ХЕЙЛ
Попаднал в току-що създадената армия на Лайънъл от обвързани мъже, които се сражаваха с бунтовниците в амфитеатъра. Двамата с Мериса си поделихме погледи на ужас, след което аз се хвърлих инстинктивно напред, когато огънят разцъфна по пътя ни от челюстите на един грозен кафяв звяр Дракон, който минаваше над нас. Пламъците ни обхванаха, разбира се, и двамата бяхме недосегаеми, но осъзнах, че ръцете ми са вдигнати в защита, въпреки че елементите ми отдавна бяха изгубени.
Погледнах назад към Мериса, но открих, че тя бяга по пясъка по петите на Каталина, двете стигнаха до Ксавие Акрукс точно когато и Радклиф се материализира до него.
Синът на Лайънъл се биеше с жестокост, която говореше за несправедливостта и болката, с които се бе сблъскал в ръцете на тези дракони, омразата му се разливаше свободно от него, когато се зае с един от обвързаните мъже във формата им на феи.
– Това е то – изръмжа Радклиф на Ксавие. – Гърбът е изправен, раменете са изправени. Никога не му позволявай да те види с преведен гръб.
В един миг се присъединих към тях, притискайки се към Завесата, за да остана там, докато Каталина гледаше с ужас.
– Ти си петно върху името на баща си, трябва да се срамуваш от себе си, ти, малкият изрод – изплю се противникът на Ксавие върху него, огънят отново бликна от ръцете му, но синът на Каталина изпрати обратно към него своя огън, който беше два пъти по-горещ. – Трябваше да те удави още при раждането ти.
– Ти си, гадняр, Кирил, винаги съм те презирала – изръмжа Каталина, гмурна се напред и замахна с юмрук към него, макар че той премина право през него, без да го докосне.
Хамиш се материализира до Каталина, сякаш бе усетил мъката и. Той я подпря и с ужас погледна към Ксавие.
– О, Кити – въздъхна той. – Никога не се страхувай. Твоето момче има сърце на морж.
Погледът ми се спря на Макс Ригел, който стоеше на въздушен стълб и изстрелваше огнени стрели към всеки, който се изпречеше на пътя му. Майка му, Серенити, го наблюдаваше отдолу, а очите ѝ преливаха от гордост, докато го окуражаваше, макар че той не я чуваше, както и останалите живи не ни чуваха.
Пламъците на Ксавие се завъртяха около главата на Кирил, заслепявайки го за миг, и той бързо наложи предимството си, измъквайки металния си рог „Пегас“ от джоба си. Изглеждаше така, сякаш се канеше да удари Кирил, но той се поколеба, а чертите на лицето му бяха сковани от смут.
– Всичко е наред, Ксавие. – Приближи се Каталина зад него и сложи ръка на рамото му. – Смъртта е справедливост за хора като този.
Преди Кирил да успее да се измъкне от пламъците на Ксавие, той взе решението си, забивайки рога дълбоко в гърдите на Кирил, който изкрещя от усилие.
– Ууууу! – Извика Радклиф, скочи напред и плесна Ксавие по ръката. – Видя ли го, Кати? – Той блъсна с лакът Каталина. – Твоето момче вече е мъж.
– Той беше мъж много преди този момент – каза Каталина и вдигна брадичката си.
Кирил изпръхтя, а от разтворените му устни върху Ксавие бликна кръв, тъй като огънят му угасна и ги остави да се гледат очи в очи един с друг.
– Аз не съм никакъв изрод – изръмжа Ксавие и завъртя рога.
Кирил се опита да призове магията си, но смъртта се движеше напред на безшумни криле. Чувствах как завесата се отваря за него, как душата му витае в краищата на тялото му, докато се бори да живее. Но Ксавие не проявяваше милост, зъбите му бяха оголени, погледът му бе изпълнен с толкова години злоупотреба, че не му се мислеше за това.
Мериса се усмихна на Каталина, придвижи се до нея и заедно наблюдаваха как Ксавие си осигурява убийството.
– Това е за тях – изсъска Ксавие, любовта и загубата разкъсваха думите му, а Каталина си пое треперещ дъх, знаейки, че има предвид нея и Дариус. – И ти няма да си последния.
Той изтръгна металния рог от гърдите на Кирил и подпали тялото му, докато той падаше.
Кирил се провря през Завесата и Каталина се нахвърли като улична котка, като изрита задните части на краката му, така че той се удари в земята под нея. Тя хвана косата му в юмрук, а кракът ѝ се стовари върху гръбнака му, за да го задържи, докато говореше в ухото му:
– Здравей, Кирил.
Той извърна глава и я погледна с широко отворени очи, а устните му трепереха.
– Къ-къде съм?
Хамиш пристъпи напред, приклекна ниско и се загледа като езичник.
– Това е дълбокото, тъмно небе, ти, песъчлив флан на човек.
– Круша те вика – изръмжа Каталина, изправи се на крака и повлече Кирил за косата. – Аз сама ще те заведа до Брулената порта.
Радклиф бутна Кирил в задника, преди Завесата да успее да открадне тримата.
– Никога не съм го харесвал. Голямо его, малък дракон.
Завесата се раздвижи около нас и аз изгубих представа за битката, а ръката ми намери тази на Мериса, докато се отдръпвахме от бариерата, търсейки децата си и оставяйки Радклиф зад себе си.
Първо намерихме Гейбриъл, вързан във вериги, докато Вард го влачеше из двореца, а синът ни не можеше да използва магия.
– Пусни го – изръмжа Мериса, притискайки със сила завесата, за да се опита да драсне с нокти по лицето на Вард. Но той мина право през нея, повличайки след себе си Гейбриъл, чиято глава бе сведена ниско в знак на поражение. Това толкова не приличаше на него и аз се страхувах, че това нещастие ще го сломи окончателно.
– Не беше по вина на Гейбриъл – изръмжах аз. – Как щеше да каже на близките си, че съдбата му се е променила, когато е в капан тук?
– Той няма да си прости толкова лесно – отчаяно каза Мериса и посегна към сина ни.
Времето отново пулсираше и аз ни намерих по-дълбоко в двореца, където Вард все още буташе Гейбриъл.
– Сега тихо, нали? – Ухили се Вард. – До края на тази война вероятно няма да ти остане никой. Нито жена, нито дете. Цялото ти отвратително бунтовническо семейство ще е добре и ще е мъртво, където му е мястото.
Гейбриъл изрева предизвикателно и се хвърли към Вард, но циклопът го обстрелваше с пламъци и го запращаше назад, а в ръцете му изгаряше огън.
– Махай се от него! – Изкрещя Мериса.
Вард се приближи до Гейбриъл и дворецът се разтресе чак до сърцевината си, когато старата магия ни призова. Безполезният ясновидец сякаш не забеляза как огънят му изсвистя и той се приближи до Гейбриъл с насмешка, но нашето момче погледна към тавана, сякаш усещаше силата, която се зараждаше в камъка.
– Може би ще разтопя устните ти и очите ти също. Така или иначе мога да вляза в съзнанието ти, това е всичко, което ни трябва от теб – заплаши Вард, а моята Хидра изригна от дълбочината на Завесата и полетя натам, докато яростта забиваше черта в гърдите ми. Тази ярост в мен беше убийствена, такава, че щях да видя стотина мъртви, ако все още притежавах короната си в царството на живите.
Закрачих зад Вард, но Мериса стигна първа, хвърли силата си във вратата вдясно от него и я накара да се отвори толкова рязко, че едва не се откърти от пантите. Тя се заби право в циклопа и го прати назад по коридора като парцал.
Веждите на Гейбриъл се вдигнаха от изненада и той погледна право към Мериса, която стоеше до вратата и примижаваше, сякаш се опитваше да я види.
Вард седеше изправен, а от разбития му нос се стичаше кръв, която той бързо излекува, замахна с ръка към кръвта и издаде лек ропот от страх. Той погледна наляво и надясно, търсейки кой е отворил тази врата, а аз се запътих към него, стените трепереха, а светлините над главите ми трептяха.
– Кой е там? – Заекна той. – Покажи се!
– Мисля, че би се насрал, ако можеше да ме видиш сега, червейче – изсъсках аз, а ботушите ми се удряха в плочките с такава сила, че той чуваше ударите им в живото царство.
– Кой е там? – Вдигна ръце Вард, в които проблясваше огън.
– Мисля, че майка ми и баща ми са близо – прошепна Гейбриъл, а очите му блуждаеха, все още търсейки ни.
– Аз съм тук, любов моя – извика му Мериса, но той не я чу.
– Глупости – изплю се Вард и се опита да се изправи на крака, но аз тупнах силно върху плочките и по тях се разнесе пукнатина, която го накара да изкрещи от уплаха. Ударната вълна разтърси залата и го накара да падне по задник.
Не можех да направя повече от това, но ужасът в здравото му око беше достатъчен. Знаеше какво ще го намери в смъртта и така да му помогне, когато премине през Завесата. Защото Мериса и аз щяхме да го чакаме.
Силата в двореца отслабваше и аз внезапно се почувствах изцеден, а силата, която ми беше нужна, за да направя толкова много, ме остави изтощена. Не физически, а сякаш беше останал пуснат кран на енергията на душата ми. Мериса дойде при мен, изглеждаше също толкова уморена, колкото и аз, но присъствието ѝ ми даде сили да се задържа.
В очите на Гейбриъл се четеше нова надежда и аз бях сигурен, че усилията ни не са били напразни. Завесата ни отметна назад, но майката на Макс – Серенити – се промъкна между мъглата от златиста мъгла, а отвъд нея витаеше смътната гледка на Двореца на душите.
– Здравей, Мериса, имам нужда от теб. Синът ми и Ксавие Акрукс са притиснати в ъгъла. Аз не мога да владея двореца така, както ти можеш. Моля те. Трябва да им помогнеш да избягат. – Серенити сграбчи ръката на Мериса и ние се преместихме заедно с нея в един миг.
Преди да стигнем до тях, във въздуха се разнесе пронизителна песен, която ме накара да изтръпна от силата си. Захлупих ушите си с ръце и другите направиха същото – песента беше толкова ужасна, че се вряза в Завесата и ни принуди да се върнем.
Вкопчих се в петите си, докато Серенити ни придърпваше по-близо, а мелодията на смъртта и разрушението ревеше все по-силно.
– Какво е това? – Изкрещях.
– Страховитата песен на сина ми – каза Серенити, като ме погледна със свирепа усмивка.
Когато се приближихме, завесата изтъня и през нея се изсипаха души, всяка от които все още риташе, крещеше и се блъскаше срещу чудовищната песен, която бе причинила края им. Още няколко секунди те не осъзнаваха смъртта си, преди завесата да ги изтръгне, като мнозина от тях несъмнено бяха изпратени направо към реката и към Вратата на браненето.
Стигнахме до стаята, където Макс задържаше драконите с песента си, а Ксавие търсеше изход от задънената улица, внимателно държейки в ръцете си комплект пегаски крила. Не можех да повярвам, че ги е намерил, и се молех на звездите, че все още могат да бъдат спасени.
Каталина и Хамиш се бяха върнали, а Радклиф се беше захванал с желязната пръчка за свещи на стената, за която изглежда беше убеден, че е отговорът на проблемите им.
– Сигурно това грозно нещо трябва да има някакво предназначение! – Извика Радклиф. – Може би вход към таен тунел или паник стая. Защо иначе някой би закачил на стената си такова отвратително нещо?
– Това беше на баба ми – изръмжах аз и го избутах настрани от него, а Радклиф смръщи нос.
– Искаш да кажеш, че някой го е купил, защото го е харесал? – Изпъшка той.
– Не е сега моментът! – Изкрещя Серенити над пронизителната песен, която все още пробиваше въздуха.
– Трябва да има зайче, което да бяга, или пък да се скита, може би да има джифилова дупка за весели хора? – Погледна ме отчаяно Хамиш. – Къде е дупката, кралю мой?
– Ако имаш предвид прохода, той е тук. – Минах покрай него.
– Тук няма нищо – промълви Ксавие на Макс от вътрешността на заглушителния си балон, а Макс кимна в знак на разбиране, мислейки, че няма изход. Но такъв имаше, просто не бях сигурен, че имам сили да го отворя.
Втурнах се към стената, където беше скрита вратата, и Мериса се присъедини към мен, като двамата хвърлихме всичко, което имахме, за да отворим тази врата.
– Хайде, стари приятелю от двореца. Помниш ли ме? – Казах през зъби.
– Добър дворец. Татко Хейл е тук – каза Радклиф, сложи ръка на рамото ми и ми даде силата си. – А сега отвори вратата си хубаво и широко за него.
– Престани с това – отсече Мериса, а Радклиф се засмя, явно обичайки хаоса на всичко това.
– Моля те, побързай – помоли Серенити и сложи ръка на рамото на Мериса, за да ѝ даде сила, докато Хамиш и Каталина направиха същото.
– Ще ти дам най-дълбокото си семе на сила, о, велики Вега – обади се Хамиш над плачещата песен, а Макс взриви вратите, явно с намерение да си тръгне. – Ще го призова от моите бандажни топки.
– Престани да говориш – изсъсках, опитвайки се да се съсредоточа, а Радклиф се разсмя още по-силно.
Сблъсъкът на магията и ревът на тази песен бяха толкова силни, че започнаха да заглушават всичко, а зрението ми леко помръкна от силата, която се насочваше през мен, и свежите души, които се откъсваха в Завесата около нас.
Макс и Ксавие излязоха от стаята, а аз проклех, променяйки такта, и изстрелях всички ни в тайния проход, до който се опитвах да стигна, повличайки със себе си душите на приятелите и съпругата ми. Завъртяхме се през тъмнината, като се превърнахме в безформени и се завихрихме заедно в едно единствено кълбо от сила. Всички те крещяха в ушите ми боен вик, с изключение на Радклиф, който все още се смееше като луд, а после ни вкарах в скритата врата по-нататък по коридора, където сигурно бяха Макс и Ксавие.
Тя се отвори с такава сила, че се блъсна в стената и всички ние паднахме по покрития с лед под, разделяйки се, докато душите ни се реформираха. Ръката ми намери ръката на Мериса и я придърпах към себе си, като вдигнах глава, за да видя, че Ксавие и Макс тичат по пътя, който им бяхме предложили.
По пода бяха разхвърляни феи, които или все още бяха в капана на Страшната песен, или отдавна бяха мъртви и лежаха в локва от охлаждаща се кръв.
Мериса ме издърпа на крака и ние потеглихме след Серенити, Каталина, Хамиш и Радклиф, които последваха момчетата в тъмното.
Ревът на още дракони се приближаваше и ние принудихме вратата да се затръшне, когато влязохме в коридора, заключвайки я здраво.
Страшната песен на Макс най-сетне затихна и аз си отдъхнах с облекчение, осъзнавайки, че и моята сила е била засегната от нея, всички ние бяхме отслабени от огромната магия.
Макс грабна едно от крилата на Ксавие от него, отхвърляйки заглушаващия му балон.
– Трябва да се измъкнем оттук! – Извика Ксавие.
– Накъде? – Погледна назад към нас Каталина, а Мериса побърза да не изостава от Макс и Ксавие, готова да се опита да насочи пътя им.
– Ще окача главите ви на шипове на портите си, когато приключа с разкъсването ви, предатели! – Гласът на Лайънъл се разнесе във въздуха, а заклинанието го накара да отекне в целия дворец.
– Прецакай се, Лайънъл! – Извика Радклиф.
Макс и Ксавие стигнаха до далечната страна на балната зала, а аз се втурнах да хвана Мериса, като хвърлих силите си в огромния комплект двойни врати там. Те се отвориха и под краката на Мериса се появиха сребристи следи, докато тя се движеше пред тях, призовавайки ги след себе си в малък, скрит проход напред.
Макс и Ксавие я последваха, като за щастие се довериха на насоките, които ги отведоха до тясно стълбище, което обикаляше надолу извън полезрението.
От балната зала до нас достигна звукът на трошащо се стъкло, а ревът на дракона разцепи въздуха.
– Благородни гоблини – прокле Хамиш.
– Трябва да се движат по-бързо – каза Каталина със страх.
– Следвай примера ми – заповяда Ксавие, избута с лакът Макс настрани и хвърли едно от блестящите си крила върху стъпалата, след което скочи върху тях и се оттласна.
Той започна да се плъзга и преливащият се блясък, който проблясваше по перата на дъгата, сякаш осветяваше стълбището. Той бързо набра скорост и изчезна с хленчене, което накара Радклиф да се усмихне.
– Това е моето момче – каза Радклиф.
– Той е моето момче – изръмжа Каталина и Радклиф вдигна невинно ръце, отстъпвайки назад.
Когато Макс подготви другото крило за собственото си спускане, Мериса се втурна пред него и всички отново се впуснахме в преследване. Завесата се свлече около нас и ни остави в основата на стълбището точно когато Ксавие спря там и скочи, прибирайки крилото си отново под мишница.
Мериса постави още следи за тях, а Серенити се втурна към Макс, когато той се стрелна в дъното на стълбището. Тя посегна към ръката му, сякаш му помагаше да се изправи, и кълна се, че той се придвижи малко по-бързо, отколкото би го направил сам.
Макс подхвана другото крило на пегаса и двамата спринтираха след Мериса, докато тя оставяше след себе си още една следа от сребърни отпечатъци.
Аз тичах пред нея с Каталина по петите ми и заедно заповядахме на една скрита врата да се отвори, като я държахме широко отворена за тях.
– Благодаря ти – издиша тя и аз ѝ кимнах.
– Сърцата ви са чисти и свързани със стомана. Тук ще намерите безопасен път – извика им Мериса, докато преминаваха в тунела, а гласът ѝ се носеше отвъд тази сфера в следващата, отекваше и караше Макс да отвърне глава, за да издири източника.
– Той те чу – изпъшка Серенити. – Чакай, ти трябва да му кажеш нещо!
– Не мога да го направя отново, не беше по желание – каза Мериса тъжно.
Запечатах вратата с помощта на Каталина, като им осигурих безопасно излизане оттук.
– Моля те, трябва да опиташ. – Серенити я дръпна към скритата врата. – Той трябва да знае за…
Завесата ни раздели, повличайки ни надалеч, и аз посегнах към Мериса в тъмното, пръстите ни се преплетоха и се затвориха здраво.
Пристигнахме в Стаята на знанието, но краката ни едва докоснаха земята, преди да посегнем към дъщерите си, издирвайки ги в страната на живите.
Борех се със страха, който пронизваше гърдите ми от това, което можех да намеря, и когато стигнахме до Гуендалина, изглеждаше, че страховете ми са основателни.
Тя стоеше във формата на Сенчестия звяр в огромна зала пред повече от тридесет драконови преобръщачи. Те заобикаляха зверската форма на Лайънъл Акрукс в луксозните му сини одежди и при вида му омразата изригна в червата ми.
Ланс стоеше с Гуендалина, ръката му беше върху рамото ѝ, а пръстите му се вплитаха в козината ѝ. Изглеждаше, че е овладяла ума си, очите ѝ бяха пълни с яснота, вместо с насилие, и аз трябваше да се радвам на това.
– Това не ми харесва – каза Мериса пресипнало и се огледа наоколо, сякаш усещаше приближаването на някаква мрачна съдба.
– Не си се консултирал с мен за това! – Изпищя Лавиния на Лайънъл и аз бях доволен, че поне станах свидетел на прекъсването на съюза им. Лайънъл бе направил немислимото, за да се предпази от принцесата на сенките, и при късмет това щеше да доведе до кървава схватка, която щеше да завърши със смъртта на един от тях.
Сенките затанцуваха заплашително в ръцете на Лавиния, а драконите се групираха по-близо до Лайънъл със защитно ръмжене.
Страхът за дъщеря ми се задълбочи, когато разбрах, че Лавиния може да я използва в атака срещу тези дракони, а не знаех дали сенките могат да победят толкова много наведнъж.
– Аз съм кралят – спокойно каза Лайънъл. – Не е нужно да се консултирам с никого за плановете си, нито пък виждам защо ти имаш причина да се противопоставяш на тях.
Лавиния скръцна със зъби край един от драконовите стражи на Лайънъл и той вдигна брадичка, в очите му проблесна страх, но не отстъпи.
– Осигурих си безопасност от всички врагове – самодоволно каза Лайънъл. – Не мога да бъда докоснат.
Лавиния щракна с пръст и сенчестата ръка на Лайънъл се вдигна, като се захвана здраво за собственото му гърло и накара веждите ми да се повдигнат. Наведнъж няколко дракона се притекоха на помощ, обединявайки силите си, издърпаха сенчестата ръка от врата му и го освободиха от контрола на Лавиния.
– По дяволите – издишах аз.
– Това би било твърде лесно – каза Мериса и се приближи до Гуендалина.
Забелязах, че белезниците за блокиране на магията на Ланс са свалени, и се зачудих колко ли е силата, с която разполагаше в момента. Кожата ми настръхна защитно, когато се преместих между Лайънъл Акрукс и дъщеря ми, като впрегнах силата си в двореца и се надявах, че тя може да изиграе роля в защитата на нея и приятеля ѝ, ако се стигне до битка.
Лавиния изкрещя, издигна се на един сенчест циклон и яростно се нахвърли върху Лайънъл.
– Ти се осмеляваш да направиш това в нощта, когато работих толкова неуморно, за да ти родя достоен наследник! – Поиска тя.
– Какво? – Изсъсках, очите ни се срещнаха и в червата ми се раздвижи отвращение от това, че Лайънъл лежи с това създание от сенки.
– Тогава къде е този наследник? – Поиска Лайънъл. – Доведи ми го веднага, кралице моя, ако си изпълнила обещанието, което си дала.
Лавиния издаде висок звук, който накара Гуендалина да сплеска уши и да изръмжи от неудобство. В стаята над нас се чу трясък, таванът се разтресе от тежестта на това, което току-що се беше приземило върху него.
Лайънъл се намръщи, взирайки се в тавана, докато тежки стъпки се разнасяха над главите ни.
– Това не звучи добре – промълвих аз.
– Вероятно е намерил няколко тела, които да погълне след вашето малко парти – горчиво каза Лавиния.
– Парти? – Изплю се Лайънъл. – Цялото крило на двореца е почти заличено, загубих около трийсет дракона, а амфитеатърът лежи в руини. Може и да съм излязъл победител тази нощ, но бунтовниците ще си платят за дързостта, с която се опитаха да убият краля на Солария.
– Ти ще си платиш – каза ледено Мериса. – И това плащане отдавна е закъсняло.
– Обичам, когато си кръвожаден, татко – изрева Лавиния, а гласът и стана медено сладък и отвратителен.
Ударите се носеха по стълбището отвъд стаята и вратата се отвори бавно, без да разкрива никого отвъд нея, но мракът на каквото и да беше там, се процеждаше към нас.
Пристигна гротескно същество, което се плъзгаше по тавана, а чертите му бяха остри сред сянката, от която беше направено. Огромната му форма падна от тавана и се приземи с трясък до Лавиния. Сенките потънаха в кожата на нещото и от мрака бавно се появи мъж, чието лице беше красиво, но злобно. Зловеща усмивка извиваше устните му, а очите му бяха кухи, бездънни неща. Беше гол, мощното му тяло бе белязано с белези от сенки, които пулсираха по кожата му. Най-лошото от всичко беше това, което се криеше под външността му в живото царство. Там, където стояхме отвъд Завесата, се виждаха четири крещящи души, вързани в плътта на това същество, които се гърчеха и мятаха с отчаяние, за да се освободят. Но тъмнината на това чудовище поглъщаше доброто в тях хапка по хапка, като се вкопчваше в греховете на същността им и оставяше останалото да изгние.
– При звездите – изпъшка Мериса, отстъпвайки назад към мен. – Какво е това?
– Здравей, татко – мъркаше чудовището на Лайънъл.
Всички дракони се преместиха защитно пред своя крал дракон, сгъстявайки редиците си, а очите им се взираха в това ново, ужасяващо пристигане.
Гуендалина изръмжа, уверявайки ме, че все още държи в собствения си разум, а пръстите на Ланс се вкопчиха по-здраво в козината и. Ако се стигне до битка, знаех, че ще са готови, но шансовете им в такава битка ме плашеха.
– Нарекох го Тарикс – промълви Лавиния и посегна да прокара върхове на пръстите си по челюстта на новия си син. – На езика на старите хора това означава принц. Не е ли съвършен? Ела по-близо, татко, поздрави сина си.
Лайънъл вдигна глава, като гледаше чудовището предпазливо, но и с нотка на интерес.
– Наистина изглежда мощен екземпляр – отбеляза той, очите му обхождаха всеки сантиметър от тялото на Тарикс с одобрение, а аз забелязах и някои прилики между тях, това невъзможно обединение на ДНК-то им, опаковано и готово да се бори за тях.
– Но дали е роден от Дракон? – Добави скептично Лайънъл.
– Той е от семето на баща си – гордо отвърна Лавиния. – Той е също толкова чистокръвен, колкото и ти, кралю мой, и е надарен с четирите елемента. Макар че ще призная, че е благословен и с дарбата на сенките.
– Това ще промени съдбата – ужасено каза Мериса. – А това нещо не може да бъде видяно от Гейбриъл или от който и да е жив ясновидец. То ще бъде напълно непредсказуемо за бунтовниците.
– Може би то не е толкова силно – казах с надежда аз. – Дъщерите ни са повече от достойни за едно чудовище.
– Покажи ми – поиска Лайънъл и Лавиния кимна на Тарикс, като отведе Ланс и Гуендалина назад, за да му направят място.
Тарикс остана напълно неподвижен, а всички драконови пазители се напрегнаха и останаха на място около Лайънъл, готови за атака. Но такава не дойде.
Вместо това Тарикс скочи напред с котешки клек, който се превърна в смяна толкова рязко, че дори аз очаквах атака.
От тялото му избухна дракон, чиито люспи бяха матов обсидиан, който сякаш изсмукваше цялата светлина от стаята, което правеше почти невъзможно да се определят някакви подробности освен огромните му размери и оформените крила. В този Дракон четирите прокълнати души крещяха все по-силно, плачейки в бездна, от която никой не можеше да се върне.
Пазителите затвориха редиците си около Лайънъл, а магията проблясваше във въздуха, докато те хвърляха щитове на мястото им.
– О, Боже – изпъшка Милдред Канопус, ужасната жена си вееше, сякаш беше развълнувана от проявата.
Тарикс се отдръпна назад, изръмжа толкова силно, че дворецът се разтресе, и се разнесоха писъци, докато слугите и стражите се ужасяваха от ужасния шум, който се разнасяше от него. Но това не беше нищо в сравнение със сенките, които се лееха от тези смъртоносни челюсти, изригващи от устата му в злокобни удари.
– Това ще свърши работа, сладко грахово зърно – промърмори Лавиния, приближи се до огромния звяр и прокара ръка по фланга му.
Тарикс притихна и се върна във формата си на фея – ако можеше да се нарече така. Защото от мястото, на което стоях, виждах душите, хванати в капан, макар че Тарикс не притежаваше своя собствена.
– Великолепно – въздъхна Лайънъл и пристъпи напред, като накара пазителите си да се разпръснат и да му направят място. – Ще направи ли каквото му кажа?
– Той е напълно подчинен на капризите ти, кралю мой – обеща Лавиния. – Опитай.
– Счупи три от ребрата на вампира – заповяда Лайънъл и Гуендалина изръмжа, когато Тарикс се приближи до Ланс.
– Не се бий, когато той ти счупи ребрата, любимецо – леко заповяда Лавиния и Ланс се напрегна в подготовка за атака на приближаващото се към него чудовище. – Това ще се счита за част от моето мъчение.
Ланс изръмжа в същия момент, в който и аз, а Гуендалина се завъртя, за да го защити, като постави тялото си между него и Тарикс.
Ужасното създание се спусна на пода в пристъп, като се промуши под нея и отново скочи на крака. Лавиния хвърли каишка около гърлото на Гуендалина, преди тя да успее да го хване, и я дръпна назад.
– Махни мръсните си сенки от нея – извика Мериса на принцесата на сенките.
Опитах се отново да хвърля силата си в двореца, да го принудя да помогне, да направи нещо, за да защити другаря на дъщеря ми. Но той не отговори на призива ми. Може би вече бях използвал твърде много от силата си, а може би тя знаеше, че тук няма битка, която може да бъде спечелена.
Тарикс небрежно навлезе в личното пространство на Ланс, след което протегна ръка и го хвана отстрани, а тъмните му очи пламнаха от радост. Той счупи ребрата му едно по едно и аз се хвърлих към Тарикс, опитвайки се да го откъсна от този мъж, който толкова дълго време стоеше твърдо до дъщеря ми, който вече бе изстрадал твърде много в ръцете на тези гадове.
– Махай се от него – изръмжах аз.
Завесата ме дръпна, твърда заповед Мериса и аз да си тръгнем. Вече бяхме прекарали твърде дълго тук, а звездите обръщаха вниманието си в наша посока.
– Не – изръмжа Мериса, държейки се за мен, като и двамата се борехме да останем с дъщеря си.
Ланс хвърли ледено острие в ръката си и го заби в слепоочието на чудовището с рев на предизвикателство, а аз изтръпнах от шок и погледнах към Тарикс, който се удари в пода със силен трясък, а от раната се разля черна кръв.
– Ха – възхитено каза Мериса и ние споделихме облекчена усмивка.
Погледнах към мъртвия звяр, чудейки се дали душите, затворени в него, могат да се освободят и да преминат бариерата на Завесата, или дали някоя жалка частица от съществуването му може да стигне и дотук. Но всичко беше неподвижно, може би нито една душа не беше достатъчно непокътната, за да предприеме пътуването отвъд Завесата.
– Кой те освободи от белезниците ти?! – Изкрещя Лавиния. – Ела тук на мига и не произнасяй повече нито едно заклинание, иначе тази вечер ще отрежа пръстите на ръцете и краката на твоята хубава малка Вега.
Ланс се запъти към нея, с мрак в очите, докато гледаше предизвикателно Лавиния, а Завесата ни дръпна по-силно.
– Само още малко – поиска Мериса, като погледна Гуендалина с копнеж, който усещах чак до сърцевината си.
Ужасът ме изпълни, когато Тарикс изтръпна и започна да се движи, смъртта някак си го пощади, докато той бавно се възстановяваше и с трясък извади леденото острие от слепоочието си, след което го захвърли на пода и се изправи на крака.
– Той не е фея. Той е самата смърт – казах с прегракнало гърло.
Завесата се уви около нас по-плътно и този път нямахме друг избор, освен да ѝ се оставим, бариерата ни откъсна в отвъдното, където вече не можехме да видим любимата си дъщеря. Макар че щяхме да се втурнем към Стаята на знанието, за да наглеждаме нея и Роксания веднага щом можехме.
Ужасът от присъствието на Тарикс все още напираше в мен и без съмнение знаех, че съществото е тръгнало по пътя на разрушението. Защото то беше оръжие, изковано от самата сянка и смърт.