Глава 4
Приклекнал под тежките, увиснали клони на един петдесетметров бор, надникнах през завесата от бодливи зелени иглички, която ме заобикаляше.
Избягалият кон на Уитби беше мъртъв.
Той лежеше близо до петно сочна зелена трева, а златистата му козина и кремава грива контрастираха рязко с тъмната листна маса. Паломино би трябвало да е красив, но костите му опъваха кожата, тялото му беше потънало от напредналото недохранване. Не беше изненада, че Уитби не искаше никой да вижда този кон. Дори подобни бездушни негови връстници щяха да назоват жестокостта му.
Ярките бели лъчи се завъртяха и пробляснаха, когато Уитби и спътникът му осветиха с фенерчетата си малката горска поляна, на стотина метра северно от Куори. С пушки в ръце, те си шушукаха с тихи гласове.
Острието на бръснача с червен оттенък под ребрата ми се смъкваше с всеки бавен дъх, който поемах.
Не знаех какво изпитвам, когато тези ледени отломки загребваха вътрешностите ми. Беше по-тъмно и по-дълбоко от гнева. Нещо повече като глад, като жажда. Низка, зверска нужда, която изисква да бъде изчистена.
Погледът ми проследи стъпките на Уитби, ботушите му хрущяха по падналите листа, докато обикаляше мъртвия кон, оценявайки работата си. Дали щеше да ходи като крал на планината, ако краката му гниеха изпод него като копитата на Уикър? Вече бях планирала да го накарам да усети последствията от пренебрежението си, а сега беше убил и жертвата си.
С едно движение на палеца ми четири сантиметра остра стомана се изстреляха от ножа ми. Главата на Уитби се завъртя към металическото щракване, а лъчът на фенерчето му замахна покрай дървото, където се криех. Измърморих тиха псувня под носа си, докато забивах острието си в земята, покривайки го с кал.
– Чу ли това? – Прошепна Уитби на спътника си.
Изцъках с езика си. Застивайки, двамата мъже насочиха светлините си към мястото, където се криех, но клоните на бора бяха твърде гъсти и отразяваха лъчите. Изцъках отново и веждите на Уитби се смръщиха, докато се придвижваше към мен, примигвайки подозрително.
– Това е просто катерица – промълви спътникът му. – Хайде да се махаме оттук, Харви.
Разшумях листото, имитирайки тихите движения на животното, за да примамя Уитби да се приближи. Когато ботушите му наближиха завесата от борови клони, аз се преместих напред на ръце и колене, безшумно върху постелята от сухи иглички.
– Да – каза Уитби колебливо. – Трябва да тръгнем преди…
Тръгнах напред, промуших ръката си през клоните и забих ножа си в горната част на ботуша му.
Той изрева от болка и се отдръпна назад, а фенерчето падна от ръката му. Аз паднах и се изтърколих изпод тежките клони на бора. Докато се изстрелвах нагоре, от най-високите клони на същото дърво се стрелна бяла врана и полетя към главата на другия мъж.
Оставих Рикр да отвлече вниманието на спътника на Уитби, примъкнах се под пушката на фермера и ударих рамото си в корема му. Балансирайки прецизно на невредимия си крак, той се преобърна назад и аз изтръгнах пушката от ръцете му.
Сложих ботуша си на гърлото му, като прекъснах вика му. Захвърлих пушката настрани и се засилих към крака си. Той сграбчи подметката ми с две ръце, докато аз потъвах в клек, придавайки по-голяма тежест на врата му. Лицето му почервеня, очите му изпъкнаха.
Завъртях ножа през пръстите си, окървавеното острие проблесна.
– Кой… – изпъшка той, а погледът му се стрелна от лицето ми към ножа. Ръцете му трепереха, докато повдигаше крака ми с няколко сантиметра. Наведох се в хватката му, като тежестта ми принуди ръцете му да се спуснат обратно. Ъгълът беше грешен. Той не можеше да получи достатъчно лост, за да ме повдигне.
Изучавах изкривеното му лице, а гладните краища в мен се точеха. Стигнах до решение, ударих ръка в долната част на лицето му и използвах палеца си, за да издърпам горната му устна нагоре, разкривайки зъбите му.
Зъбите на много коне се нуждаеха от пилене на всеки няколко години, но зъбите на Уини бяха толкова израснали, че храненето беше станало мъчително. Ако Уитби си беше направил труда да осигури елементарни грижи за Уини или Уикър, простото, често срещано здравословно състояние на нито един от двамата коне нямаше да стигне до постоянна болка, куцота, глад и евентуална смърт.
Затегнах хватката си върху лицето му и забих острието на ножа във венците му между резеца и първия дъвкателен. Той се размърда неистово. Настъпих по-силно гърлото му и забих острието. Кръвта се разля по белите му зъби.
– Това е изгревът на луната – изпях шепнешком, докато писъкът на Уитби отекна в тъмната гора.
В отговор се разнесе зверски рев.
„Сейбър!“
След предупреждението на Рикр скочих. Нощта се изпълни с чупещия се, тряскащ звук на нещо, което се провираше през храсталака.
Уитби се изтърколи от мен, притиснал устата си с ръка.
– Ти, луда кучка! Какво…
С нов раздиращ ухото рев храстите от другата страна на поляната се сплескаха, когато нещо се нахвърли върху тях – нещо масивно и рошаво, с набраздена муцуна и блестящи зъби.
– Гризли! – Изкрещя панически другият мъж.
О, не, не е гризли. Човекът беше твърде човечен, за да види остриевидния рог, стърчащ от челото на чудовищната мечка, или неземния блясък на топазовите ѝ очи без зеници.
Фееният звяр забави атаката си, объркан от главозамайващия танц на фенерчето на мъжа. Когато се завъртях, възнамерявайки да бягам като от дяволите, Уитби се изправи на крака до мен, държейки нещо в ръцете си. Той го замахна.
Прикладът на пушката му се удари в главата ми.
В черепа ми избухна болка и аз паднах на колене, а шапката ми падна. Дългата ми коса се разпиля.
– Бягай, глупако! – Изкрещя Уитби на приятеля си. – Не стреляй, просто бягай!
Стъпките хрущяха и телата се разбиваха в храстите някъде вляво от мен. Вдигнах глава, а погледът ми се замъгли. Пръстите ми се свиха плътно около ножа, който някак си все още беше в ръцете ми.
Ниско, ръмжащо ръмжене – и феената мечка се появи.
Зашеметена от гледката на чудовищното същество, което идваше към мен, аз не помръднах. Лапи с размерите на чинии за вечеря забиха в земята, нокти, дълги колкото ръцете ми, разкъсваха пръстта. Пламтящи топазови очи изпълниха погледа ми.
Рикр падна от небето, а белите крила на ястреба му пробляснаха. Той удари лицето на мечката с извитите си нокти.
Мечката изхвърли главата си нагоре, като едва не заби Рикр в рогата си. Тя спря на няколко крачки от мен и се надигна назад, за да замахне яростно към хищника.
„Сейбър!“ – Изръмжа спешно Рикр. – „Върви на безопасно място!“
Изправих се и се хвърлих настрани. Земята завибрира, когато мечката се втурна след мен, необезпокоявана от грабващите нокти и биещите криле на Рикр.
Не можех да избягам от мечката. Погледът ми прекоси дърветата и се насочи към една млада висока ела с равномерно разположени клони. Скочих към тесния ствол и се изкачих по него като по стълба, клоните драскаха раменете ми, а стволът се клатеше от неотложните ми движения.
Когато изминах десетина метра, мечката удари дървото толкова силно, че цялото се разтресе и почти ме изхвърли от него. Придържайки се към ствола, погледнах надолу.
С оголени дълги зъби и горящи от безсмислена ярост очи, феята се изправи на задните си крака – и аз се хвърлих към по-висок клон, когато челюстите ѝ се отвориха на сантиметри от глезена ми. С рев мечката се заби с тежестта си в дървото. То се огъна и се разтресе. Разнесе се тревожен пукот.
Изкатерих се нагоре, стволът се огъна под тежестта ми, а клоните предупредително заскърцаха под краката ми.
Твърде тежка, за да се изкачи по дървото, ръмжащата мечка го удари отново. Клонът под левия ми крак се счупи и аз се хванах за останалите с ръце и крака. Не можех да се изкача по-нагоре. Нямаше как да избягам.
„Рикр!“
Няма отговор. Откъснах поглед от мечката, за да погледна към поляната. Един бял ястреб лежеше на земята, разперил криле и изкривил пера, докато поклащаше замаяно глава напред-назад.
Мечката отново се хвърли на дървото. Друг силен пукот разтресе ствола и мечката се облегна на него, огъвайки младото дърво с тежестта си. Дървото се пропука. Беше само въпрос на секунди, докато стволът се пречупи.
Тогава нямаше как да го заобиколи.
Завъртях ножа в ръката си, изчислявайки най-подходящото място за удар: блестящото дясно око на феята. Левият ми крак задраска ствола, търсейки опора, преди да атакувам. Мечката се натегна срещу дървото и то се огъна още малко. Челюстите ѝ се разтвориха хищно, приканвайки ме да скоча надолу в чакащата ѝ уста.
Тишина се разнесе из поляната, сякаш самата гора чакаше следващия ми ход – и тогава тишината се разкъса.
Гръмки копита изпълниха поляната и във вихъра на сянката от нищото се появиха кон и ездач.
Назад към част 4 Напред към част 6
