*Кошмар*
Времето никога не се беше движило толкова бавно.
Истън го нямаше, а той беше с опасни хора, които можеха да го наранят. Не биваше да го оставя да тръгне.
Кенеди се облече със старите си дрехи, тъй като нямаше с какво друго да се преоблече, и се опита да изчака търпеливо завръщането на Истън.
Настрои таймера на мобилния си телефон и си каза да не го проверява много често. Каза си, че той със сигурност ще се прибере най-късно до няколко часа. Долу направи кафе и включи осветлението, докато гледаше през прозорците, без да вижда нищо друго освен тъмнина навън.
Кафето беше тъмно и малко горчиво в устата ѝ, а на всеки няколко минути тя потръпваше от дълбокия хлад в костите си и от нервната енергия, която преминаваше през организма ѝ.
Истън си беше тръгнал посред нощ с такова странно предупреждение – беше и казал комбинацията за личния си сейф. Тя никога нямаше да отвори този сейф, да вземе парите му и да избяга, както той я беше инструктирал да направи, ако не се върне.
Кенеди нямаше просто да избяга и да се скрие, особено ако Истън можеше да бъде държан в плен или да бъде ранен някъде и да се нуждае от нейната помощ.
Успокой се, Кенеди. Той няма да бъде отвлечен или наранен. Той ще бъде добре. Истън Ратър е човек, който може да се грижи за себе си.
Така че тя изчака, като първо говореше на себе си вътрешно, а после, когато се почувства по-отчаяна, и на глас.
– Той е добре. Скоро ще се прибере у дома.
Кенеди се разхождаше из първия етаж, без да може да седне. Времето се движеше едновременно бавно и бързо.
В съзнанието ѝ бързите образи се редуваха един след друг. Истън, усмихващ и се, докато приготвяше храна на печката – Истън гол в леглото, гледащ я в очите – Истън, борещ се с бандитите, дошли да я наранят – Истън, изправящ се срещу Ред Джеймисън в офиса му… и после, някак си, в съзнанието и проблесна образът на Истън с рана от куршум в окото, а на мястото, където би трябвало да е окото, нямаше нищо друго освен празно гнездо.
Кенеди извика при яркия образ на мъртвия Истън, усещайки в червата си, че той ѝ е бил отнет, взет от този свят преди да му дойде времето.
Никога не трябваше да му казвам за Дийн и за проблемите му с мафията. Аз съм отговорна за това, че животът на Истън е в опасност. Аз съм проблемът – аз съм причината за всички лоши неща, които са му се случили.
Защо изобщо дойдох в Ню Йорк?
Сълзите се стичаха по бузите ѝ и Кенеди не направи нищо, за да ги изтрие. Времето минаваше, а от него все още нямаше и следа. Тя се взираше през прозореца към улицата и виждаше хората, които започваха да излизат на съвсем ранния сутрешен въздух, за да започнат деня си.
Край тях минаваха камиони, готови за първите си доставки.
Животът започваше отново, което означаваше, че е минало твърде много време и нещо много не е наред.
Кенеди се върна в кухнята и седна, кракът ѝ трепереше под масата, докато се опитваше да овладее неистовото си безпокойство, бягащите си мисли, страха, който се надигаше в гърдите ѝ като язовир, който е на път да се скъса.
Докато седеше сама на кухненската маса и пиеше третата си чаша кафе, а светлината от изгряващото слънце се издигаше и после се процеждаше през големите прозорци на градската къща, нервите ѝ ставаха все по-разклатени.
Къде е той? Можеше поне да ми се обади.
Тя провери часа на мобилния си телефон. Беше 7:20 ч., а от него нямаше и следа. Беше ѝ казал да вземе парите от сейфа му и да си тръгне, ако стане толкова късно през деня.
Изведнъж и хрумна, че това е много, много реална спешна ситуация, а тя няма абсолютно никого, към когото да се обърне.
Трябва поне да му изпратиш съобщение, да му се обадиш, да видиш дали ще ти отговори.
Кенеди си пое дълбоко дъх и го изпусна. Страхуваше се да се опита да се свърже с него и да не получи нищо обратно. Ами ако той наистина си беше отишъл?
Изчакването беше безопасно. Можеше да продължи да си повтаря, че Истън скоро ще се върне у дома. Може би срещата е продължила дълго, може би…
Пръстите ѝ сякаш заживяха свой собствен живот, намирайки правилните букви на думите и след това натискайки „Изпрати“.
Добре ли си?
Това беше първото ѝ съобщение. Тя вече не можеше да седи спокойно. Тялото ѝ пулсираше от пулсираща енергия, каквато не беше усещала никога досега – високо напрежение, което сякаш можеше да взриви главата ѝ.
Дишането ѝ беше учестено и повърхностно, а ръцете ѝ бяха лепкави, докато тя продължи да крачи по пода на кухнята и в основната жилищна част на градската къща. Кенеди се взираше в мобилния телефон, сякаш той беше живо същество, оракул, и тя беше жертва на неговото отвратително, инертно мълчание.
Мобилният телефон беше тих, сляп и безразличен.
Истън е мъртъв.
Знаеш, че е мъртъв. Просто го признай, справи се с това.
Тя изпрати още едно съобщение и още едно.
Сега язовирната стена се беше скъсала и тя му се обади. Обаждането веднага отиде на гласова поща, сякаш телефонът му беше изключен.
Спокойният, дълбок глас на Истън я преследваше, когато започна да и казва да остави съобщение и той ще върне обаждането възможно най-скоро.
Кенеди издаде задушаващ се писък и след това затвори слушалката.
Гърлото ѝ се беше стегнало, затворило и тя не можеше да диша. Часът беше вече след осем и улицата беше пълна с хора, пътуващи за работа.
Денят беше повече от разсъмнал и Истън го нямаше твърде дълго. Беше време да направи нещо. Може би, помисли си Кенеди, беше време да се обади в полицията и да ги предупреди за ситуацията.
Но какво щеше да направи полицията? Нямаше да стигнат до нищо с ловък мафиот като Джими ДеЛука. Той се бе измъквал от полицията години наред и би очаквал някой да потърси Истън, така че нямаше да остави очевидни следи от това, което е направил.
– О, Боже мой – прошепна Кенеди. – Моля, моля, някой да ми помогне. Моля, някой…
Тя не знаеше дали има Бог, или не, но в този отчаян момент се молеше така, както никога през живота си не се беше молила.
И странно, но точно в тази секунда телефонът ѝ започна да вибрира, а звънецът заби силно, което я накара да отвори очи.
Кенеди беше шокирана да види, че номерът на Никол се показва на идентификатора на обаждащия се.
Поколебана, тя отговори с тих и слаб глас.
– Никол?
– Имаш да обясняваш много неща – каза Никол, а гласът ѝ беше студен. – Трябва да се срамуваш от това, което си направила.
Кенеди избухна в хлипащи сълзи, неспособна дори да говори.
Гласът на Никол придоби различен тон.
– Кенеди, какво… какво става?
– Аз… аз… аз съм в беда… – Каза Кенеди, едва успявайки да изкара думите.
– В безопасност ли си?
– Не… не знам. Истън отиДЕ. Нещо лошо… – тя отново започна да ридае, отчасти от облекчение, че сестра ѝ всъщност звучи загрижено въпреки всичко, което се беше случило между тях напоследък.
– Ред и аз ще дойдем да те вземем веднага – каза ѝ Никол.
Кенеди се опитваше да говори, но думите ѝ ставаха все по-трудни.
– Аз… не мога да дишам…
– Хипервентилираш – каза ѝ Никол, като звучеше още по-спокойно.
– Трябва да забавиш темпото, Кенеди, и да ми кажеш къде точно се намираш.
– В къщата на Истън съм – каза тя, като думите прозвучаха слабо в собствените ѝ уши.
– В къщата на Истън? И той не е там?
– Не, няма го. Той има проблеми. Той е…
– Просто остани там. Остани там и не си тръгвай, добре?
– Да.
– Ще дойдем да те вземем веднага, Кенеди. Всичко ще бъде наред.
Кенеди свали телефона и отиде на дивана, сви се на кълбо, трепереше Ли трепереше, а съзнанието ѝ сякаш се разпадаше на милиони парчета.