Глава 29
Събудих се. Слънцето беше залязло отдавна. Беше ми толкова удобно в леглото на леля Куин. Дори бях направил най-странното нещо, преди да си легна. Бях се поддал на лекциите на Жасмин за финия ми ленен костюм, бях окачил всичките си дрехи и бях облякъл дълга фланелена нощница.
Какво беше това безумно преструване? Аз, който бях спал в кадифе и дантела, когато бях в ковчег в мръсотията, да се поддавам на тези обременяващи удоволствия? Бях избягал от слънцето в самата сурова земя. Веднъж бях легнал в криптата под църковния олтар.
Жулиен седна на масата. Той опакова малка тънка черна цигара в златния си калъф и я запали. Светкавица върху хладното му елегантно лице. Парфюм на дим.
– А, това е нещо.
– Значи, виждам, че черпиш все повече и повече енергия от мен – казах аз. – Черпиш ли я от мен дори когато спя?
– На дневна светлина си мъртъв като камък, – отбеляза той. – През последния час обаче сънуваш хубав сън. Доста ми харесва сънят ти.
– Знам какво съм сънувал. Какво мога да ти дам, за да си тръгнеш завинаги?
– Мислех, че ме харесваш. Това беше само шега?
– И така се провали, – казах аз. – Ти помогна на Мона да се сгоди за Майкъл, а раждането на Мориган я унищожи. Откъде можеше да знаеш? А що се отнася до това, че Мерик Мейфеър стана една от нас, това не беше твоя грешка. Ти просто я повери на Таламаска. Не виждаш ли, че трябва да спреш? Не можеш да продължаваш да се месиш и да правиш грешки. Лашър е мъртъв. Мориган е мъртва. Трябва да ги оставиш да си отидат, твоите възхитителни Мейфеър. Играеш си на светец. Това не е джентълменско.
– А ти ще ги пуснеш? – Попита той. – О, аз не говоря за моето съкровище, моята Мона. Тя е изгубена. Признавам това. Знаеш какво ме притеснява сега. – Гласът му беше плътен от емоции. – Не е ли заложена на карта съдбата на целия клан?
– За какво говориш? – Отговорих.
– Нима този, когото желаеш, не е откупил неприличното богатство на семейството? Не е ли осветила неизчислимата власт на семейството?
– Какво ти казват ангелите? – Отговорих. – Моли се на свети Хуан Диего, за да получиш отговор.
– Отговори ми! – Настоя той.
– Какъв отговор мога да дам, който да приемеш? – Попитах. – Отиди при Танте Оскар, тя ще знае кой си. Или потърси отец Кевин Мейфеър в неговото настоятелство. Задай въпросите си на него. Но се отдалечи от мен.
– Умолявам те! – каза той.
Взирахме се един в друг. Той беше поразен от собствените си думи. Аз също бях.
– Ами ако те моля – попитах аз, – да не се намесваш повече! Да ги оставиш на съвестта и съдбата?
– Тогава ще сключим ли сделка? – Попита той.
Отвърнах се от него. Побиха ме ледени тръпки, тогава ще сключим ли сделка?
– Проклет да си!
Станах, свалих нощницата и се облякох. Твърде много копчета на костюма от три части. Оправих лилавата си вратовръзка. Разчесах косата си. А след това бяха и ботушите ми, разбира се, пред вратата.
Имаше главен ключ за осветлението. Натиснах го. Обърнах се. Той беше изчезнал. Малката масичка беше недокосната. Но димът се задържаше. А с него и парфюмът на цигарата.
Умолявам те!
Веднага щом обух ботушите, излязох от къщата през задната врата, вървях бързо по мократа трева, по ръба на блатото. Знаех къде трябва да отида.
Това беше градът.
Беше по централните улици.
Просто вървях, вървях и си мислех, на крак, вървях. Забрави за кръвта. Кръвта ме забрави.
И от центъра вървях нагоре, все по-бързо и по-бързо, биейки по тротоарите, докато пред мен не се очерта в покрайнините на града – „Мейфеър Медикъл“, разлята мрежа от светлини на фона на близкото облачно нощно небе.
Какво правех?
Това беше Градината на пациентите, нали?
Празна в този час на нощта, пустиня от лигуструм, рози и чакълени пътеки. Безвредно е да се скиташ тук. Нямаше надежда да видя някого конкретно. Никаква надежда за пакости. Никаква надежда за…
Пред мен беше Жулиен, който ми препречи пътя.
– Ах, ти, дяволе! – Казах.
– Сега какво си намислил? Какво се случва в коварния ти ум? – Попита той. – Да я намериш в среднощната ѝ лаборатория и отново да ѝ предложиш кръвта си? Да я помолиш да я анализира под микроскопа си, ти, дяволски хитрец? Някакъв евтин претекст, за да се приближиш?
– Нима никога няма да разбереш? Не можеш да ме разколебаеш, човече! Потърси Светлината. Проклятията ти издават произхода ти. А сега вземи проклятието ми от мен!
Стигнах до него – затворих очи. Видях духа в себе си, главозамайващия вампирски дух, който одушевяваше плътта ми, който жадуваше за кръвта, която ме поддържаше жив, духа в двете ми ръце, когато го хванах за гърлото, и духа в него, анимуса, който се опитваше да проектира образа на човека, който не беше човек, и отворих устата си над неговата, както бях направил с Патси, и изпратих в него вятъра, свирепия вятър на отхвърлянето, а не на любовта, на отричането, на отхвърлянето.
Махни се от мен, злобар, махни се, извратен, светски дух, махни се в царството, на което принадлежиш. Ако мога да те освободя от Земята, ще го направя.
Той пламна пред мен, солиден, в ярост. Ударих го с цялата сила на ръката си, раздробих го, изпратих го толкова далеч от мен, че вече не го виждах, и от него се разнесе мъчителен вик, който сякаш изпълни нощта.
Бях сам.
Погледнах нагоре към огромната фасада на Медицинския център. Обърнах се и тръгнах, а нощта около мен беше проста, шумна и топла.
Вървях по целия път към центъра. Изпях си една песничка:
– Ти имаш целия свят. Имаш го до края на времето. Имаш всичко, което някога би могъл да искаш. Мона и Куин са с теб. И има толкова много други хора в Кръвта, които те обичат. Сега тя наистина е пълна и ти трябва да тръгнеш по своя път… .
– Да, трябва да тръгнеш по своя път и да се върнеш в лоното на онези, на които не можеш да навредиш…
Назад към част 29 Напред към част 31
