Глава 19
Той не отговори.
Барабаните забиха дълго, тълпата притихна, сякаш по команда, и затворникът Бодуин, облечен в желязо, беше изведен в центъра на балната зала от Кирил и Торн. Вампирската тълпа се отдръпна назад, за да направи арена, отворена към подиума. Трябваше да се изправя на крака. Нямаше как да избягам от дълга си. Застанах неспокойно, с моята мила Барбара до мен, и, обърнат към затворника, заговорих на висок и ясен глас.
– Знаеш ли къде се намираш, Бодуин?
– Да, знам къде се намирам – отговори той приглушено, но отчетливо. – И аз те проклинам, проклинам твоя двор и твоята къща и призовавам моя създател Гундесант да ме отмъсти.
Тъкмо се канех да отговоря, когато от далечния ъгъл на стаята, откъм фигурата с качулка, се разнесе глас.
– Не, няма да те отмъстя!
Той също се беше изправил и отметна качулката на раменете си. Беше по-висок от мен, с голямо красиво лице и дълбоко поставени живи зелени очи, с рошава заплетена руса коса до раменете. Имаше вид на слама, но беше красива и се разливаше по тънката, еластична кожа на дългото му наметало. Говореше на перфектен английски без следа от акцент.
– Бодуин – каза той, докато се приближаваше към затворника, – каква мъдрост някога си получил от мен, за да се изправиш срещу своите събратя?
Тълпата му направи път.
– Кога те посъветвах да унищожаваш други кръвопийци по прищявка и да използваш името ми като свой талисман? Няма да те отмъстя. Ще те видя екзекутиран тук, а кръвта ти ще бъде дадена на младите, както постанови Съдът.
Той стигна до центъра на стаята, дългото кожено наметало се носеше около него и зае мястото си до Бодуин. Сега с ужасяваща лекота свали железните окови от главата на Бодуин, сякаш бяха панделки, и остави намотките да паднат с трясък, разкривайки кичур непокорна коса и лице, зачервено и изпълнено със злоба.
По-младите изпаднаха в изумление.
– Проклинам те – каза му Бодуин. – Проклинам те, че си позволил това да ми се случи, зъл, коварен създател. Питал ли съм те някога, когато си изгарял колониите както на хората, така и на кръвопийците? А сега ти ставаш лакей на този Двор, поредният омагьосан глупак сред това смешно множество.
Високият русокос мъж, който със сигурност беше Гундесант, продължи да сваля желязото, докато затворникът вече беше напълно свободен – здрава фигура в кожа, която трескаво разтриваше болните си ръце и длани.
– Каква власт имат те, за да правят това, което правят! – Поиска Бодуин от своя създател. – И как можеш ти, който се освободи от свещеничеството на Кралската кръв, да коленичиш пред такъв Съд като този? Проклинам те! Проклинам всички вас – той се огледа около себе си, в мен, в другите – с вашето кадифе и сатен и дантела, с вашите глупави танци и поезия, с вашите правила и безсмислени мечти за „Кръвно причастие“. Искам да ме освободите, всички вие, и ти, страхливият създател.
– О, ти с толкова малко въображение – каза Гундесант. – О, ти, който пропиляваш дарбата, която можеше да направи герой или пилигрим от друг. О, какво не си успял да видиш тук.
Думата „пилигрим“ ме порази. Но аз нямах търпение той да продължи.
Той се обърна и ме погледна, красивото му и оживено лице се усмихваше. Очите му бяха бледи, зелени на светлината, а после лешникови, но изпълнени с лесна добронамереност и вълнение. Това беше лице, създадено за веселие, точно както лицето на Бодуин беше създадено за ярост.
– Такова място като това не е съществувало никога досега в цялата ни дълга кървава история – заяви Гундесант. Огледа останалите, докато говореше, а гласът му звучеше ясно в тишината. – Никога не е имало такова място като това – свободно от всички митологии на мъртви богове и лексикони на злото и демоните, измислени от оскърбени души. Това е място, съществуващо единствено за благото на всички нас, събрани тук – и на всички изгубени кръвопийци по света, които ще дойдат, за да бъдат едно с нас. Слава на Принца. Да живее Съдът. Слава на новото откровение – не от слепите звезди или оракулите на лудостта, а откровение, което идва при нас от умовете и душите ни, сраснати с плътта, живата плът, откровение, издигащо се от болката, жаждата и сърцата ни!
Усетих как при тези думи ме побиват силни тръпки. Почти, почти, самата концепция витаеше толкова близо до мен, искаше да я приема, така че за мен и само за мен тя да промени почти всичко.
От тълпата се разнесе още един огромен вик и залата се разтърси от тропане на крака и звуци на ръкопляскане и още случайни клетви за вяра и вярност.
Но ораторът извика отново и в един момент залата замлъкна.
– Ние открихме в душите си по-добра цел от всяка друга, която някога са ни давали богове или демони. – Той се удари в гърдите с десния си юмрук. – Открили сме в себе си мъдрост, която надминава тази на древните крале и кралици, и ние, ние държим ключа към собственото си оцеляване. И онези, които биха искали да ни превърнат отново в тълпа от чудовища, които упражняват най-жестоките си жестокости едни върху други, нямат място в този нов свят, който е наш. Казвам, че те осъждам, Бодуин. С авторитета на създател те осъждам на смърт тук.
Отново настъпиха похвалите и акламациите, ръкоплясканията, гласовете се надигнаха в грохот, но аз бях дълбоко в себе си с думите, които той изрече.
Да, собственото ни оцеляване. Самото ни оцеляване, ето пред какво бяхме изправени тук. Осъзнах, че кимам и че съм кимал с всяка негова дума. Бях твърде изтощен, за да осъзная цялата тежест на случващото се. Знаех само, че ставам свидетел на нещо чудно и че трябва да се отворя за това чудно нещо, за да бъде този момент цялостен.
Все така усмихнат, този велик русокос мъж извади къс плосък меч изпод дългото си тъмно кожено наметало и го вдигна към мен, сякаш това беше гладиаторски поздрав.
Отново кимнах. Дори и да изтръпнах от ужаса, кимнах. Кимнах, въпреки че си мислех: Какви ли трябва да са мъките на Бодуин в този момент, сам, незащитен сред тълпа, която крещи за кръвта му?
Бодуин се гърчеше в конвулсии, сякаш се опитваше с всички сили да изпрати огъня срещу мен, но беше задържан, държан безпомощно, сигурно от Севрейн или Грегъри, или Сет, или от всички, които имаха силата да го направят.
Хванал Бодуин за косата, Гундесант вдигна меча и преряза шията на Бодуин, а после вдигна главата високо, за да я видят всички. Тълпата отново изпадна в делириум, крещейки така, както бе крещяла над останките на Рошамандес.
Очите на Бодуин гледаха от главата, сякаш зад тях все още имаше мислещ мозък. Устата работеше с влажни треперещи устни. Колко ли ужаси като този бях видял през последните дни? И как ме отвращаваха. Колко самотен се почувствах изведнъж, колко изолиран и студен, и все още изтръпнал от вятъра, колко малък в топлината на тази голяма стая с всичките ѝ ликуващи кръвопийци.
Докато Кирил и Торн държаха тялото, Гундесант хвърли тази жива глава на земята в краката си и отсякъл ръцете, а после и краката на Бодуин, след което върнал меча си и се отдалечил от голямата лудница от движещи се тела, заобикалящи пира.
Оркестърът започна да свири още един бавен и зловещ танц като многото, които сега изпълваха тази зала вечер след вечер, седмица след седмица, танц, който се изграждаше и надграждаше, докато атаката върху главата и крайниците на Бодуин продължаваше, а музиката поглъщаше неизбежните звуци на пира.
Гундесант си проправи път покрай краищата на тълпата и се приближи до трона, взе дясната ми ръка и я целуна, очите му блеснаха, докато устните му притискаха пръстите ми.
– Това беше ти, когато едва не паднах – казах аз. – Ти ме хвана.
– Да, аз бях – каза той с тих и непринуден глас. Той стоеше до мен на подиума и ме гледаше отвисоко. Беше мъж с големи кости, с високи силни скули, голяма приятна уста и чело, което се издигаше право нагоре от тъмнорусите вежди до чистата линия на рошавата му манерка. – Но ти щеше да се събудиш – каза той. – Нямаше нужда от мен. Не ти бях нужен и за да свалиш Рошамандес. И колко добре, че беше така, защото аз дойдох твърде късно, за да ти помогна. Твърде скромен си, когато описваш поражението си над него.
– След като погълнах очите му, за него нямаше никаква надежда – казах аз. – И всичко се случи толкова бързо.
Смътно осъзнавах, че мнозина около мен ме слушат. Кирил със сигурност слушаше.
– Погълна очите му! – Каза Гундесант, а собствените му тъмнозелени очи бяха широко отворени от забавно удивление. Колко бяла беше кожата му и съвсем гладка като тази на всички древни, но той беше толкова оживено същество, че докато говореше, отново и отново се появяваха линиите на човешкото лице, линиите на смеха в ъглите на очите му, линиите по краищата на устата му. Третият, създаден от Майката. Шест хиляди години.
– Толкова съм уморен, че костите ми заспаха в мен – казах аз. – Това е всичко, което го изненада и му взех очите, и… кръвта му. Да, взех му кръвта. Но сърцето и главата ми заспаха. Не мога да кажа нищо повече, а и няма какво повече да кажа.
Той се засмя под носа си. Ако беше толкова искрен и добродушен, колкото изглеждаше сега, щеше да е магнат на Двора.
– Принце, трябва ти пръстен, за да се целунем – каза той без следа от насмешка. Той бръкна в одеждите си и извади златен пръстен с издълбано върху него лице. Вдигна го към мен. На пръстена беше главата на Медуза, с огромна маса от извиващи се змии вместо коса, която ме гледаше намръщено.
– Да, това е красив пръстен – казах аз. Гледах как той го нахлузва на десния ми пръст. Усетих как го притиска, за да пасне, и как отрязва остатъците от злато и сплав. И като падна на едно коляно, той целуна пръстена.
– Нека аз съм първият, който ще го целуне – каза той. После вдигна поглед и очите му се спряха върху Грегъри.
Двамата се прегърнаха. Паднаха един върху друг. И чух от тях да идват приглушени ридания и забързани думи, думи на онзи древен език, който Рошамандес беше говорил, докато умираше. Това беше последното нещо, което видях, преди да затворя очи и да заспя дълбоко точно там, където се намирах на златния трон, подарен ми от Бенедикт.
По някое време – докато оркестърът свиреше, барабаните биеха, а вампирите танцуваха – ме отнесоха в моята крипта, като се събудих веднъж, докато слизахме по стъпалата, развеселен, че съм преметнат през мощното рамо на Кирил, сякаш бях малко момче. С голямо внимание, сякаш щях да се счупя, той ме постави на мраморната полица. Сега вече нямах нужда от чар, който да ми позволи да заспя. И никой не трябва да пази вратата, помислих си. Защото всички сме в мир и кога ще скърбим за онези, които сме изгубили? А къде е Арманд, моят беден отчаян Арманд, който бе удрял стените с юмруци, моят беден Арманд? Не го бях виждал.
Но сънят дойде, а с него и сънищата, сънищата на Рьошамандес в пламъци, който вика и реве като обезумял човек. Ти не разбираш. Примамката хах са рохар.
И онзи последен пространен вик за Бенедикт. Дали беше видял Бенедикт, когато умираше? Имаше ли милостиво небе, което ги бе приело и двамата след дългото им пътуване, пътуване, за което никой смъртен човек никога не е подготвен, пътуване, което завършва със смърт, независимо колко е дълго?
Думите на Гундесант се върнаха… Приветствайте едно ново откровение – не от слепите звезди или от оракулите на лудостта, а откровение, което идва до нас от нашите умове и души, сраснати с плътта, живата плът, откровение, което се издига от нашата болка, жажда и сърце!
Назад към част 19 Напред към част 21
