Шидан
Странно усещане набъбва в стомаха ми и се разнася по крайниците ми. Опашката ми потрепва, крилете ми трептят, сякаш имам сърбеж, който не мога да почеша. Като гледам как Амара изстисква водата от дрехите си, преди да ги облече, се чувствам по този начин. Тя е моя и аз съм неин. Присъединяването с нея беше дори по-хубаво, отколкото си представях. Връзката между нас е силна, жива и жизнена.
Пръскам топла вода нагоре и по гърдите и лицето си, след което излизам. Доволен съм, когато забелязвам, че тя поглежда към члена ми. В ъгълчето на устните ѝ се заиграва усмивка, след което тя поклаща глава. От момента, в който я видях извън купола, знаех, че е моя. Това беше увереност, която ме изпълни и оттогава не ме е напускала. Отне ми време, но нищо от това няма значение. Тя си заслужава чакането.
Никога не съм срещал по-силна жена. Лицето ми става болезнено, защото не мога да спра усмивката си. Тя разтяга мускулите отвъд всичко, което съм изпитвал досега. Дърпам дрехите си, но не мога да откъсна поглед от нея. Мокрите дрехи прилепват по тялото ѝ, подчертавайки извивките ѝ и меките хълмчета на гърдите ѝ. Толкова са странни гърдите ѝ. Странни, екзотични и еротични. Твърдите ѝ зърна се подават през ризата, очертани от влагата. Устата ми се пълни с желание да ги обгърна с език. Първият ми пенис отново се втвърдява. Амара се оглежда, вижда къде е погледът ми, а след това и разкопчаването на панталоните ми.
– Не-е-е – казва тя и поклаща глава. – Имаме работа за вършене, помниш ли?
– Разбира се, Лютик.
Събираме запасите си и вървим. Слънцето е ниско в небето и скоро ще се стъмни. Пътуването през нощта изглежда е било добра идея. Никога не бих си го помислил, но поне досега не сме се сблъскали с никой от нощните ловци.
– Колко още мислиш че остава ?- пита Амара след малко.
– Не много – казвам, закривам очите си и се взирам напред.
– Добре – казва тя и издишва.
– Добре ли си?
– Да – отсича тя.
Тя лъже. Знам, че лъже, защото го усещам. Това е тежест между нас, която преди не е била там, но не знам какво не е наред. Тя премества раницата на раменете си, след което тръгва.
– Мога да я нося – предлагам аз, протягайки ръка.
Тя ме поглежда през рамо, очите ѝ се свиват, а устата ѝ се превръща в твърда линия. Ръката ми пада настрани. Предполагам, че нещата не са се променили. Тя поклаща глава и продължава да върви. Бързам да я настигна.
– По дяволите, горещо е – промълвява тя.
– Трябва да взимаш повече епис.
Тя кимва, оставяйки раницата да се смъкне от раменете ѝ. Клекнали сме заедно, докато тя рови из нея и намира растението. Тя отваря намазаната с масло кожа в ръката си, за да разкрие една нишка епис. Тя вече не е синя и няма блясък. Нишката е матовокафява, което означава, че е загубила по-голямата част от стойността си.
Болезнено чувство ме удря в стомаха. Остават дни до момента, в който ще можем да се върнем в града. Очаквах еписа да издържи по-дълго. Тук, под слънцето, тя има нужда да взема епис повече, отколкото под защитния купол. Тялото ѝ няма натрупани запаси и все още се променя от растението, за да се справи с горещината.
Тя се взира и поклаща глава.
– Гадост – издиша тя.
Аз не говоря. Не мога. Страхът се плъзга зад гадното чувство. Това е опасно. Твърде опасно. Тя не може да остане тук. Трябва да я върна обратно в града, обратно към свежия запас от епис. Не знам колко време може да издържи без тях. Тя взема стръкчето и го поставя в устата си, дъвче, после го поглъща с малко вода.
– Трябва да се върнем – казвам аз.
Очите ѝ се втвърдяват.
– Не – казва тя. – Не можем. Калиста и Джоли имат нужда от това. Те разчитат на нас, нямаме възможност, нямаме избор. Трябва да успеем.
Силата и решителност проблясват и любовта ми към нея експлодира в отговор. Възхищението ми, любовта ми, нуждата ми от нея са непреодолими. Думите не излизат, затова кимам. Тя затваря очи и вдишва дълбоко. Затваря раницата догоре, след което се изправя и я слага обратно на раменете си.
– Трябва да побързаме – казва тя.
– Позволи ми да нося раницата – предлагам отново.
Тя ме поглежда предизвикателно, после нещо преминава по лицето ѝ и с гримаса кимва. Тя ми подава раницата и тръгваме.
– Това място е ад – промълвява тя на своя език.
– Какво е ад? – Питам на общ език.
Тя спира и се обръща с широко отворени очи и ярост на лицето си. Устата ѝ се отваря, после се затваря и тя поклаща глава.
– Какво каза?
Усмихвам се, чувствам се неловко и се опитвам да разсея гнева ѝ.
– Какво е ад?
– Шегуваш ли се с мен? – казва тя и отново поклаща глава. – Не, не, не.
– Не разбирам.
– Ти…“ тя престава да се взира в мен. – Кога? Как? Дали всички вие?
– Не си ли щастлива?- Питам объркано. Мислех си, че ще бъде. Научих езика ѝ, за да я почета. За да й покажа колко много ме е грижа. Тя изглежда ядосана и аз не разбирам.
– Как да съм? – избухва тя, ръцете ѝ се издигат във въздуха и тя клати глава невярващо. – Ти си лъгал! Защо би ми харесало това? Колко време?
– Не разбирам, какво имаш предвид?
– Искам да кажа откога си в състояние да разбираш какво казваме? Нима всички вие знаете нашия език? Това някаква голяма вътрешна тайна ли е, на която вие и вашите приятели от Змей се смеете?
– Не.
– Не какво? Не, не се смеете на това или не, не е тайна? Не какво?
Тя почти крещи. Това не се случва по начина, по който очаквах. Вдигам ръце с надеждата да я успокоя, но тя става още по-яростна. Красивото ѝ лице почервенява, а ръцете ѝ се свиват в юмруци.
– Лютик – казвам аз, връщайки се към моя език.
– Не ме наричай така! – крещи тя, треперейки от ярост.
– Амара – казвам вместо това, когато ме обхваща объркване. – Моля те, не разбирам. – Това е грешно. Как така се обърка? Не разбирам какво се случва. Защо тя не се чувства щастлива?
– Колко време? – Гласът ѝ е нисък, ръмжи.
– Не съм сигурен – отговарям аз. – От известно време.
– Защо не ми каза?
– Исках да… те изненадам – свивам рамене.
– Изненада ме – промълвява тя, обръща гръб и се взира в пустинята. – Мислех, че сме стигнали донякъде. Вярвах ти.
Нож се забива в сърцето ми. Отстъпвам крачка назад, защото болката в гърдите ми е силна и остра.
– Амара… – Спирам, устата и гърлото ми са твърде сухи за повече думи.
– Хайде да вървим – казва тя, взема раницата си от мен, закача я и се отдалечава.
– Амара! – Извиквам.
– Какво? – изкрещява тя, въртейки се на един крак.
– Моля те…
– Моля те какво? – изкрещява тя, прекъсвайки ме. – Какво можеш да кажеш? Какво ще кажеш? Кой беше? Как? Как усвои езика ми, без аз да знам?
Преглъщайки трудно, насилвам влагата да се върне в устата и гърлото ми. Отчасти чувствам, че не бива да предавам Джоли, но искам да поправя това, а не разбирам как.
– Джоли – казвам, като решавам, че честността е най-доброто.
– Джоли – отсича тя.
Амара поклаща глава, стиска зъби, после се обръща и тръгва.
– Амара, моля те – казвам аз, но тя не спира.
Тръгвам след нея и я хващам за рамото. Тя се завърта срещу мен и ме удря по лицето. Спира ме не толкова болката, колкото шокът. Бузата ми изгаря от отпечатъка на ръката ѝ. Тя изплюва звуци, но не излизат никакви думи. В очите ѝ се появяват сълзи.
– Доверих ти се – казва тя накрая.
Стомахът ми се свива и в мен нахлува черно отчаяние. Сърцето ми не бие, не мога да си поема дъх, болката ѝ ме убива. Разклащам глава и се опитвам да намеря свободни думи, каквито и да било думи, които да поправят това. Мислех, че това ще я направи щастлива. Намеренията ми бяха чисти, добри, но сега всичко е погрешно.
– Амара, не, исках да ти покажа… – казвам аз.
– Да ми покажеш? Какво? Че си ме шпионирал? Колко време Шидан? Откога можеш да говориш на общ език? В колко от личните ми разговори си се вслушвал?
– Не отдавна, аз…“ Прекъсвам, мислейки си за нещата, които съм я чул да казва.
Тя поклаща глава.
– Сигурно си мислиш, че съм ужасна.
– Не! – Възкликвам, изненадан от промяната в посоката.
– Как може да не е така? Толкова много злобни неща съм казала за теб и сега си ги разбрал всичките! Космос и звезди, защо съм такава кучка?.
Потичат сълзи и тя ги избърсва. Тялото ѝ се тресе, докато ридае, и аз усещам болката ѝ, макар да не я разбирам. Протягам ръка и я обгръщам. Придърпвам я към себе си, но тя се сковава и се отдръпва. Вдишва, избърсва сълзите си и се обръща с гръб.
– Трябва да тръгваме, сега – казва тя, гласът ѝ е решителен.
– Добре – казвам аз, заставайки до нея, но тя прави една крачка встрани и тръгва.
Един удар в корема щеше да боли по-малко. Горещ лохабер, вкаран в сърцевината ми, не би могъл да бъде по-лош от начина, по който се чувствам в момента. Отчаян и изгубен вървя, страхувайки се дори да я погледна. Надявам се само, че след достатъчно време тя ще ми прости. Тогава може би ще успее да ми обясни какво съм направил погрешно.
Мълчанието между нас е оглушително. Тя ми оставя твърде много време за моите кръжащи мисли. Страхът, болката и огорчението се гонят в кръг в съзнанието ми. Когато Амара спира да върви, аз минавам две крачки след нея, преди да го осъзная и също да спра. Обръщам се, за да я погледна, а тя ми посочва. Следвайки пръста ѝ, разбирам, че сме пристигнали.
Назад към част 13 Напред към част 15