Глава 18
Всеки път, когато заспивах, започвах да падам, а облаците ме застигаха неочаквано и аз отново ставах и продължавах. Когато мъглите се разкъсваха, виждах континентите, които познавах от картите и глобусите, но те изглеждаха нереални далеч долу, както и светлините на градовете, чиито имена не можех да отгатна.
По някое време над пясъците на Близкия изток се събудих с гръм и трясък, тялото ми се спускаше бързо през горещия сух въздух и преди да успея да осъзная опасността, усетих две ръце да ме хващат. Те ме хванаха за кръста и ме запратиха обратно нагоре към черната небесна шир. Представям си това, помислих си. И изведнъж си спомних за приказката, че смъртните, които се отправят на отчаяни експедиции през леда и снега, често си представят „друг“ с тях, полезна фигура, чието присъствие приемат за даденост, фигура, за която никога не говорят, но фигура, която е позната на всеки от участниците в пътуването. И ти сега си представяш такова същество, помислих си, и сега то те тласка напред и ти набираш скорост, и се издигаш, и пътуваш по-бързо от преди, все по-нетърпелив за финала.
Звездите бяха истински. Звездите ме водеха. Нощта продължаваше и продължаваше и имаше моменти, когато едва не изпуснах чувала си в тъмните неизследвани земи долу. Но ръцете ми се стягаха за усукания плат, вдишвах дълбоко от вятъра и виждах онова скеле от кръв в мен.
Някак си продължих. Някак си продължих напред.
И постепенно мисълта се върна при мен. Не просто да знаеш. Бях се справил с Рошамандес. Бях го направил точно както Джеси беше казала, че той и Бенедикт са се справили с великата Махарет, с бързина и изненада, и сега Бенедикт беше мъртъв, а Рошамандес беше победен.
Бях убил най-големия враг, който някога се бе изправял срещу мен, врагът, който ме бе лишил от всичко, което обичах, врагът, който щеше да унищожи Двора – и само за малко, за малко, почувствах щастие, което познавах много рядко в живота си, щастие – сякаш не всички бяха мъртви, не всички бяха свършили, не всички си бяха отишли.
Продължавай. Продължавай да се движиш. Бъди дете на луната, звездите и вятъра. Продължавай. Спомнете си за онези моменти, когато като смъртно момче си скачал от високи скали в планински потоци или от гърба на коня си, летейки над полето, сякаш си бил орел. Продължавай.
Накрая видях неповторимите светлини на Париж, които проблясваха нагоре през мъглата, и разбрах, че съм почти там.
– Приятели мои – извиках аз. – Върнах се. Грегъри, Арманд, Давид, върнах се. – Изпратих телепатичното съобщение с цялата си останала сила и то изглеждаше по-силно от мен, по-силно от фантома, който се спускаше бавно от следите на ветровете към покритите със сняг планини.
Когато замъкът се появи пред мен, усетих, че се спускам толкова бързо, че се ударих в каменния под на северозападната кула с посиняваща сила. Преди сто години това щеше да счупи всички кости в тялото ми. Но не и сега. Игнорирайки шока, вдигнах мръсния чувал на рамо и дръпнах вратата към стълбището.
– Елате в балната зала, всички! – Тръгнах надолу по каменното стълбище, осъзнавайки как краката се блъскат из цялата къща, как гласовете викат:
– Той се върна. Лестат е жив. Той се върна. – И сърца, които биеха около мен. Сякаш целият замък беше оживен от движение, самите камъни вибрираха, хор от викове и крясъци се издигаше, за да ме посрещне.
Накрая стигнах до главния етаж.
Склоних глава, без да поглеждам към внезапно скупчилите се около мен, запътих се към вратата на балната зала и щом стигнах средата, щом застанах здраво на паркета под големия релефен герб на тавана, който бележеше самия център, отпуснах покривалото и надолу падна безглавото тяло на моя враг, безжизнените бели крайници се заплетоха в изгорелите кафяви остатъци от разкъсаната роба. Ужаси, остатъци от главата и сърцето, такива ужаси, а предсмъртната плът бяла, каквато беше преди да загине.
– Това е Рошамандес! – Извиках. Лица ме заобиколиха, Кирил и Торн, Грегъри, Арманд, Роуз, Виктор, Бенджи, Сибел, Пандора, Севрейн, Хризанте, Зенобия, Авикус, Флавий и нови лица, нетърпеливи млади лица и остарели лица, измити от времето от всякаква топлина или изражение, тълпата се местеше и пулсираше около мен.
Чуваха се викове „Назад“ и „Дайте му думата“, задъхани гласове и съскане на едни, които се опитваха да заглушат други.
Листрите липсваха, но безброй трептящи свещи бяха претъпкали камините, електрически свещници горяха ярко до огледалата на камината, а по стените бяха впрегнати в работа железни свещници. Камините парфюмираха въздуха с аромата на горящ дъб и силен сладък индийски тамян. И една прекрасна топлина ме обгърна и започна бавно да разтваря болезнения студ, безмилостния студ, който обгръщаше цялото ми тело.
Стоях сковано, сякаш не можех да рухна, тялото ми оживяваше с болките си.
Видях Сет, Фаред, Барбара, плешивия и усмихнат Ноткер Мъдрия с вдигнати мъхести вежди и нетърпеливите кръгли лица на момчетата му сопрани. Къде беше Антоан? Ах, там беше той с окървавеното лице, и Елени, и Алесандра – всички те, всички от моя скъпоценен Двор, моите роднини и близки от тъмната страна на нощта, която ме заобикаляше, всички, с изключение на онези, които имаха най-голямо значение, онези, които си бяха отишли завинаги, онези, за които справедливостта беше възтържествувала, но никога, никога не можеше да бъде възстановена.
– Ето го обгореното и почерняло тяло на моя враг – извиках аз. – Тук е главата му, отрязана от раменете му, а там – сърцето му, изрязано от гърдите му от мен. – В мен се роди нова огромна енергия, вулканична като техните писъци и викове. – Тук е всичко, което е останало от този, който донесе убийство и разруха на този двор.
Викове, крясъци, крясъци и буря от аплодисменти разтърсиха самата зала.
А колко великолепна изглеждаше стаята, дори с опожарените си стени и почернял таван, с разбитата мазилка, изтръгната от голия камък и овъглените греди, разкрити над главата. Големите пролуки навън бяха зазидани, за да не влиза падащият сняг, но миризмата на изгорял дървен материал и прах от мазилката се носеше под аромата на огъня, а големият герб на дьо Лионкур на щита над мен беше почернял от сажди. Но какво значение имаше това? Защото в стаята, която сега се тресеше от викове и тропот на крака, се намираше Съдът на моите събратя по кръвопийство, моите собствени, в мрачните им одежди, всяко лице беше лампа, която осветяваше този момент с повече светлина, отколкото можеше да даде всеки друг източник.
„Смъртта на Рошамандес“ – идваха виковете, „Победа на Принца“ и „Лестат, Лестат, Лестат“ в оглушително пеене.
Нещо се раздвижи в мен, нещо, което изискваше разбиране, нещо огромно, но в този момент бях твърде уморен, за да го схвана, твърде уплашен, може би, за да схвана нещо, което щеше да ме накара да се оттегля в ума и сърцето, където не исках да отида. Не, аз исках това, това, което се случваше сега, в този момент, исках го и чух собствения си глас, който се издигаше над тълпата.
– Аз убих Рошамандес – казах аз. – Късметът беше с мен, както и желанието да живея, и с ум и бързина го повалих.
Скандиранията увеличиха силата си, но аз продължих.
– Не претендирам за велика сила за това могъщо дело. Нанесох му един хубав удар в лицето с върха на главата си и го ослепих, докато той виеше като ранен звяр. А после изпратих огъня срещу него отново и отново. Това беше победа на шегаджия, победа на вашия Принц Брат! Но сега ние сме спасени.
Тълпата беше в делириум, една вълна от аплодисменти след друга се търкаляше към мен и навсякъде виждах юмруци, вдигнати в знак на поздрав, и нежни млади бегълци, които подскачаха нагоре-надолу. Сибел беше прегърнала Бенджи, а Антоан беше прегърнал и двамата. А Грегъри държеше Севрейн на гърдите си и навсякъде, където погледнах, виждах тези прибързани сдвоявания, тези помпащи юмруци и кървави сълзи. Върна се споменът, рязък и ясен като светкавица, за тълпата на онзи отдавнашен рок концерт, когато могъщите мотоциклетисти с дивашките си коси и кожени доспехи размахваха юмруци по същия начин, а поздравите идваха отвсякъде, отразявайки се от стените и високия сводест таван под безмилостните слънчеви светлини. Ах, да, толкова много приличаше на онзи миг, дори на барабаните, които сега се разнасяха от оркестъра, и на трясъка на чинелите – онзи главозамайващ миг, когато, пиян от радост, бях запял от сцената… видим за целия смъртен свят.
Но това беше сега, а сега беше великолепно, и този спомен изведнъж избледня и изчезна с невероятна скорост в пламъка на предвечните очи и предвечните гласове, които сигнализираха за акламация с кървави сълзи. Аз извисих глас.
– И сега великата Махарет е отмъстена – извиках аз, – и Мариус, и Луи, и майка ми, Габриел, те са отмъстени.
Един-единствен рев обедини всичките им гласове, един огромен рев, който заплашваше да разруши равновесието ми, но аз успях да се протегна надолу, докато говорех, да хвана главата на Рошамандес и да я вдигна високо над тълпата.
Ах, какъв ужас да видиш, с коса, съсирена от кръв, с празни очни ями и изсъхнали бузи, и уста като отвратителния ням вик на маската на трагедията.
– Той е мъртъв и повече не може да ни навреди!
Тогава можех да падна. Бях загубил съзнание. Но се насилих да продължа.
– Отстъпете, отворете тук, за да мога да видя камината – извиках аз. И докато те се втурнаха да се подчинят, аз хвърлих главата в далечните пламъци.
Изгубен в оглушителния океан от звуци, аз се наведех и взех остатъка от сърцето, ах, бедното изсъхнало, почерняло и празно сърце, и изстисквайки от него последната капка кръв, тъмна блестяща кръв, го хвърлих към тухлите зад огъня и видях как пада като нищожна пепел в алчните оранжеви пламъци.
Още веднъж ревът се надигна и се разнесе, и се разнесе с бурни викове, и докато се надигаше и падаше, чух хор от гласове от други стаи, от стаи, пълни до краен предел, както беше пълна тази стая, и ми се стори, че целият замък е изпълнен с триумфални гласове, и те ме подкрепяха във внезапното ми пълно изтощение, безпомощната ми загуба на равновесие, почти пълното ми припадане. Изведнъж ръцете ме изправиха. Торн и Кирил ме бяха хванали, Кирил ме галеше, галеше главата ми и се беше вкопчил във врата ми като майчин мечок, а Барбара ме държеше, сладката Барбара с устни на бузата ми. Тълпата се притискаше, а гласовете отвсякъде викаха другите да се върнат.
– Кръв в останките – казах аз, викайки над рева. Изчаках да настъпи тишина, вдигнала ръка. – Студена кръв, но силна кръв – извиках аз. – Вземете я и го предайте целия на огъня, когато приключите. Пепел до пепел за онзи, който не можа да си прости за онова, което стори на Махарет, който не можа да ми прости, че му простих и го поканих да живее с нас в мир, който не можа да ни обикне такива, каквито сме, и не видя никакъв грандиозен замисъл в нашите надежди и мечти тук. Пепел до пепел, когато си взел и последното от това, което той има да даде.
Отново вълните на звука ме заляха, както ме заля топлината, топлият въздух, приветливият въздух, който оголваше посиняващия студ на ветровете, стопяваше го, както стопяваше всички сили в мен.
Не можех да кажа нищо повече, да направя нищо повече, да издържа повече.
Видях как вампирите се приближават, за да вдигнат отвратителното бяло тяло без глава с разкъсана и изгоряла обвивка от вълнени дрехи. Измъкнах брадвата си изпод палтото и я хвърлих надолу. Ръцете я уловиха и видях как Бенджи Махмуд отряза първия крайник от тялото, същата тази ръка, която някога безразсъдно бях отсякъл, а после и другата ръка, а след това тълпата застана между мен и всички останали.
Осъзнах, че съм носен от моите благословени Барбара и Грегъри към подиума и златния трон. И за част от секундата видях трона и разбрах, че е позлатен и блести като нов, а прахът от червеното му кадифе е изчистен.
Колко хубаво се почувствах да се облегна на кадифената облегалка, да сложа глава настрани. Антоан беше засвирил див триумфален танц с оркестъра и едва сега, когато Барбара разроши косата ми от струйките кръв, а Грегъри свали окървавеното ми палто, осъзнах каква гледка трябваше да представлявам, бос и изцапан от битката.
Съблякоха ми ризата и ми облякоха нова риза. Отново и отново, докато Барбара почистваше косата ми, четката изпращаше вълни от приятни усещания през мен. На краката ми бяха обути нови чорапи и ботуши. Седнах напред, за да получа свежо кадифено сако. Ах, малиново кадифе, цветът, толкова любим на мен и на Мариус. В очите ми се появиха сълзи за Мариус.
– Но той е мъртъв, приятелю мой, любимият ми Мариус – прошепнах аз. – Този, който те уби, е мъртъв и си отиде с цялата си злокобна смъртоносна сила.
Помощниците ми ме изправиха на крака и отвсякъде чух нови викове.
– Да живее Принцът. Да живее Лестат.
Лестат, Лестат. … като тълпа на рок концерт отпреди много време, създаваща един глас: Лестат, Лестат, Лестат.
Отново усетих онова ускорение, онази необятна мисъл, витаеща точно отвъд моето познание, онова страхотно откровение, което ми се изплъзваше. Скръбта я прекъсна, изтласка я, скръбта за моя Луи, за моята Габриел и за моя Мариус. Ръката ми отиде да скрие очите ми.
– Нашият Принц… нашият Владетел… нашият Шампион.
Гласът на Грегъри се извиси над хора.
– Да живее нашият владетел на Кръвното причастие. – Ревове и възгласи посрещнаха думите му, а след това дойдоха и скандиранията, които ги повтаряха: Господар на Кръвното причастие.
Истински господар на Кръвното причастие.
Не виждам лицето на майка си. Не усещайм как ръката ѝ се протяга към мен. Не виждайм скръбните очи на Луи. Не чувам гласа на Мариус в ухото си, който ми даваше съвет и сила, даваше ми кураж да направя това, което се очакваше от мен.
Свих се отново на стола. Седях назад, твърде уморен духом и телом, за да помръдна. Часовниците в целия замък възвестяваха часа на полунощ с певческата си мелодия. През тази глъчка долових синхронизираната им прелюдия, а след това се появиха дълбоките тежки камбани, които ги последваха. Усмихнах се, като си помислих, че е минала едва средата на нощта, откакто ги бях оставил.
Бях обиколил земното кълбо заедно с нощта и бях дошъл при тях точно в средата на първата им нощ, в която ме оплакваха, моята победа беше постигната, докато те спяха, и аз ги бях хванал, преди да успеят да направят малко повече от това да изметат счупения кристал, да възстановят разбитата стена, да почистят пепелта. Изведнъж това ми се стори ужасно забавно и като затворих очи и положих глава върху червената кадифена тапицерия на стола, направих това, което винаги правя в такива моменти. Засмях се. Смеех се тихо, но все по-дълго и по-дълго и чух, че някой се смее с мен.
Ах, ти, ти ме вдигна, когато едва не се ударих в пустинния под! Да, добре, смейте се, защото е прекалено много, за да правиш нещо друго, смей се, нека говорим в нашия смях, нашия красноречив смях.
Къде беше той, този, който ме беше вдигнал – този, който сега се смееше с мен? Седнах и огледах стаята. Последните крайници на Рошамандес бяха хвърлени в огъня, а тълпата беше обърната към мен, към оркестъра.
– Бодуин! – Извика един глас.
– Дайте ни Бодуин! – Дойде друг вик, и още един: – Да, Бодуин, дайте ни Бодуин, дайте ни Бодуин сега, за да отпразнуваме победата на Принца. Искаме Баудвин. – Цялото събрание беше оживено от призиви за Бодуин. – Дайте ни Бодуин, който се опита да убие Принца. Дайте ни Бодуин, който се опита да убие Фонтейн и изгори убежището му.
Оркестърът спря. Продължиха само барабаните, чайниците, които биеха под припева на виковете, които ставаха все по-силни и по-силни.
– Направи каквото искат – каза Грегъри. – Той не се разкайва за нищо. – За пръв път наистина го видях, до мен в обикновените му модерни дрехи, с обръсната и подстригана коса, моят висок елегантен съветник с бързите си тъмни очи, вперени в мен, в очакване да дам думата.
– Да, моля, направете го, господине – прозвуча нежният глас до мен на Фонтейн. Потърсих ръката му, намерих я и я стиснах. – Направи го. – Беше облечен в някои от моите собствени дрехи, фрак с тясна талия от зелена коприна и риза от многопластова дантела, а дантелата падаше върху тесните му ръце със скъпоценни пръстени, бледите му очи ме молеха.
А какво би казал Мариус, какво би направил, мислех си напразно, глупаво. Ще даде ли Мариус благословията си за всичко това? И тогава гласът на Мариус се върна към мен поверително и тихо, като ми разказа за това, което отказвах да разбера, да, разбира се – тълпата, която сега крещеше за Бодуин, за кръвта му, за публичната му екзекуция. Не можеш да направиш от нас ангели, Лестат. Ние не сме ангели. Ние сме убийци.
– Да, ние сме това, което сме – прошепнах аз, но не мисля, че някой ме чу.
– Шефе, този път не се колебай – каза Кирил. Той стоеше над мен с ръка върху облегалката на стола. – Шефе, оставете ги да го вземат.
Барабаните биеха само в бавен настойчив ритъм.
– Много добре – казах аз. – Дайте им Бодуин.
– Сега си истински Принц.
– Кой каза това?
Седях напред, забравил за неспокойната тълпа, която скандираше да ѝ дадат Бодуин, а далеч на фона на кърпената и реставрирана стена, на един стол до себе си, седеше фигура с качулка, едва видима в сенките, но можех да различа зелените ѝ очи и разрошената ѝ руса коса под тъмната качулка.
– Кой си ти?
Назад към част 18 Напред към част 20
