикр?“
„Ето, гълъбче.“
Погледнах нагоре. Белият ястреб беше кацнал на едно много по-здраво дърво от това, което бях избрала, а сините му очи бяха вперени в битката.
„Най-интересеният двубой“ – добави той, а тонът му беше почти радостен.
Поклатих глава – и поляната се разклати и наклони. Болката пулсираше в черепа ми. Отстъпих назад и петата ми се удари в нещо.
Паломино.
Яростният рев на феената мечка се разнесе из нощния въздух, но звукът беше далечен и забравен, когато потънах до главата на коня и докоснах тънката му, костелива шия.
Трябваше да прережа гърлото на Харви Уитби. Как е посмял да позволи на животно под негова опека да страда толкова много и толкова дълго? Как е посмял да убие едно невинно същество, за да спаси себе си? Как е посмял да заколи този кон, за да …
Намръщих се, а ръката ми се облегна на челото на Паломино. Къде беше раната от куршума? Чух изстрела, но не видях никаква кръв.
„Вдигни очи, гълъбче.“
Предупреждението на Рикр ме извади от захлас и осъзнах, че гората е притихнала. Черепът ми пулсираше ужасяващо и ми се искаше да повърна. Вместо това вдигнах глава.
Мечката фея беше изчезнала, храсталакът беше сплескан там, където се беше провряла през гъстата листна маса, за да избяга. Мощният жребец беше останал, застанал близо до разцепеното дърво, от което бях скочила. На слабата светлина видях, че не е черен, както си мислех, а великолепен син роан със стоманена козина, която потъмняваше до черно по краката му. Гривата и опашката му бяха тъмни като абанос, както и лицето му – което правеше киселиннозелените му очи още по-изненадващи. С тежко копито удари земята и поклати глава.
Преместих погледа си към ездача му.
На петнайсетина метра от него мъжът ме наблюдаваше, или поне така предположих. Отново беше вдигнал качулката си, дълбоките сенки скриваха лицето му – но вече бях видяла човешките му черти и нямаше да го объркам отново с призрак. Вместо кошмарното черно наметало той носеше дълго яке, съчетано с черни панталони, здрави ботуши и кожени ръкавици.
Когато вниманието ми се спря на него, той се запъти към мен, дългите му крака изяждаха земята, а палтото се развяваше зад него. Спирайки почти върху мен, той посегна надолу, сякаш за да ме хване за лакътя – и хвана предната част на якето ми.
Хванах го за китката, докато той грубо ме издърпа на пръсти, приближавайки лицето ми до неговото. Въпреки лунната светлина и забравените фенерчета, които осветяваха поляната, вътрешността на качулката му беше изпълнена с неестествен мрак.
Рикр ни наблюдаваше от високия си връх, а бледосините му очи блестяха.
– Това беше доста интересна сцена, на която попаднах – изръмжа мъжът с нисък, опасен тон. – Какво знаеш за тази мечка фея?
Вгледах се в качулката му.
От гърлото му се разнесе груб звук.
– Изглежда, че не схващаш ситуацията. Кажи ми какво знаеш, преди да съм изгубил търпение.
Усмихнах се, показвайки зъбите си.
– Това заплаха ли беше?
– Какво мислиш?
Усмивката ми се разшири и аз вдигнах празната си ръка към лицето му.
– Трябва да имаш нещо повече от качулка и заплаха, за да ме уплашиш, особено когато – избутах качулката му назад – вече съм виждала лицето ти.
Сенките се отдръпнаха, разкривайки отново лика му. Нечовешки живи зелени очи, обрамчени от тъмни мигли, се втренчиха в моите, а веждите му бяха спуснати със заплаха. Красиво лице, ако трябва да съм честна. Поразителни скули, силна челюст, пълна уста – в момента притисната в тънка, гневна линия. По моя преценка беше в средата на двайсетте, може би малко по-възрастен.
Дланта ми се допря до гладко избръснатата му буза, докато оставях качулката му да падне – и със същото движение щракнах с ръка, изваждайки ножчето си от ръкава на якето. Острието се освободи и за миг острието се озова в ъгъла на лявото му око.
Но не достатъчно бързо.
Студеното, тънко острие се притисна към лявата ми буза. Не прекъсвах визуалния контакт, за да видя какво оръжие има до лицето ми, но острието се усещаше остро – по-остро от малкия ми нож.
Нито един от нас не помръдна, юмрукът му бе стиснал предната част на якето ми. Ако някоя от ръцете ни се размърдаше, и двамата щяхме да кървим.
Дясната му вежда се изви леко.
– Как искаш да играем?
– Пусни ме.
– Не мисля така.
– Аз те пробождам, ти ме пробождаш – предложих мразовито. – По-вероятно е бузата ми да заздравее, отколкото окото ти.
– Пас.
Той не ме пускаше и не искаше да си играе на ножове и пилета. Какво оставаше?
– Тогава ще отговоря на твоя въпрос, ако ти отговориш на моя.
Пълната му уста отново изтъня, зелените му очи ме пронизаха.
– Добре.
Съгласието му ме изненада, докато не осъзнах, че очаква да спечели и тази игра. Смяташе, че ще разкрия повече с моите отговори, отколкото той с неговите.
Малко вероятно.
– Кой, по дяволите, си ти? – Попитах.
– Първо отговори на въпроса ми.
– Първо ти. Кой си ти?
Той изръмжа под носа си.
– Кристалният друид.
Изненадата ме заля и не можах да спра клепачите си да не трепнат с едно-единствено, уплашено мигане. Той беше друид?
– А сега – изръмжа той – кажи ми какво знаеш за тази мечка и другите агресивни феи в този район.
– Нищо не знам.
Острието му се заби болезнено в бузата ми.
– Тази малка игра не се получава, ако лъжеш.
– Не лъжа.
– Тогава си идиот. Всички феи в целия Долен континент говорят за нападенията и изчезванията тук.
– Очарователно, но за първи път чувам за това.
– Ти не си ли вещица?
– Да, но ужасна.
Поразителните му зелени очи се стесниха.
– Ужасна по какъв начин?
Пренебрегвайки въпроса му, преместих острието си съвсем леко, за да не пропусне острата точка в периферното си зрение.
– Отново е мой ред. Защо си тук?
– Феи…
– Да, да, атаките. Но защо ти пука за някакви агресивни фейри? – Извих вежди, макар че бретонът ми вероятно ги скриваше. – Какво се надяваш да спечелиш, кристален друиде?
– Има ли значение?
– Това е въпрос, а не отговор. Наистина не искаш това острие в окото си. Тази вечер то вече е било в крак и уста.
Чертите на лицето му потрепнаха от отвращение.
– Какво правиш тук, ако не знаеш нищо за атаките на феите?
– Тук съм, защото фермерът Уитби беше тук.
– Защо беше тук?
– За да убие изгладнелия си, пренебрегнат кон, преди това да е навредило на репутацията му.
Доста ми хареса начинът, по който очите му пламнаха при думите ми.
– И какво правиш тук тогава? – Попита той.
Помислих как да отговоря, после казах истината.
– Щях да изпиля зъбите на Уитби от челюстта му с този нож.
Той се вгледа в мен.
– Колко силно те удари по главата?
– Откъде знаеш, че съм бил ударена в главата?
– Имаш кръв по лицето си.
О.
Той ме избута назад, като движението беше толкова рязко, че нямах възможност да му избода окото или да се предпазя. Приземих се твърдо върху задника си.
Избутвайки палтото си на една страна, той прибра ножа си в ножницата на бедрото. Наблюдавах как десетсантиметровото острие изчезва, после видях как ръката му се придвижва към колана, където половин дузина флакони с форма на епруветка бяха придържани от кожени примки.
Алхимични отвари. Той също беше алхимик?
Мразех алхимиците.
Той прокара облечените си в ръкавици пръсти по отварите, извади една и ми я подхвърли. Хванах я автоматично и погледнах мътната кафява течност вътре.
– За сътресение – каза той кратко. – Изпий я веднага. Или не го прави. Не ме интересува.
Обърна се и се отправи към феения си жребец. Жребецът изви шия, когато ездачът му хвана тъмна грива с шепа и се изправи. Той се настани на мястото си, сякаш бе прекарал живота си на кон.
– Не влизай в гората – извика той, докато водеше коня в тесен завой. – Ужасна вещица като теб е лесна храна за разярените феи.
Жребецът се стрелна напред. Около мощните му крака се завихри сенчеста мъгла и когато се втурна в галоп през поляната, той и ездачът му изчезнаха от реалността. Звукът от трополенето на копитата изчезна.
С едната си ръка, стиснала ножа, а с другата – флакона с отвара, се взирах в мястото, където беше изчезнал.
Кристалният друид.
Интересно. С размахване на малки нокти Рикр скочи на коляното ми. Беше сменил ястребовата си форма с малка полевка, промъквайки се наблизо, за да може да ме защити, в случай че словесната ми игра с друида се превърне в насилие. Още по-жестока.
Феята седеше на малките си крака и се взираше в дърветата.
„Много-интересното, не мислиш ли?“
Погледнах надолу към шишенцето с отвара. „Интересно“ не беше думата, която бих избрала.
Назад към част 5 Напред към част 7
