* * *
– Мис Вайърти, това са диаманти! – Развълнуваната Бетси, притиснала ръце към гърдите си от голямо вълнение, стоеше на прага на съкровищницата, чиито огромни двойни врати с желязна облицовка бяха весело отворени.
Необичайно за драконите посрещане. И затова не беше изненада, че останалите от моето практически семейство се държаха далеч от входа, а ентусиазираната Бетси беше държана за раменете от мистър Илнър като предпазна мярка, за да не види съкровищата отблизо.
Съкровищата бяха… впечатляващи.
Приближих се до мистър Уолън, който беше най-отдалечен от вратата, спрях се, разтреперана, и огледах капана. Помислих си, че ако драконите правеха капан за мишки, това място щеше да е фабрика за сирене, не по-малко. Съкровищницата беше огромна и препълнена.
– Да, да, стойте точно там. – каза професор Наруа и се огледа за миг, като едва сдържа желанието си сам да прекрачи прага.
Той разбираше, както и аз – освен разхвърляните златни кюлчета и монети, витрините с диаманти и различни изящни диамантени бижута, в съкровищницата имаше и книги. Не просто книги – дори от това разстояние лесно различих дванайсетте тома на „Теория на висшата магия“, сборник, който се смяташе за изгубено съкровище на империята. Да, изкушението да вляза в съкровищницата беше не просто голямо, то беше огромно.
– Предлагам едно невинно забавление. – внезапно каза професор Наруа – Да започнем с теб, Бетси, какво виждаш?
Прислужницата се обърна, блесна с поглед и на един дъх прошепна ентусиазирано:
– Диаманти.
– По-конкретно? – попита магьосникът.
– Тези. – Бетси посочи встрани от остъклената полица с книги, разпръснати върху черното кадифе.
– Каква безкористна душа си, скъпа моя, чиста и нешлифована като тези нешлифовани диаманти. – каза професор Наруа – Мисис Макстън?
Моята икономка, поглеждайки неодобрително към професора, отговори неохотно:
– Порцелан, боядисан в сребърно. И поднос от чисто сребро, който да върви с него. Наистина, никога не съм виждала нещо по-красиво и хармонично от този комплект… а има и лъжици… ах! О, дракони, как можете да скриете такава красота от света! Наистина, когато всичко това свърши, аз лично ще оглавя движението „Смърт на всички дракони“.
Магът се усмихна с неочаквано топла усмивка, от която бръчките в ъгълчетата на очите му заприличаха на слънчеви лъчи, и каза тихо:
– Запомнете го добре, моя амбициозна мисис Макстън, която копнее за уют и семейна топлина. Заклевам се в честта си, че когато всичко това приключи, ще ви го подаря.
Пламенната икономка гневно сложи ръце отстрани и понечи да отправи яростен упрек, но бе прекъсната от замисления въпрос на мистър Онър:
– Правилно ли разбирам, че в тази съкровищница всеки вижда това, което е важно за него?
Кимвайки, Наруа откъсна поглед от мисис Макстън, погледна отново към съкровищницата и каза:
– Не съвсем. По-скоро всеки вижда в него това, което свързва със себе си и смята за ценно. Мистър Онър, какво виждате вие?
– Една сабя. – усмихна се нашият скъп готвач – Здрава пиратска сабя, която лежи в десния ъгъл, под шкаф с нешлифовани диаманти. Закалена черна стомана, удобна дръжка, усещане за морски бриз и вкус на солени вълни по устните ми. Мис Вайърти?
Аз, както винаги заета с опитите да намеря тази стоманена сабя, прекъснах това ненужно начинание, огледах съкровищницата, свих рамене и казах:
– Книги. Тези в централната витрина се смятаха за безвъзвратно изгубени.
Странното беше, че всичките ми домашни ме гледаха с явно съмнение. И от погледите им разбрах, че само деликатността и тактът на отношенията ни ги възпрепятстваха да кажат нещо, което всички те определено искаха да направят публично достояние. Но не. С един поглед наоколо моите спътници се върнаха към играта, която бяха започнали.
– Поставка за бастуни.. – каза мистър Уолън – виждам отлична поставка, инкрустирана с почерняло сребро. Ще изглежда великолепно с нашия черно-сребърен килим на прага.
– Камшик. – каза без учудване мистър Илнър – Добър камшик. Хубава дръжка, мека кожа. Издава силно свистене, но не наранява гърбовете на конете. Отличен материал, отдавна търся нещо подобно.
И всички замълчаха, като ме поглеждаха крадешком.
Е, единственият, който не беше толкова деликатен в нашите несигурни редици, беше професор Наруа.
– И така? – попитах, като се обърнах към бойния маг.
Той не се опита да бъде саркастичен.
Хвана ме за ръкава и ме поведе по-близо до входа, като спря на една крачка от Бетси, но професорът беше внимателен, затова спря така, че Бетси частично да блокира входа от мен. После извади лула, запали я с едно щракване и в облака тъмен дим от магопиума видях комплект бижута от светлосини скъпоценни камъни.
– Сини диаманти. – магът посочи това, което видях – Диадема, обеци, огърлица, две гривни и два пръстена. Първият беше годежен пръстен, увенчан с голям, идеално оформен камък, а вторият беше брачен пръстен, обикновен и гладък, изработен от платина, без украса, без камъни, но гравиран. Тези камъни започнаха да светят, когато се приближихте, мис Вайърти, и всички ние ги наблюдавахме с интерес. Но когато се приближихте, една етажерка с книги, от нищото, засенчи това… красиво видение.
Известно осъждане проблесна първо в тона на професора, а после и в погледа му.
– Това – сгънах отново ръце на гърдите си – е съкровищницата на драконите. Аз нямам нищо общо с нея или с нейните… странности. Нещо повече, позволете ми да напомня на всички ни целта на нашата… дейност. Не съм сигурна, че е правилната, но определено е добра. – аз въздъхнах тежко, но трябваше да призная: – Не съм уверена, че това е правилно, но определено е хубаво. А отговорите на нашите въпроси не са в съкровищницата, а в криптата. Съмнявам се, че тази пътека ще ни отведе на правилното място, но не виждам смисъл да оставаме тук. Хайде?
Мистър Уолън, мистър Онър, мистър Илър и дори мисис Макстън кимнаха уверено, Бетси кимна по-малко уверено, но професор Наруа реши да не го прави:
– Мис Вайърти, една малка подробност по отношение на вашето „нямам нищо общо с това“.
И той увеличи мащаба, така че, шокирана и донякъде потресена, видях вътрешната гравюра на брачната халка, на която пишеше името ми: „Анабел“, орнаментално, но ясно.
Уви, имаше и още нещо.
– И още нещо! – каза Наруа, като промени ъгъла на изображението, за да ни покаже монограма на най-голямата бижутерска компания в Империята и датата, на която е направена поръчката.
– Датата на изработката е днешната дата. – заяви очевидното мистър Илнър.
– Това е датата на завършване. – възрази мистър Онър – За създаването на такава сложна гравюра не може да отнеме по-малко от седмица интензивно работно време. Вероятно е отнела повече от две седмици. Диаманти, сини диаманти, бяло злато и платина. Цена? Невероятна. Може би единственото нещо, което мога да кажа със сигурност, е, че стойността е явно по-висока от тази, която професор Стантън ви е оставил, три пъти, а може би и четири пъти, като се има предвид рядкостта и съответно значителната стойност на сините диаманти с такъв оттенък. Но ако искате скромното ми мнение, те са евтини в сравнение с вас, мис Вайърти, вие сте скъпоценност. Ще търсим ли крипта?
– Определено търсим! – подкрепи го мистър Уолън.
– Виждал съм и по-добри камшици. – каза мистър Илнър.
– Кому са нужни диаманти! – измърмори Бетси.
– И аз… – започна икономката.
– Мисис Макстън, можете да си мълчите, иначе ще се притесните, когато ви връча този фин порцелан на сребърен поднос. – прекъсна професор Наруа нашата почетна икономка.
– Добре, – каза мисис Макстън, като ме хвана за ръка – но ще ви кажа какво, мистър Нарел, ако дойдете при мен с този отвратителен сервиз, ще си тръгнете с гордост, носейки неговите фрагменти. А ние ще се обадим на нашето тайно общество.
– Смърт на всички дракони, дано умрат проклетите собственици на сервизи от фин порцелан. – прекъсна я подигравателно професорът.
– Точно така! – мисис Макстън не се обиди ни най-малко.
– И да им забраним да пият чай. – продължи магьосникът не по-малко подигравателно.
– Това е жестоко! – възмути се Бетси.
– Но е справедливо. – мрачно каза мистър Онър.
Предполагам, че в този момент драконите изобщо не трябваше да ни се изпречват на пътя.
И за техен късмет, не го направиха.
Сигурно защото при цялата ни работа бяхме старателно изправени пред безизходица.
Докато аз и мисис Макстън следвахме изпреварилия ни професор Наруа, разбрахме, че безизходицата наистина е безизходица, по няколкото силни израза, от които магьосникът не можеше да се въздържи.
– Скала. – каза той, заставайки близо до гранитната стена.
И за по-голяма яснота почука с кокалчетата на пръстите си по част от планината.
Приближихме се и като застанахме в спонтанен полукръг, известно време мълчаливо гледахме монолита, знаейки отлично, че няма друг път, и да – мащабът на омразата към драконите бавно, но неумолимо растеше, като накрая засили в сърцата ни желанието да създадем тайно антидраконово общество.
– Никакъв чай за тях! – най-сетне издиша Бетси, нарушавайки мрачно – замислената тишина.
И това беше спусъкът на нашето възмущение.
– Старата драконица ни заблуди. – каза мистър Онър, стиснал по-здраво дръжката на мачетето си.
– По-лошо от това – тя е изчислила пътя към съкровището, но не съм сигурен защо. – професор Наруа примижа, изчислявайки пътя, по който бяхме поели, и пред лицето му проблеснаха зеленикаво-сините призрачни фигури на изчисленията.
Аз правех същото, но математиката не беше силната ми страна, а и не можех да сумирам в главата си така, както можеше един боен маг, затова пуснах ръката на мисис Макстън и отидох до скалата, която препречваше пътя, извадих молив, после малко магия, малко фосфоресциращо мастило и сега и двамата правехме изчисленията.
Останалите наблюдаваха с интерес.
– Мис Вайърти, две крачки на север е твърде далеч, тази на мистър Нарел е по-правилна. – каза мистър Илнър в един момент.
Нашият коняр беше ненадминат в изчисленията на разстояния, така че аз слушах разумно и коригирах уравнението си. Оказа се, че се намираме в най-дълбоката точка на имението Арнел. Професор Наруа наложи изчисленията си върху схемата, която бях начертала, и стана ясно, че се намираме в нещо като пещера. Тази тясна кухина в скалата беше перфектно използвана от строителите и имаше един много важен недостатък за всички нас – беше изолирана от повърхността! Абсолютно изолирана! Имаше само едно място, където можеше да се мине през този таен проход – съкровищницата. И никъде другаде!
– Какво… какво означава всичко това? – прошепна уплашено Бетси, като се взираше в схемата.
Имах отговор. И не бях единствената.
– Че сме били изиграни. – каза професор Наруа – Лейди Арнел е напълно наясно с три неща. Първото е, че мис Вайърти е подложена на заклинание. Второто е, че лорд Крисчън Давернети би направил всичко, за да има наследницата на Стантън за себе си. И третото е, че пътят към съкровищницата е бил капан, отличен капан, защото всичко, което влезе в съкровищницата, автоматично се усеща от дракона като негова собственост. И отново… лейди Арнел знае това. Точно както се знае, че мис Вайърти би стигнала до повече от отчаяни мерки, за да държи лорд Арнел на разстояние. Резултатът – едно изтощено момиче и навлизането в пълна фаза в полунощ на заклинанието на един повече от коварен дракон.
Всички ме погледнаха. Наруа беше изразил това, което си мислех.
Сигурно беше подходящ момент да се отчаяме, но… шестте години под един покрив с дракон несъмнено бяха оставили у всички ни значителна доза оптимизъм.
– Ще се върнем и след като заклинанието бъде премахнато, ще продължим търсенето си без никакви следи от дракона. – реших аз.
– О, да-а-а. – мрачно каза мисис Макстън.
– Те са забравили с кого си имат работа. – мистър Уолън беше решителен.
– Крайно време е да им напомним! – изсъска мистър Илнър.
– Първото нещо сутринта. – от изражението на лицето на мистър Онър личеше, че драконите от имението ги очаква незабравима закуска.
– А аз с удоволствие ще помогна на Кейти да почисти спалнята на старата лейди Арнел. – Бетси също не биваше да бъде ядосвана.
И аз нямаше да ги спирам, възнамерявах да помогна по всякакъв начин, просто за да видя какви сили са ми останали след като заклинанието на лорд Давернети бъде развалено.
– Да, да, мис Вайърти, да започнем с вас. – замислено каза професор Наруа.
Кимнах, като в момента едва ли можех да кажа нещо, защото… бях невероятно ядосана! Невероятно, безкрайно и небезпричинно ядосана!
Назад към част 28 Напред към част 30