Грейс излезе сама от адвокатската кантора.
Лиъм все още беше вътре, тормозен и разкъсван от брат си и сестра си. Но коя беше Грейс, за да се намеси в борбата за семейното богатство?
Тя дори не познаваше Лиъм толкова дълго. Със сигурност не достатъчно дълго, за да си мисли, че има шанс да преодолее семейната лоялност.
Така че тя се върна в изходна позиция.
Сама. Сама. Отново.
Чувстваше се така, сякаш току-що е била блъсната отстрани от осемнайсетколесно превозно средство. Да отиде на тази среща като агне на заколение – беше глупачка.
Проклета глупачка.
И какво прави с това Лиъм? Беше влязъл там без никакъв план и беше позволил на Вера и Ексли да го сдъвчат и изплюят.
Бяха хвърлили ядрена бомба върху Лиъм и експлозията беше отнесла Грейс, както беше предвидено. Братята и сестрите на Лиъм бяха ефикасни убийци.
Тя трябваше да им отдаде дължимото.
Те искаха да я изключат от играта и успяха доста лесно. Разказвайки на Лиъм как майка му е умряла, докато шофирала към адвокатите, за да подпише новото завещание, което беше написано специално заради връзката му с Грейс?
Грейс не се съмняваше, че братът и сестрата на Лиъм не казват истината, но те я бяха използвали в своя полза. Бяха готови да унищожат емоционално психиката на собствения си брат, за да го накарат да направи това, което искаха: а именно да скъса с новата си приятелка.
Действаше като чар – помисли си тя и раменете ѝ се свиха.
Застана пред сградата на адвокатската кантора и провери телефона си.
Нямаше нищо от Лиъм. Тя изчака няколко минути, в случай че той искаше да излезе навън и да я намери.
Но не беше изненадващо, че той така и не излезе навън.
Тя не можеше да го вини.
Може би трябваше да остане и да се бори по-усилено за него. Изправяйки се пред Ексли и Вера.
Но Грейс просто не можеше да го направи. Беше превъзхождана, а и Лиъм беше толкова слаб и съкрушен от нещата, които му бяха казали за последните часове на майка му – Грейс знаеше, че след тези разкрития нямаше никакъв шанс.
Можеше ли наистина да очаква, че Лиъм ще се откаже от богатството си и от ръководството на семейната династия само за да има връзка с нея? Това нямаше смисъл, дори за нея.
Те не се познаваха достатъчно дълго, за да оправдаят подобна жертва.
Правилното нещо, което трябваше да направи, беше да прекрати връзката. Както Скот ѝ беше казал от самото начало, светът никога нямаше да им позволи да бъдат заедно.
Никога.
Така че дори Лиъм да беше готов да пожертва толкова много, за да продължи да се вижда с Грейс, тя знаеше, че накрая той просто щеше да и се разсърди за това. И тя вероятно също щеше да негодува срещу него.
Нямаше как да спечели тази битка.
Изненадващо, очите ѝ останаха предимно сухи, докато се отдалечаваше от сградата. Лиъм не беше излязал навън и тя не искаше да го прави. Единственото, което щеше да се наложи, беше тя да му обясни, че трябва да направи това, което брат му и сестра му изискват.
Отиди да ръководиш семейството си – върни се в юридическия факултет, управлявай семейния бизнес и се ожени за някое красиво и очарователно богато момиче от престижно семейство.
Това искат те и затова ти ще го направиш.
Грейс хвана такси и отиде на работа.
Закъсня с около час, а в интерес на истината в този момент ѝ беше все едно дали Истън ѝ се сърди. Беше прекалено изтръпнала, за да се страхува от шефа си или от когото и да било друг.
Когато влезе в офиса, вратата на Истън беше плътно затворена, но тя чу гласа му да мърмори, сякаш говореше по телефона, и затова седна на бюрото си и се зае с работата. Работата беше най-доброто нещо, за което можеше да се сети, да се съсредоточи отново върху това, което е тук и сега. Продължавайки да изготвя протокола от срещата, който Истън беше поискал, Грейс се постара да се справи с мислите и спомените, които я тормозеха.
Може би три часа по-късно тя беше шокирана да види как една сянка пада на входа на офиса и очите ѝ се разшириха, когато Лиъм отвори вратата.
Вратата се блъсна в стената и част от мазилката падна от мястото, където дръжката беше пробила външната страна на гипсокартона.
– Лиъм! – Извика тя, докато той влизаше вътре, лицето му беше зачервено, а очите – кръвясали.
Дрехите му бяха измачкани и раздърпани, а косата му беше неподдържана.
– Защо ме остави насаме с тези пиявици? – Каза той.
Тя усещаше миризмата на алкохол по него от мястото, където стоеше, на няколко метра от бюрото ѝ.
– Лиъм, трябва да се успокоиш – каза му тя.
Той застана малко несигурно, а после я посочи.
– Няма да се успокоя, Грейс. Нуждаех се от теб, а ти си тръгнала срещу мен.
– Аз съм на работа – каза тя, сниши глас и се обърна, за да види, че вратата на кабинета на Истън е все още затворена.
– И какво от това? – Попита Лиъм. – Нима тази глупава работа и задникът ти шеф са по-важни от нас двамата?
– Трябва да си тръгнеш – каза тя, стана от мястото си и се пресегна, за да хване ръката му. – Разстроен си, но си и пиян.
– Да, пиян съм. Убих майка си…
– Шшшшш! – Тя го забута, опитвайки се да го изведе навън. – Недей да говориш така. Държиш се като луд.
Той се втренчи в нея и се наведе, целувайки я разхвърляно по устата.
Грейс се отдръпна.
– Не искам да водим този разговор тук – каза тя. – Не и сега. Ще поговорим по-късно.
– Скъсваш с мен? – Попита той, а наранените му очи търсеха нейните. – Това ли е?
Тя поклати глава.
– Не мога да водя този разговор. Не мога да го направя точно сега.
– Какво да направя? – Каза той, хвана я около кръста и се наведе така, че челото му се допря до нейното. – Не виждаш ли колко много се нуждая от теб точно сега, бебе?
– Аз съм на работа – прошепна тя.
– Просто ми кажи, че ме обичаш – каза той и после отново я целуна.
Тя се бореше, опитвайки се да се освободи, отвръщайки лице.
– Не – каза тя. – Престани.
И в този момент вратата на кабинета на Истън се отвори.
– Тя каза да я оставиш на мира – каза Истън, гласът му беше силен и страховит в малкия офис.
Лиъм се обърна към по-големия мъж.
– О, твърдия мъж е тук – засмя се той подигравателно. – Господин Ебаси-лъжата се превръща в господин Морал и си мисли, че приятелите му са забравили как се е държал с жените.
– Не ми пука какво си забравил или какво си спомняш – каза му Истън. – Но не искам да си в офиса ми, пиян, да създаваш проблеми. А и тя явно не те иска тук точно сега. Може би трябва да опиташ нещо ново и да послушаш някой друг за разнообразие.
– Просто си гледай работата – каза му Лиъм. – Върни се в малкия си кабинет и се дрогирай върху шибаната си клавиатура.
Истън излезе по-нататък в офиса.
– Остави. Имам предвид това. Преди да се обадя на охраната.
– О, големият човек се страхува да си изцапа ръцете? – Каза Лиъм, като изпъчи гърди и размаха ръце.
– Лиъм – моля те, недей… – Каза Грейс и отново хвана ръката му, но въпреки пияното си състояние той беше твърд като скала и неподвижен.
По лицето на Истън се разля голяма, плашеща усмивка.
– Нямаш представа – каза той – колко силно искам сам да се справя с теб. Но ти си пиян, а и току-що си преживял ужасна загуба…
Лиъм посочи към него, а изражението му се изкриви.
– Недей! Не смей да говориш за това, което се е случило.
Истън поклати глава.
– Давам ти един последен шанс и след това ще те нараня, Лиъм. А аз наистина предпочитам да не го правя, въпреки че явно искаш да бъдеш наранен.
Лиъм се засмя.
– Може и да съм малко подпийнал, но денят, в който ме нараниш, е денят, в който ще скоча от скалата. Можеш да удряш тези тъпи боксови круши във фитнеса, точно както преди винаги си удрял най-лесните, най-грозните и най-бездарните мацки. Всички се смеехме на това и явно дори на теб ти е омръзнало…
Изведнъж Истън се придвижи бързо към Лиъм, докато Грейс изпищя и се опита да застане между тях.
Но тя не беше равностойна нито на тях, нито на техния гняв и склонност към насилие.
И двамата мъже изглеждаха твърде нетърпеливи да решат проблема си с юмруци.
Лиъм замахна пръв, а Истън го отблъсна като муха. След това удари силно Лиъм с отворена ръка.
– Това е едно – изръмжа Истън.
Лиъм се спъна, а на бузата му остана червен отпечатък от дланта. Устните му се отдръпнаха от зъбите му като на бясно куче.
– Ти, шибан неудачник. Винаги си бил неудачник – каза той.
– Излизай – каза Истън.
– Не го наранявай – извика Грейс.
Лиъм отново се втурна към Истън и този път организира двуостра атака, нанасяйки силни, потенциално трошащи костите удари. Истън избегна първия удар, като се отдръпна назад, а вторият го улучи в стомаха, от което той изохка от болка.
Грейс отново изкрещя.
Но сега Истън беше хванал Лиъм за врата в някакъв вид борчески хватка и го блъскаше с коляно в стомаха. Той го удари с коляно два пъти, силно, като го удвои. След това Истън се отдръпна и нанесе един силен удар в челюстта на Лиъм, който го прати на пода.
Грейс падна на колене, за да види колко тежко е ранен той.
Очите на Лиъм трепнаха, а после той се вгледа в Истън.
– Не е зле за празен костюм – измърмори той. – Но ти все още си шибан лицемер, Ист.
– Вдигни го и го изкарай оттук, преди да се обадя в полицията и да го арестувам и вкарам в затвора – каза и Истън.
След това шефът ѝ се обърна, дишайки тежко, и се върна в кабинета си, затръшвайки вратата.
Грейс помогна на Лиъм да се изправи на крака.
– Добре ли си? – Каза тя. – Да извикам ли линейка?
Лиъм само се ухили, докосна челюстта си и се преви.
– Добре съм. Нищо, че не съм получил прилична спаринг сесия. Той обаче може да удря доста силно. Ще му го призная.
– Не трябваше да го злепоставяш. Какво ти става?
Лиъм я погледна в очите.
– Изгубен съм без теб.
Грейс въздъхна и поклати глава.
– Ела – каза му тя тихо, хвана го за ръка и му помогна да излезе бавно от офиса.