ЮЛИ 15, 2020 г.
„Ти струваш повече от това“
ГЛАВА 30
ЕЗМИТА
Мама говореше по телефона с брат си и се сърдеше, че е чакал до днес, за да се обади и да поиска помощ за попълване на данъците си. Надяваше се, че никой, който влезе в магазина, не знае испански, защото през последните пет минути тя го беше нарекла с няколко имена, които не се използваха в учтив разговор. По-малкият ѝ брат беше единственият ѝ друг брат, който се беше преместил в Съединените щати. Чувстваше се така, сякаш все още и се налага да се грижи за него, въпреки че беше на тридесет и пет години.
Погледнах телефона си, след като последният клиент си тръгна. Аса не се беше обаждал и не се беше появявал от неделния ни ден край езерото, но всеки ден ми пишеше, така че това беше напредък. Днес обаче не бях чувала нищо от него и усилено се опитвах да не се притеснявам, че скоро отново ще замълчи.
Неделята беше различна. Бяхме говорили. Не просто се целувахме. Той се държеше така, сякаш искаше да ме опознае. Свързахме се и това не беше просто закачка. Писането му беше приятно. Снощи си писахме в продължение на час, но той не спомена, че ще излезем отново или кога ще го видя. Това беше разочароващо.
Звънецът над вратата ме предупреди, че тя се е отворила, и мама тръгна към задната част, преди да нарече чичо ми тъпо мързеливо отроче. Това беше най-добрият превод, с който разполагах за нейната обида. Погледнах към вратата, за да видя Талула, която се приближаваше към мен. Усмивката ми беше искрена, въпреки че тя не можеше да я види през маската ми. Харесвах я, а и тя беше най-близкото нещо, което бях виждала до Аса от няколко дни.
– Здравей – каза тя.
– Здравей – отвърнах аз.
Тя посегна под плота, след което сложи две опаковки дъвки.
– Имам нужда и от двайсет бензин. Загубих си дебитната карта – обясни тя.
– Разбрах – отвърнах аз и започнах да и зареждам. Исках да попитам за Аса, но тогава щях да прозвуча жалко или нуждаещо се.
– Чух, че ти и Аса сте имали среща този уикенд – каза тя, сякаш можеше да прочете мислите ми.
– Да – отвърнах аз. – Всъщност две.
– Уау, впечатляващо. Поне за него.
Засмях се, но всъщност не се чувствах развеселена. Поне не ми се налагаше да симулирам усмивка.
– Имате ли планове за бъдещето? – Попита тя. – Или съм любопитна? Кажи ми, ако съм, и ще си замълча.
– Не, всичко е наред. И ние не… имам предвид, че той не се е обаждал. Писали сме си малко – отговорих аз, сякаш това не ме притесняваше.
– Защо не му се обадиш? Покани го на среща.
Тогава се вгледах в нея. Тя сериозно ли говореше? Нима си мислеше, че мога да направя това и той ще каже „да“?
– Това няма ли да го стресне? – Попитах я.
Тя поклати глава.
– Не. Това е 2020 г., момиче. Ако той може да ти се обади, значи и ти можеш да му се обадиш. Понякога момчетата имат нужда от тласък.
Погледнах назад, за да видя дали майка ми ме слуша. Тя не се беше върнала от това да крещи на чичо ми.
– Е, ами, майка ми няма да се съгласи – казах аз.
– Трябва ли майка ти да знае?
Тя беше права. Не беше нужно да казвам на майка ми, че съм поканила момче на среща. Мислено се разплаках, като си помислих как би реагирала на това.
– Просто не искам Аса да се чувства странно, сякаш трябва да каже „да“.
Талула постави пари на касата, след което ме погледна. Очите ѝ бяха сериозни. Нямаше бръчки в ъгълчетата от скритата зад маската ѝ усмивка.
– Аса те харесва. Знам това. Две поредни срещи го доказват. Той се нуждае от побутване. Направи крачка.
Добре. Добре. Мога да го направя. Може би.
– Ще помисля – казах ѝ, после взех парите ѝ и преброих ресто.
– Това, че сега е играч, не означава, че иска да бъде такъв завинаги.
Кимнах и тя ми помаха леко с ръка.
– Надявам се да се видим скоро – каза тя, после се обърна и излезе от магазина. Изчаках, докато вратата се затвори, преди отново да погледна телефона си. Никакъв текст.
Вдигнах го и набрах:
Искаш ли да отидем за бургери?
След това го изтрих и опитах:
Какво правиш тази вечер? Искаш ли да отидем и да гледаме филм?
После изтрих и това. Взирайки се в телефона си, се опитах да измисля други начини да попитам и реших, че ако не мога да го попитам с текст, как ще се обадя и ще го попитам? Бях безнадеждна.
– Извади канелените рулца от фурната след десет минути. Трябва да отида да се обадя на моето ВМС – каза ядосано мама, докато нахлуваше от кухнята и влизаше през вратата, която водеше към офиса.
– Канелени рулца? Вече е след единайсет – казах аз, объркана. Тя никога не правеше повече, след като сутрешните партиди бяха разпродадени.
– Специална поръчка. Просто го направи – изръмжа тя и затръшна вратата след себе си.
Никога не съм я познавала да прави и специална поръчка, но свих рамене и настроих таймера на телефона си, за да не забравя.
Преди да го сложа, телефонът иззвъня и на екрана светна името на Брет. Малкият ми прилив на вълнение изчезна и аз въздъхнах, преди да отговоря.
– Здравей. – Опитах се да не прозвуча напълно сдухано.
– Здравей, заета ли си? – Попита той.
Прегледах празния магазин, като вече знаех отговора, преди да кажа:
– Не.
– Разбрах. Сряда в единайсет не изглежда да си заета. Както и да е, чудех се дали искаш да направим нещо тази вечер или утре?
Защо? Защо ми се обаждаше точно Брет? Защо не беше Аса? Уф! Това беше разочароващо. Само ако можех да харесвам Брет толкова, колкото харесвах Аса. Животът щеше да е перфектен. Да кажа „да“ беше грешка. Не можех да продължавам да правя неща с Брет. Освен това, ако кажа „да“, а след това Аса ми се обади и ме покани на среща, ще бъда недостъпна. Този път наистина.
– Не мога, Брет. – Започнах да се извинявам, но реших, че това звучи обидно, а не исках да го правя. Той беше страхотно момче. Просто не беше моето страхотно момче. Защото аз бях идиот. Явно обичах да ме игнорират.
– Не можеш или не искаш? – Попита той. – Само като приятели.
Това беше всичко. Не можех дори като приятели, защото ако Аса се обадеше и питаше, тогава щях да съм заета. Не исках да пропусна възможността да прекарам повече време с Аса. Бях „онова момиче“, което разчиства графика си за човек, който може да се обади, а може и да не се обади.
– Не, и като приятели не – казах му честно. Той заслужаваше истината.
Той изпусна звучна въздишка.
– Предполагам, че трябва да продължа напред, а?
– Да – отвърнах аз, чувствайки се зле заради всичко това, въпреки че не бяхме истинско нещо. Това не беше истинска раздяла. Не можех да си представя какво е усещането при такава. Това беше достатъчно тежко.
– Езмита – каза той.
– Да?
– Не го чакай да дойде. Ти струваш повече от това.
Не му отговорих. Вместо това се сбогувах и приключих разговора. Бях раздразнена от неоснователните му съвети. Това не беше негова работа. Беше прав, но все пак не исках да го чуя да го казва. Раздразнена, се върнах към текстовите си съобщения и написах:
„Искаш ли да отидем на бургер тази вечер?“
И натиснах „Изпрати“, преди да имам възможност да помисля.
Назад към част 30 Напред към част 32