***
Грейс изчака, като сви вежди.
– Добре…
– Работата е там, че все още трябва да ми намерим добър асистент. И аз интервюирах хора и опитахме с няколко временни служители, но ти все още си първият човек, който дойде на ум и на двама ни.
– Аз? – Шокира се Грейс. Тя погледна Кенеди, която се усмихваше гордо, сякаш и тя си мислеше, че това е страхотна идея.
Истън я погледна.
– Обещавам, че този път нещата ще бъдат различни. По-добре. – Очите му бяха леко зачервени. – Знам, че се държах ужасно с теб и ти премина през ада с… ами… всичко.
Грейс поклати глава.
– Това не беше твоя вина. Не знам какво да кажа.
Част от нея беше в шок, друга част просто изпитваше благодарност, че изобщо са се сетили да я наемат обратно след всичко, което се беше случило.
– Можем да ти повишим заплатата – каза Истън. – И възможности да се издигнеш в организацията, да поемеш повече отговорности.
– Наистина трябва да го обмислиш – каза ѝ Кенеди. – Заслужаваш шанс, Грейс.
– За мен е просто чест – каза Грейс, усещайки сълзите и опитвайки се да задържи всичко.
– Не се натъжавай за Бога – каза Истън. Изглеждаше несигурен какво да прави по-нататък, тъй като Грейс плачеше насред стаята им. – Предполага се, че това е нещо хубаво.
– Това е хубаво нещо – каза Грейс. – Аз просто съм щастлива. Знам, че не изглежда така. – Тя се засмя през сълзите си.
– Не, наистина не е така – отбеляза Истън, малко изненадан.
– Но съм – въздъхна тя и кимна. Тя погледна Кенеди с новороденото си бебе в ръце, чието лице сияеше, а след това Истън, който беше толкова закрилящ и любящ с малкото си семейство. – Обещавам, че ще помисля за това. Мога ли да имам един ден?
– Толкова дълго, колкото ти е необходимо – каза Истън.
– Благодаря – каза му тя. Искаше и се да каже „да“, но трябваше да е сигурна.
Работата с Истън отново щеше да върне толкова много спомени, а Истън все още беше приятел с Лиъм.
Трябваше ѝ време.
Трябваше да обмисли всичко.
Но все пак това беше истинско, неподправено предложение за работа.
След като се сбогува и поздрави още веднъж, Грейс си тръгна.
Отиде до асансьора в захлас и се спусна до първия етаж, след което започна да излиза от болницата. Когато излезе през главния вход, небето се беше заоблачило и вятърът се беше усилил.
Изведнъж стана по-хладно и тя леко се разтрепери, свивайки рамене.
Миг по-късно някой сложи топло палто върху раменете ѝ, което я накара да се стресне и да нададе задушен вик.
– Какво…
– Успокой се, това съм само аз – чу се така познатият глас.
Тя се обърна и видя лицето на Лиъм, което я гледаше само от няколко сантиметра.
Лиъм някак си я беше намерил и сега блейзърът му беше над раменете ѝ, стопляйки я. Тя го отхвърли и той падна на земята.
– Моля те, махни се – каза тя, като обърна глава, за да не вижда отново лицето му и тези очи. Онези очи, които знаеше, че ще я преследват завинаги.
– Грейс – започна той.
– Не – каза тя. Сега се взираше в земята. Сърцето ѝ биеше учестено.
Краката и ръцете ѝ трепереха.
– Не мога да те оставя така – каза и той. – Просто не мога.
– Добре, тогава аз ще те оставя. – Тя започна да върви, без дори да знае къде отива. Стига да е далеч от него.
Беше уплашена и наранена, а той сякаш беше ранил смъртоносно сърцето ѝ. Защо трябваше да продължава да се появява по този начин?
Как би могла да го преодолее?
Дори сега знаеше, че той я следи. Със сигурност Грейс се обърна и го откри само на няколко метра зад себе си, с бледата си кожа и красивите си черти. Съвършеното му красиво лице и това тяло, което познаваше като свое, всеки контур на тялото му беше у дома.
Само че той ѝ беше отнел този дом.
– Защо си още тук? – Поиска тя, усещайки как в гърдите ѝ се надига ярост.
Лиъм стоеше там, отначало безмълвен, държейки в ръката си блейзъра, който тя беше хвърлила на земята.
И тогава устата му заработи.
– Видях те да влизаш в болницата, когато си тръгвах – каза той. – И просто… си казах да стоя далеч от теб. Казах си да си тръгна и да не се обръщам назад. Но не можех да си тръгна. Просто стоях отвън и чаках. Трябваше да те видя отново, Грейс. Дори да беше само за да те гледам отдалеч.
– Тогава точно това трябваше да направиш. Да ме гледаш и да стоиш далеч. – Тя го погледна. – Как смееш изобщо да ми говориш след това, което направи?
В очите на Лиъм се четеше дълбока болка.
– Трябваше да говоря с теб, Грейс.
– Имаш проблеми с контрола на импулсите, Лиъм. Трябва да се срещнеш с някого за това.
– Имам проблеми с Грейс Ноулс, ето какво имам.
Тя поклати глава.
– Вече не.
– Имам – каза той настоятелно.
– Е, това не е мой проблем. А сега си тръгвам.
Той се вгледа в нея, а бузите му почервеняха.
– Не мога да спра да мисля за теб, Грейс. Всяка секунда, в която сме разделени, ме убива.
– Не лъжи. Видях твои снимки със сестра ти и брат ти – и ти беше усмихнат и щастлив.
Той поклати глава и се засмя.
– Мога да се държа, когато трябва.
– Може би сега играеш – каза тя.
– Не – отвърна той, а смехът рязко спря. – Обичам те, Грейс.
Тя погледна към небето и изкрещя. Когато погледна обратно към него, яростта ѝ не стихваше.
– Махни се от живота ми, Лиъм!
Докато крещеше тези думи, облаците изведнъж се разтвориха, сякаш самото небе изразяваше гнева, който тя изпитваше, и дъждът започна да пръска земята, а след това тя усети студените капки по цялото си тяло. Вече валеше, пропивайки дрехите ѝ.
Лиъм я гледаше с мъка на чертите, но също така – и Грейс не можеше да го отрече – с дълбока любов.
Най-дълбоката любов, която Грейс някога е виждала или чувствала.
– Знам, че не те заслужавам – каза ѝ Лиъм, докато дъждът се изливаше. Той сякаш не се интересуваше и дори не забелязваше, че е мокър.
В небето се разнесе търкаляща се гръмотевица, която бучеше над тях.
Хората наоколо бягаха, за да се скрият, но Лиъм и Грейс просто стояха там, забравили за всичко, освен един за друг.
– Лиъм, ти ме нарани. Ти ме разби – каза му тя, а после се счупи, като че ли бурята, която бушуваше около тях, и беше дала разрешение да отприщи собствената си вътрешна буря. И сълзите дойдоха, но се смесиха със студения дъжд, който почистваше кожата ѝ, и тя се разтрепери и разтърси.
Преди да се усети, силните ръце на Лиъм я обгърнаха и той я държеше здраво, въпреки че тя се бореше срещу докосването му.
– Толкова съжалявам – прошепна той в ухото ѝ, докато с едната си ръка притискаше тила ѝ, а другата му ръка почиваше между лопатките ѝ. – Толкова съжалявам, Грейс. Обичам те. Никога повече не искам да те нараня.
– Но ти ще ме нараниш – проплака тя. – Ще го направиш, Лиъм.
– Не – каза той. – Не, всичко свърши. Ще се грижа за теб завинаги.
Тя започна да удря с юмруци по твърдите му като скала гърди, но ударите не бяха много силни. Силите ѝ избледняха, докато тя се сриваше, съпротивата ѝ към Лиъм се пречупи наполовина от любовта, която усещаше да изгаря през страха и тъгата ѝ.
– Ти ме остави съвсем сама!
– Знам – каза той. – Но това никога повече няма да се случи. Ще се боря за теб – каза ѝ той. И тогава устните му бяха върху нейните и тя никога не беше усещала такова изпепеляващо горещо желание, което пронизваше всяка нейна клетка – желанието да го има, да бъде обладана от него.
Тя позволи на езика му да влезе в устата ѝ и увисна в ръцете му, напълно разпусната от въздействието, което Лиъм Хюстън имаше върху нея.
Устните му бяха толкова познати и все пак толкова загадъчни, начинът, по който можеше да я обезоръжи мигновено и да я направи своя.
Тя усети, че откликва, а след това се уплаши и отново започна да се бори срещу него.
– Не. Не! – Изкрещя тя.
Дъждът все още се изсипваше от небето и макар че трепереше, Грейс почти не го усещаше.
– Грейс – каза Лиъм, а очите му вече бяха напрегнати. – Знаеш, че трябва да бъдем заедно.
– Ще изгубиш всичко отново – каза тя. – И този път ще е наистина и ще е за постоянно. Не мисля, че можеш да се справиш с това, Лиъм.
– Защо, заради парите ли? – Каза той, като се подиграваше.
– Да, точно така.
– Не ми пука за парите – отвърна той.
Назад към част 2 Напред към част 4