Глава 8
И така, никой никога не ме е обвинявал, че съм придобил някаква истинска мъдрост през двестате си години на тази земя. Знам само един начин да действам.
Клем ни пусна пред хотела, нов, доста луксозен и най-скъп, и в центъра на събитията, така да се каже, с адрес на улица „Канал“, голямата овехтяла дивотия на Ню Орлиънс, и вход отзад към Френския квартал, малкия свят, който предпочитах.
Мона беше в такъв транс, че се наложи да я подкараме към асансьора – аз отляво, а Куин отдясно. Естествено, всички във фоайето ни забелязаха – не защото бяхме кръвожадни безсмъртни, които искат да унищожат двама от нашия вид на петнайсетия етаж, а защото бяхме изключително и жестоко красиви, особено Мона, увита в пера и блестящи материи и изправена на чифт токчета.
Сега Куин жадуваше също толкова силно, колкото и Мона, и това щеше да му помогне да преживее това, което трябваше да направим.
Но аз не бях имунизиран срещу въпросите, които той повдигна в колата. Поезия, любов. И аз, тайно стремящ се към святост! Какъв вечен живот! И не забравяйте, почетни Деца на нощта, какво казах за телепатията. Тя не е истинска, независимо колко е добра.
Щом стигнахме до апартамента, аз бутнах вратата съвсем тихо, без да чупя пантите, тъй като възнамерявах да я затворя отново, и зрелището, в което се впуснах на котешки крака, ме изуми.
Ах, дивата градина на тази земя, в която има такива същества!
Мавериците танцуваха на приглушена светлина на фона на най-интензивната музика – концерт на Барток за цигулка и оркестър, който заливаше стаята на максимална сила. Музиката беше тъжна, разкъсваща, всепоглъщаща – заповед да се откажем от всичко евтино и безвкусно, пълно с поглъщащо величие.
И въпреки че самите те бяха безкрайно по-внушителни, отколкото някога съм очаквал, тези двамата, аз съзрях отвъд тях на дългия дълбок диван в цвят бордо струпване на смъртни деца, посинени, в безсъзнание и очевидно използвани на случаен принцип като кръвни жертви.
И тримата бяхме в стаята със затворена врата, а бунтовниците танцуваха, забравяйки за нас, сетивата им бяха пропити от лъскав звук и ритъм.
На външен вид те бяха абсолютно впечатляващи, със загоряла кожа, вълнообразна черна коса до кръста – и двамата бяха от семитски или арабски произход – много високи и с едри черти на лицето, включително великолепни устни, и им беше присъща грациозност. Танцуваха със затворени очи, с овални спокойни лица, в огромни поклащащи се и извиващи се жестове, като напяваха със затворени устни музиката, а мъжът, който на пръв поглед беше почти неразличим от жената, от време на време размахваше огромния си воал от коса и я размахваше бързо в кръг около себе си.
Елегантните им черни кожени дрехи бяха зашеметяващи и еднотипни. Еластични панталони, горнища без ръкави и яки. Носеха златни гривни на голите си горни и долни части на ръцете. Прегръщаха се от време на време и се отпускаха, а докато ги наблюдавахме, женската се гмурна надолу в струпването на смъртни деца и поднесе към устните си едно куцо момченце и пи от него.
Мона нададе вик при тази гледка и веднага двамата вампири замръзнаха, загледани в нас. Движенията им толкова си приличаха, че човек би си помислил, че са големи автомати, управлявани от централна система. Детето в безсъзнание беше пуснато на дивана.
Сърцето ми се превърна в малък възел вътре в мен. Едва можех да дишам. Музиката заля мозъка ми, раздиращият, тъжен, завладяващ глас на цигулката.
– Куин, изведи я – казах аз и едва бях проговорил, когато музиката спря. Салонът се потопи в звънлива, жива тишина.
Двойката се приближи. Фигурата, която образуваха, беше статуарна.
Имаха изящни извити черни вежди, силно присвити очи с гъсти мигли. Арабски, да, от улиците на Ню Йорк. Брат и сестра, дребна търговска класа, истински труженици, шестнайсетгодишни, когато ги направиха. От тях струеше всичко, а също и поток от преклонение пред мен, поток от бурно щастие, че съм се „появил“. О, Боже, помогни ми. Хуан Диего, застани до мен.
– Не сме и мечтали, че ще те видим, всъщност да те видим! – Каза жената със силно акцентирани думи, гласът ѝ беше богат, примамлив и благоговеен. – Надявахме се и се молехме, а ето че си тук и това наистина си ти. – Прекрасните ѝ ръце се разтвориха и се протегнаха към мен.
– Защо убихте невинни жертви в моя град – прошепнах аз. – Откъде взехте тези невинни деца?
– Но ти, ти самият си пил от децата, това го има в страниците на Хрониките, – каза мъжът. Същите акцентирани думи, учтив, нежен тон. – Ние те имитирахме! Какво сме направили ние, което ти не си направил!
Възелът в сърцето ми се стегна още повече. Тези прокълнати дела, тези прокълнати признания.
О, Боже, прости ми.
– Ти знаеш моите предупреждения, – казах аз. – Всички знаят. Стойте далеч от Ню Орлиънс, Ню Орлиънс ми принадлежи. Кой не знае тези предупреждения?
– Но ние дойдохме да ти се поклоним! – Каза мъжът. – Били сме тук и преди. Никога не си се интересувал. Сякаш беше легенда.
Изведнъж те осъзнаха огромната си грешка в изчисленията. Мъжкият се втурна към вратата, но Куин с лекота хвана ръката му и го завъртя.
Жената стоеше шокирана в центъра на стаята, черните ѝ очи се взираха в мен, а след това мълчаливо се преместиха към Мона.
– Не – каза тя, – не, не можеш просто да ни унищожиш, няма да го направиш. Няма да ни отнемеш безсмъртните ни души, няма да го направиш. Ти си нашата мечта, ти си нашият модел във всичко. Не можеш да направиш това с нас. О, умолявам те, направи от нас свои слуги, научи ни на всичко. Никога няма да се ослушваме! Ще научим всичко от теб.
– Знаете закона – казах аз. – Избрахте да го нарушите. Мислехте, че ще се изплъзвате и ще оставяте греховете си зад себе си. И убиваш деца в мое име? Правиш това в моя град? Никога не си се поучил от моите страници. Не ги хвърляй в лицето ми. – Започнах да треперя. – Мислиш, че съм признал какво съм направил, за да последваш примера ми? Моите недостатъци не бяха образец за твоите мерзости.
– Но ние те обожаваме! – Каза мъжът. – Идваме на поклонение при теб. Привържи ни към себе си и ние ще се изпълним с твоята благодат, ще се усъвършенстваме чрез теб.
– Нямам опрощение за вас, – казах аз. – Вие стоите осъдени. Свършено е. – Чух как Мона издаде лек стон. Можех да видя борбата в лицето на Куин.
Мъжът напрягаше цялото си тяло, опитвайки се да се освободи. Куин го държеше с една ръка, увита около горната му част на ръката.
– Пусни ни – каза мъжът. – Ще напуснем твоя град. Ще предупредим другите да не идват никога. Ще свидетелстваме. Ще бъдем твои свети свидетели. Където и да отидем, ще разказваме на другите, че сме те видели, че сме чули предупреждението от собствените ти устни.
– Пий – казах на Куин. – Пий, докато няма повече за пиене. Пий, както никога досега не сте го правил.
– Не съжалявам за нищо! – Прошепна мъжът и затвори очи. Цялата борба го напусна. – Аз съм твоят извор в любовта.
Без да се колебае, Куин сложи дясната си ръка върху огромната маса пружинираща коса на мъжа и приведе главата в правилната позиция, като я завъртя, докато шията се оголи, а след това, затваряйки очи, впи зъби.
Мона го гледаше запленена, после рязко се обърна към женската. Жаждата преобрази лицето на Мона. Изглеждаше полузаспала, с очи, вперени в женската.
– Вземи я – казах аз.
Женската погледна безстрашно Мона.
– А ти, толкова красива – каза скитницата с изострените си думи, – толкова красива, че идваш да ми вземеш кръвта, аз давам кръвта си, ето, давам ти я. Само ме пощади за вечността. – Тя разтвори ръцете си, тези ръце със златни гривни, дългите пръсти приканваха.
Мона се движеше като в транс. С лявата си ръка тя обгърна елегантното тяло на жената, отметна косата от дясната страна на лицето ѝ, наведе гъвкавото си тяло надолу и я пое.
Наблюдавах Мона. Винаги беше зрелище – вампирът, който се храни, привидно човек със зъби, вкопчени в друг, очите затворени като в дълбок сън, никакъв звук, само жертвата трепери и се извива, дори пръстите ѝ са неподвижни, докато тя пие дълбоко, наслаждавайки се на наркотика на кръвта.
И така тя се пусна по Пътя на дявола с това злощастно тайнство, без да има нужда от подканяне, оставяйки се жаждата да я преведе през него.
Мъжът рухна в краката на Куин. Куин беше зашеметен. Той се запъна назад.
– Толкова е далеч – прошепна Куин. – Древен, от Йерихон, можеш ли да си го представиш, и той ги е създал, и на нищо не ги е научил? Какво да правя с това съкровище от образи? Какво да правя с тази любопитна интимност?
– Дръж го близо, – казах аз. – Съхранявай го там, където се съхраняват най-хубавите неща, докато ти потрябва.
Приближих се бавно до него, после взех от пода безжизнената, мека жертва и я занесох в облицованата с плочки баня на апартамента – дворцово чудо с просторна вана, изцяло заобиколена от стъпала от зелен мрамор – и хвърлих нещастника във ваната, където той се мяташе като марионетка без конци и се успокояваше безшумно. Очите му се бяха свили в главата. Мърмореше на родния си език, изящна колекция от бронзови крайници и златни отблясъци, и масивната коса, която се беше загнездила под него.
В салона намерих Мона с жертвата си на колене, а после Мона се отдръпна и за миг ми се стори, че сама ще изгуби съзнание и те ще бъдат заедно в това, тези двамата, косите им се преплитат, но Мона се изправи и вдигна женската.
Извиках.
Тя носеше женската, както мъжът носи жена, ръка под коленете, ръка около рамото. Тъмната коса се спускаше надолу.
– Там, във ваната, с нейния спътник – казах аз.
Мона я натовари със сигурен жест, оставяйки я да се сгромоляса до него. Жената мълчеше, беше в безсъзнание, сънуваше.
– Техният Създател беше стар – прошепна Мона, сякаш не искаше да събуди нито един от двамата. – Беше препускал през вечността. Понякога не знаеше кой и какво е. А друг път не знаеше. Направил е двойката от тях да изпълнява неговите поръчки. Те откривали всичко сами. Бяха толкова жестоки. Бяха жестоки за удоволствие. Щяха да убият децата в другата стая. Щяха да ги оставят тук.
– Искаш ли да ги целунеш за довиждане? – Попитах.
– Отвращавам се от тях – отвърна тя. Звучеше толкова сънливо. – Но защо са толкова прекрасни? Косите им са толкова фини? Това не е тяхна грешка. Душите им може би са били красиви.
– Мислиш ли така? Наистина ли мислиш така? Не си усетила вкуса на свободната им воля, когато си пила от тях? Не усети вкуса на огромния размах на съвременното знание, когато пи от тях? И какъв е бил върхът на тяхното съществуване, мога ли да попитам, освен избиването на невинни души; танците и слушането на хубава музика ли?
Куин се приближи зад нея, увлечен от думите ми, и я обгърна с ръце. Тя повдигна вежди и кимна.
– Гледай какво правя – казах аз. – Запомни го.
Изпуснах Огъня с цялата си поглъщаща сила. Нека той бъде милостив, свети Лестат. За секунда видях очертанията на черните им кости в пламъците, топлината облъчваше лицето ми и в тази секунда, и само в тази секунда, костите се раздвижиха.
Огънят светкавично се насочи към тавана, обгори го и след това се сви до небитието. Следите от костите изчезнаха. Остана само черна мазнина в просторната вана.
Мона изтръпна. Бузите ѝ бяха настръхнали от кръвта, която беше изпила. Тя пристъпи напред и се загледа в черната бълбукаща мазнина. Куин нямаше думи и беше откровено ужасен.
– И така, можеш да ми направиш това, когато поискам да си тръгна, нали? – Попита Мона, гласът ѝ беше суров. Бях шокиран.
– Не, скъпа кукличке, – казах аз. – Не мога. Не и ако животът ми зависеше от това.
Отново пуснах Огъня. Изпратих го в мазните остатъци, докато не остана нищо. И така високите грациозни дългокоси танцьори нямаше да танцуват повече.
Почувствах се леко замаян. Свих се обратно в себе си. Почувствах се зле. Отдалечих се от собствената си сила. Събрах цялата си сила в човекоподобната си същност.
В салона, по нежния начин на човек, разгледах децата. Бяха четири и бяха пребити, както и окървавени. Те лежаха на купчина. Всички бяха в безсъзнание, но не открих удари по главите, нахлуване на кръв в черепите, трайни увреждания. Момчетата бяха с къси панталони, скиорски ризи и обувки за тенис. Никаква фамилна прилика. Как сигурно са плакали родителите им. Всички можеха да оцелеят. Бях сигурен в това.
Греховете на миналото ми се надигнаха, за да ме дразнят. Всичките ми собствени ексцесии ми се подиграваха.
Направих необходимото, за да се погрижа за тях. Разказах на изумения служител какво съм открил.
В коридора Мона плачеше. Куин я държеше.
– Хайде, сега отиваме в апартамента ми. Значи не е било перфектно, Куин, ти беше прав. Но всичко свърши.
– Лестат, – каза той, а очите му блестяха, докато теглехме плачещата Мона към асансьора. – Мислех, че не е нищо друго освен великолепно.
Назад към част 8 Напред към част 10
