* * *
Сутринта започна с аромат на силен чай, който изпълни пространството. След това завесите се дръпнаха и пуснаха светлината на настъпващото утро в спалнята. След това се чуха звуци:
– Ари, напускам замъка. Закуската е донесена, можете да излезете от спалнята, но никой няма да влиза освен вас. Не се отдалечавай и на крачка от кучетата. Разходките в парка трябва да се придружават само от Хауърд. Не излизай без него. Чуваш ли ме?
Промърморих нещо неразбираемо насън и се обърнах на другата си страна, прозявайки се сладко, докато се опитвах да попадна отново в прегръдката на съня. Но по някое време одеялото, с което се бях покрила, бавно запълзя надолу. Изстенах в знак на протест и се опитах да се хвана за ръба на одеялото, но по някаква причина се натъкнах на ръка. Седнах възмутено и едва отворила очи, се озовах в прегръдките на лорд Грейд, неспособна да говоря. За самата мен беше неразрешима загадка, че това неприлично докосване не събуди никакво възмущение в душата ми. Нежна целувка по устните, а след това леко приплъзване, което едва докосна миглите и стигна до зачервените бузи, едва доловимо докосване на самия връх на носа и сякаш в преследване на останалото, още една целувка по отворените от изненада устни.
– Чухте ли всичко? – попита тихо херцога, като все още ме държеше така, че да съм полулегнала в ръцете му.
– Да.
И никога нямаше да отворя очите си, изгаряйки от срам.
– Добро момиче. – отново ме целуна нежно той – Спи, мое невъзможно чудовище с прекалено рано събуден майчински инстинкт. Ще се прибера късно.
За пореден път негова светлост ме сложи в леглото, внимателно ме покри с одеяло, погали ме по бузата и си тръгна. Зад вратата, която се затваряше в спалнята, се чу:
– Дръжте дамата под око.
Вежлива кашлица и гласът на камериера:
– Ваша светлост, не мисля, че лейди отон Грейд мисли да избяга и…
– Уилард, група от луди, искрено вярващи, че милейди може да пожелае да избяга, е в града. – хладнокръвно го прекъсна лордът.
И тогава в тишината отново се чу гласът на последния член на династията Грейд:
– Никакви духовници не бива да се допускат до подножието на планината.
– Разбирам. – каза Хауърд.
– В случай на климатични бедствия лейди отон Грейд трябва да бъде съпроводена до лабораторията и заключена в изолирана стая.
– Очаквате ли най-лошото? – попита Хауърд.
– Очаквам действия от страна на духовниците. – отвърна херцогът – Познавате тяхната изобретателност.
Звукът от затварянето на вратата беше последван от гласове в коридора и аз отново заспах.
Не за дълго.
Минаха малко по-малко от пет минути, преди да стана и да седна на леглото, оправяйки сънливо разрошената си коса. Дали беше разрошена? Прокарвайки кичурите между пръстите си, си спомних нощта, в която я бях сплела с тънка виолетова панделка. Огледах се, но изобщо не можах да намеря панделката. Но не можеше да не забележа, че дантелата на нощницата ми е наполовина разкопчана и дясното ми рамо е открито. Неловко оправих плата, погледнах към масата за закуска в леглото и протегнах ръка, за да докосна боядисания в зелено и емералди порцеланов чайник, който някога беше вездесъщ в Елетар. Чайникът беше все още горещ, и аз отдръпнах ръката си като дете и притиснах пръст към устните си, за да отнема болката от изгарянето.
Точно в този момент вратата се отвори и в спалнята влезе лорд отон Грейд в униформата си, с меч на колана и внушителна черна гривна на лявата си ръка. Докато влизаше, негова светлост се спря и ме погледна малко изненадано. Спомняйки си за изключително детинското си поведение, веднага махнах пръста от устата си и дори сложих ръка зад гърба си. След това, спомняйки си къде и в каква форма се намирам, уплашено придърпах одеялото до врата си и нервно казах:
– Добро утро, ваша светлост.
– Добро утро, Ариела. – Отговори хрипливо и някак напрегнато херцога. След това, като поклати глава, сякаш прогонвайки някаква натрапчива идея, продължи – С всички тези събития пропуснах задълженията си на господар на тези земи и се натрупаха няколко въпроса, с които Торий няма да се справи. – пауза, по време на която лорд отон Грейд по някаква причина се взира втренчено в косата ми – Бихте ли имали нещо против…
– Да, разбира се. – отговорих малко по-бързо, отколкото трябваше.
Херцогът кимна и продължи:
– Кметът на града, директорът на сиропиталището и двамата собственици на корабостроителницата. Необходимо е изслушване и вземане на решение за финансиране. Хауърд и Торий ще присъстват.
– Добре. – неволно се усмихнах.
Лорд отон Грейд повдигна леко лявата си вежда и попита:
– Какво намирате за смешно в молбата ми, ваша светлост?
– Не е смешна – оправих одеялото си – изключително съм доволна, че съм заслужила доверието ви.
Усмихвайки се на мен, негова светлост кимна и добави провокативно:
– В края на краищата сега това са и твои пари, Ари.
– Не забравям това нито за миг. – уверих го с игрива сериозност.
Лорд отон Грейд се засмя, после се приближи, наведе се към мен, пръстите му в черна кожена ръкавица докоснаха брадичката ми, принуждавайки ме да наклоня глава назад, топлите му, сухи устни докоснаха моите и херцогът прошепна:
– Пази се, ангел мой.
Разтърсена от случилото се, новоизлюпената лейди отон Грейд беше оставена сама, с последен поглед наоколо, а после вратата се затвори плътно зад него.
Назад към част 19 Напред към част 21