Глава 1
– Нещата са на път да се обърнат.
До мен Винсънт Парк кимна в знак на съгласие. Отдавна не бяхме делили един офис, но той беше заел празния стол на Лиена, без дори да попита. Не се бях оплакал. Моят офис предлагаше по-добър ъгъл за наблюдение на останалата част от бюрото, отколкото неговият.
– Тя всъщност няма да го направи, нали? – Прошепна Вини. – Никой не е толкова глупав.
Поклатих глава.
– Не бих я нарекъл глупава. Може би е отчаяна. Ядосана, определено. Но тя не е глупава.
В предната част на бюрото агент Кларис Виньо стоеше със скръстени ръце и почукваше с крак по пода като ударен от ток Майкъл Флетли. Плътно накъдрената ѝ черна коса вибрираше в хармония със спазматичния ѝ крак, а очите ѝ, обикновено меки и приветливи, бяха вперени в един от трите входа на бюфета с атмосфера на яростно очакване.
Всички останали тайно я наблюдаваха със същия съдбовен поглед като мен. Атмосферата в участъка беше токсично напрегната, откакто Сьозе показа своята изключително грозна узурпаторска страна, а след последните събития нивата на параноя, отбранителност и „аз-не-получавам-достатъчно-пари-за-този-бъзик“ се бяха изкачили толкова високо, че бяха извън орбита.
– Трябва да я спра – промълвих аз, измъквайки се от скривалището си зад стената на офиса. – Да я разсея или нещо друго.
Вини ме хвана за ръкава и ме дръпна.
– Искаш да кажеш на старши агент какво може да прави?
– Искам да съм сигурен, че един добър агент няма да вземе решение, което да сложи край на кариерата му, защото с право е ядосан.
– Не преувеличавай. Няма да е с край на кариерата – каза Вини с обичайната си самодоволна увереност, но не можа да скрие тревожната гънка между веждите си. Беше загрижен и за агент Виньо.
Честно казано, Вини не беше толкова лош. Врагът на моя враг е мой приятел и всичко останало. Освен това Винсънт Парк се беше доказал отвъд способността ми да се съмнявам в него – изключително остра способност, бих добавил. Когато наистина е имало значение, той се е сражавал на страната на справедливостта и това правеше неговата всезнаеща и целуваща задници самоувереност малко по-поносима.
Но все пак не го харесвах. Това беше невъзможно. Като сладолед с вкус на черен дроб. Кой би могъл да го хареса? Но можех да го понасям.
Притиснат между желанието да отклоня вниманието на агент Виньо и настойчивото дърпане на Вини за ръкава, аз се колебах твърде дълго. Вратата на бюфета се отвори и през нея мина проклятието на съществуването на участъка.
Агент Сьозе, отдел „Вътрешни работи“. Не знаех първото му име. Не ми се искаше да го науча. Трябваше да знам само, че е най-тънката смесица от зло и коварство, че не му пречат никакви средства за злодейство, стига да може да ги прикрие като одобрено от полицията правосъдие, и че има тоталитарен контрол над участъка и всички негови агенти.
Ако ви се струва, че преувеличавам положителните му качества, позволете ми да ви представя Казус А: Преди около една седмица той възкреси древна разпоредба на МРД, за да оправдае унищожаването на цяла гилдия. Не успя – едва ли, но фактът, че нямаше нищо против масовото убийство на невинни, е безспорен. Освен това по неизвестни причини той се е заканил на „Врана и чук“.
След него в булпена беше един от неговите взаимозаменяеми приближени, които той беше повикал, за да подкрепят враждебното му превземане на нашия участък. Днешният главорез на МВР беше агент Кейд, силен и мълчалив тип в началото на четиридесетте, с рамене на линейния защитник, вечно стърнище и прическа на Брус Уилис. Представиха ни го като магьосник, но изглеждаше така, сякаш разчита на юмруците си, а не на магията си.
Агент Виньо се насочи към Сьозе в момента, в който той се появи.
– Агент Сьозе! Искам обяснение!
Извиках от агресивния ѝ тон. Това определено нямаше да се развие добре за нея.
– Какъв е проблемът, агент? – Попита Сьозе неутрално. Той не сниши гласа си по същата причина, поради която се беше появил в залата, вместо да се срещне насаме с агент Виньо: възнамеряваше да направи това публична проява.
Дали агент Виньо осъзнаваше това, или беше прекалено ядосана, за да се интересува?
– Вие унищожихте едно шестмесечно разследване! – Изкрещя тя. – Моят екип и аз бяхме на седмици от това да разкрием цяла верига от престъпни дейности!
Обичайната шумотевица в залата рязко спадна, тъй като всеки агент се преструваше, че не гледа разцъфналия спектакъл. Всички знаехме за подземната мрежа от престъпници, управляващи нелегални награди във Ванкувър, която тя бавно, но сигурно разплиташе – до момента, в който Сьозе дръпна шалтера рано тази сутрин.
– Цялата система за незаконни награди има един-единствен крайъгълен камък – едно лице, което действа като банка и брокер – изригна агент Виньо. – От нашия информатор знаем, че той съхранява данни за всеки отделен потребител – както за клиентите, така и за убийците. Ако го свалим, ще получим доказателства за десетки или дори стотици престъпления.
Сьозе я погледна, сякаш беше особено глупаво на вид куче, което слюноотделя върху килима му.
– Стремежите ти са доста големи за дело, основано изцяло на неоснователните твърдения на един ненадежден информатор. Не само че загубихте шест месеца от собственото си време, но и монополизирахте цял екип в това диво преследване.
– Дива гъска… – Тя прекъсна с яростни изблици. Беше странно да видиш как агент Виньо, която по принцип имаше темперамента на детска учителка, пияна от ксанакс, губи главата си по този начин. Сьозе правеше това с хората.
– Поех контрола над този участък с една ясна заповед – каза той и в мъртвия му глас се прокрадна насмешка. – Да изкореня неефективността, некомпетентността и корупцията сред агентите тук. Моите подчинени са в процес на определяне кои от тези грехове се отнасят за вашето разследване, агент Виньо.
– Шегувате ли се с мен? – Ръцете на Виньо се свиха в юмруци. – Това е лудост! Вие умишлено блокирате моето разследване, нали? Защо?
Тъмните очи на Сьозе се свиха.
– Подлагате ли на съмнение моята почтеност, агент Виньо?
– Имате пълно право – отвърна тя, приближи се на сантиметри от лицето му и гласът ѝ се понижи до ръмжене. – Поставям под съмнение вашата почтеност, поставям под съмнение вашата етика и поставям под съмнение вашия здрав разум!
– О, по дяволите – промълви Вини.
– Това звучи ужасно много като неподчинение – отбеляза Сьозе. Той погледна през рамо към плешивия си главорез. – Агент Кейд, задръжте агент Виньо.
Виньо се отдръпна, а гневът ѝ моментално бе заменен от шок.
– Вие ме арестувате?
Устните на Сьозе се свиха в слаба, хлъзгава усмивка.
– Съпротивлявате ли се на ареста?
Агент Кейд извади чифт белезници и ги сложи на китките на Виньо. Тя не се съпротивляваше, твърде зашеметена, за да направи нещо по въпроса. В залата беше толкова тихо, че металното щракване на затварящите се белезници се разнесе из пространството.
Откакто Сьозе пое контрола над нашия участък, всеки агент беше малко по-напрегнат. Дори агентите, които подкрепяха Сьозе – не че някой говореше открито за такива неща – не бяха особено спокойни. Но в този момент кръвното налягане на всички беше достигнало ново ниво на интензивност. Подозирах, че това е бил планът на Сьозе.
– Ще ви дам време в ареста да преосмислите позицията си по прекратеното разследване. – Макар привидно да говореше на Виньо, Сьозе се обръщаше към всички нас. – Ако не успеем да постигнем разбирателство, лично ще направя дисекция на всеки случай, до който някога сте се докосвали. Ще разнищя служебната ви история, личната ви история и историята на семейството ви, докато не се оголят всяка грешка, всеки дефект и всеки грях. Разбирате ли ме?
Свети.
Тоталитарен.
По дяволите.
Господи.
Виньо не отговори, челюстта ѝ беше здраво стисната.
Сьозе кимна рязко на Кейд, който насочи окования агент към вратата, водеща към асансьора, а оттам – към килиите за задържане. Докато си тръгваха, забелязах капитан Блайт да се подпира на стената до вратите на фоайето, скръстила ръце в целия си звезден блясък.
Беше станала свидетел на целия спектакъл, но също като нас беше безпомощна да направи нещо по въпроса.
Сьозе огледа залата като управляващ господар, който наблюдава своите притихнали, покорни васали, кимна доволно и изчезна също толкова зловещо, колкото и беше дошъл. В негово отсъствие в залата се разнесе тих, предпазлив шум на разговор.
Аз се отпуснах на стола си, изтощен от поредното морално поражение.
Вини си пое несигурно дъх. Въпреки че изпитанието беше приключило, той не освободи стола на партньора ми.
– Какво ще се случи? – Попита той под нос.
Поклатих глава. Не знаех нищо по-добре от него. Бъдещето на нашия участък беше толкова ясно, колкото мътните води, размътени от бясно хранене на пирани.
– Предполагам, че трябва да се захващаме за работа, преди Сьозе да реши, че безделието е углавно престъпление. – С неохота седнах отново и погледнах към Вини. – По какво работиш тези дни?
Той сви рамене, избягвайки погледа ми.
– Най-вече дребни неща.
Това не беше много подходящ отговор за Вини. Обикновено той щеше да се похвали с важните случаи, с които се занимаваше заедно с опитния старши агент Бренън Харис. Вини беше започнал работа в полицията по същото време като мен и тогава всеки ден носеше къси панталони на работа. Откакто обаче си партнираше със своя идол, гардеробът му рязко се бе променил към официалните черно-бели дрехи, които предпочитаха старши агенти като Харис.
Някои биха казали, че преминаването от товарни шорти към костюм е подобрение. Аз го смятам за страничен ход.
Като оставим настрана модната еволюция, Вини трябваше да следва Харис като кученце лабрадор на каишка. Но агент Виньо не беше единствената, която се беше сблъскала със Сьозе. Задникът от ИА бе свързал Харис с един от собствените си лакеи, за да накаже Вини, оставяйки новобранеца агент на сухо и без партньор.
Всъщност ми беше жал за него. Шокиращо, знам, но екипът срещу Сьозе трябваше да се държи заедно.
Винсънт почука неспокойно с пръст по бюрото на Лиена, после се наведе към мен.
– Говорих с агент Харис по-рано тази сутрин. Сьозе му е възложил да разследва смъртта на ГМ.
Веждите ми се вдигнаха нагоре. Майсторите на гилдии бяха най-големите звезди в митичната общност и внезапната смърт в техните редици беше нещо, към което полицията винаги се отнасяше сериозно.
– Харис каза ли кой е ГМ? – Попитах.
– Джорджия Йохансен от Аркана История.
Проклех под носа си. Бях посещавал тази гилдия няколко пъти, макар че никога не бях срещал ГМ.
– Библиотекар я намерил мъртва в гилдията тази сутрин – каза Вини. – Работата е там, че докато агент Харис говореше с мен, покрай него мина агент Сьозе. Когато разбра какво обсъждаме, той изръмжа на агент Харис да запази поверителните подробности по случая за себе си.
– Поверителни? – Повторих с намръщена физиономия. – Случай, свързан със смъртта на ГМ, не е поверителен.
– Да, точно така.
Замислих се за миг, след което избутах стола си назад.
– Хайде.
Капитан Блайт все още се мотаеше по периметъра на залата – не е изненадващо, след като Сьозе я беше лишил от повечето ѝ задължения – и веждите ѝ се извиха въпросително, когато Винсънт и аз се приближихме.
– Здравей, капитане. Вини току-що ми каза нещо интересно.
Махнах му да говори. Той се премести неудобно, изду бузите си, после повтори това, което ми беше казал. Изражението на Блайт ставаше все по-каменно с всяка дума.
– Не бях чула и дума за това – каза тя категорично. – Сигурно Сьозе е потулил информацията.
– Определено – съгласих се аз. – В противен случай досега целият офис щеше да знае.
Устните на капитана се изтъниха, докато мислеше.
– Агент Морис, искам вие и агент Шен да сте незабавно в „Аркана История“.
– Не мисля, че Сьозе ще оцени, че се каним сами на евентуално местопрестъпление.
– Не ми пука какво ще оцени агент Сьозе. Той държи това в тайна по някаква причина и аз искам да знам защо. Разбирате ли какво искам да кажа, агент Морис?
Кимнах леко с глава.
– Ясно и точно.
– А какво ще кажете за мен? – Попита Вини, взирайки се очаквателно в шефа ни.
Блайт обмисли въпроса му.
– Трябва да държиш главата си ниско и линиите за комуникация с агент Харис да са отворени.
Вини възприе това с пораженческо свиване на раменете. Не му харесваше идеята да подслушва идола му за информация за врага, но за моя изненада отговори с твърдо:
– Да, госпожо.
Капитанът сканира бункера.
– Къде е агент Шен? Тя би трябвало да е на пост.
– Ще я намеря – отвърнах аз – и ще я отмъкна в магическата страна на подозрителните смъртни случаи на ГМ и агентите на МВР-двойници.
– Погрижи се да го направиш.
Вини и аз се разделихме, когато се върнахме в офисите си. Заключих компютъра си, грабнах черното си дънково яке от облегалката на стола си и се насочих право към асансьора. Нямаше нужда да търся агент Лиена Шен, знаех точно къде е тя.
Тя се криеше.
Назад към част 1 Напред към част 3
