Глава 18
– Беше това, което наричаме посред нощ. Един, два часа сутринта – нещо такова. Всички в имението Блекууд спяха. Аз спях. Голямата Рамона хъркаше. Събуждах се от време на време. Имах смътно усещане за разговор с Ребека. Бяхме на моравата, в старинните плетени столове от тавана, и тя ми обясняваше, че цялата стара плетеница е била нейна, че Манфред я е купил за нея.
– Тя беше толкова щастлива, че съм го свалил и съм го реставрирал, че татко го е боядисал в бяло. Колко красива беше.
– „Ти си моят свят, Тарквин“ – каза тя.
– Но това беше само част от това, което се опита да ми каже. Опитваше се да говори за други неща, за неща, които трябва да направя, как ще се постигне справедливост, а аз спорех с нея.
– Колко тънко и неясно беше всичко това. Събудих се и се загледах пред себе си и цялата тъкан се разтвори. След това се обърнах отново и разговарях с нея.
– Изведнъж ме изтръгнаха от леглото и ме повлякоха по пода! В един миг се събудих напълно.
– В банята бях изтласкан от мощни ръце, които ме държаха за ръцете. Главата ми беше блъсната в стената. Вдигнаха ме от краката ми и ме държаха така, а по тънката светлина от вратата, през която току-що бях провлачен, видях, че ме държи висок мъж.
– Косата му беше чисто отметната назад от високите заоблени слепоочия, а големите му тъмни очи бяха вперени в мен.
– „О, значи гориш книгите ми, ти, малък плъх, нали!“ – прошепна ми той, дъхът му беше топъл и без мирис върху лицето ми. „Ти изгори книгите ми! Ти си играеш с мен!“
– Усещах как емоциите ми се събират и изведнъж разбрах, че това, което изпитвам, все пак не е ужас, а ярост, същата ярост, която бях изпитвал, когато бях направил нещото, което така го беше разгневило.
– „Махни се от мен и се махни от къщата ми!“ извиках. „Как смееш да влизаш в самата ми стая! Как смееш да посягаш отново!“
– Ожесточено се мъчех да се освободя. Натисках гърдите му с всички сили. Той беше неподвижен.
– Очите му бяха отблясъци в сенките. От останалата му част видях само разкопчана бяла риза с бели маншети и черно палто. И той ме пусна бавно да се спусна на крака.
– „Малък глупак“, каза той, хващайки ме за раменете, и се усмихна, и за първи път видях устата му, много фино оформена, с дебели, но перфектно изваяни устни.
– Отново полудях в прегръдката му. Избутах коляното си срещу него, ритнах го в подбедриците. Нищо не спечелих!
– „Никога повече не се приближавай до острова!“ – изсъска той. „Никога не докосвай това, което е мое, чуваш ли ме?“
– „Ти си лъжец и нарушител на границата“, казах аз. „Предяви претенциите си в съда!“
– „Не осъзнаваш ли, че мога да те убия?“ – отвърна той с пламтящ гняв. „Нямам никакви угризения за това. Защо протестираш? Защо правиш глупости? Какво е толкова ценно за теб?“
– „Това, което ми принадлежи по право!“ Отговорих. „Излез от къщата ми, преди да съм я стоварил върху теб“.
– Разбира се, знаех, че никой не може да ме чуе. Рамона спеше като мъртва. Къщата беше твърде голяма, стените – твърде дебели, а тук се намирахме в облицована с плочки баня без прозорци.
– Изведнъж той отпусна хватката си. Раменете ме заболяха. Той не ме пусна, обаче. А когато заговори, беше по-спокойно: „Няма да те убия. Не искам да си мъртъв. Имам една теория за теб. Но ако още веднъж се приближиш до този остров, ще те убия, разбираш ли ме? Предупреждавам всички, че завинаги трябва да се отдалечат от този остров. Ще го направиш забранен за света, или ще се върна тук, ще те измъкна в онова блато и ще те убия бавно, точно както умря Ребека, нахално дете.“
– Едва беше довършил последните две думи, когато голямото огледало вдясно от него се разби и големи опасни парчета стъкло паднаха със силен шум по цялата тоалетна и пода. Зад гърба му зърнах Гоблин.
– Ръцете на Гоблин се вдигнаха около врата на непознатия и видях как Гоблин изчезна, докато очевидно и яростно упражняваше натиск.
– Човекът проклинаше на друг език. Той ме пусна, посягайки рефлекторно към собственото си гърло, а после стъклото на вратата на душа се счупи и Гоблин се появи отново, тънък като тъкан, но видим за мен, и светкавично насочи към непознатия парче стъкло, подобно на нож, което непознатият отблъсна с огромната си сила доста лесно.
– Отново прокле човекът, като погледна забързано надясно и наляво, а после и зад себе си. Видях, че черната му коса е много дълга и се носи на тънка вълнообразна опашка. Имаше рязко свити рамене.
– Той беше обезумял, завъртя се и отново ме сграбчи, но от Гоблина дойде още една атака с двата му юмрука и още фини парчета стъкло, хвърлени към натрапника, който ме пусна, отдръпна се и се завъртя като танцьор.
– Стъклото се разлетя из стаята. Непознатият трябваше да се отклони от един фрагмент, насочен право към лицето му. Още стъкло се разби на пода, докато долната част на вратата на душа се счупи на по-дребни парчета.
– „Какво е това?“ – изсъска той, като отблъскваше отломките с тласъци на ръцете си, които идваха толкова бързо, че не можех да ги проследя.
– Гоблинът се втренчи в него с юмруци, а след това го задуши отново. Той отхвърли Гоблина с видимо усилие, и яростно.
– Светлината проблесна, после угасна, после отново се включи. Видях го напълно осветен, млад мъж с перфектна кожа и сатенено черна коса, черният му костюм беше много фин, а лицето му, дори в очевидната си омраза, не по-малко красиво.
– „Какво е това, по дяволите!“ – изръмжа той срещу мен. Върху него валяха стъклени кинжали и той ги отблъскваше като насекоми. Светлините продължаваха да проблясват.
– „Мислиш си, че ще ти кажа!“ – отвърнах. Заредих се аз. „Сега си в моята къща, както когато си четеше книгите си на моя остров! Излез от него, или кой знае какво ще се случи? Сега виждам съществото, което се бори с теб. Ясно е като бял ден, че ти не можеш!“
– Кипнах от ярост. Стоях овладян, липсваше ми само смелост да се опитам да забия парчето стъкло право в гърдите му, а после той изчезна, изчезна безшумно и бързо, сякаш никога не го е имало, и аз бях сам в банята, в тъмното, сред всички счупени стъкла, а Голямата Рамона, боса и в нощница с розов принт, ме гледаше.
– „Господи, дете на благодатта“, каза тя. „Какво си направил!“
– „Не съм аз, беше той, не го ли видя! О, Боже мой, не го ли видя?“ Умолявах я.
– „Не знам какво съм видяла. Не мърдай, не ходи в това стъкло! Бях заспала здраво и чувам как цялото това стъкло се чупи.“
– Гоблинът стоеше пред тоалетната и по един сдържан начин, по един мъдър начин, ми се усмихна. Хвърлих ръце около него. Усетих формата му.
– „Благодаря на Бога за теб – заявих аз. Погалих косата му. Целунах го. „Ти го изплаши. Ти го направи.“
– Цялата къща се събуждаше. Чувах как краката тропат по стълбите. Чух Клем да ми вика откъм коридора. Чух как се задейства алармата, макар че не знаех как и къде.
– И когато те се тълпяха в спалнята, знаех какво виждат. Видяха ме да стоя сам сред всички счупени стъкла, бос като Голямата Рамона, и да прегръщам форма, която не можеха да видят – празния въздух за всичко, което знаеха или някога са знаели.
Назад към част 18 Напред към част 20
