***
Докато стигнат до Сарасота, нито един от двамата не беше толкова радостен, колкото преди това. Времето беше почти задушаващо горещо, а освен това бяха преминали през няколко кратки проливни дъжда, които не бяха продължили дълго, но бяха затруднили Илайджа да шофира.
Флорида беше красива и Кейлин беше развълнувана, че най-накрая са пристигнали живи и здрави. В същото време имаше няколко големи въпросителни, които витаеха наоколо, сега, когато наближаваха дестинацията си.
Илайджа беше помолил Кейлин да се обади в различните хотели и мотели в района и да се опита да резервира нещо евтино.
– И за двама ни? – Беше казала тя.
Той само я погледна.
– Ти ми кажи.
Тя сви рамене в отговор.
– Аз… предполагам. Не съм сигурна какво се случва.
Надяваше се, че може би той ще ѝ каже какво иска да направи. В края на краищата те току-що се бяха запознали и едва ли имаше смисъл да се опитват да живеят заедно във Флорида.
– Ще работиш ли тук? – Беше го попитала тя.
– Ще измисля нещо.
И това беше всичко.
След като се обади на десетина места и започна да губи надежда, тя най-накрая им намери сравнително евтина стая в един мотел, наречен „Приморско“, което очевидно се намираше близо до главната улица на Сиеста Кий. Цената беше малко над сто долара на вечер, което според Илайджа беше приемливо – и освен това в района нямаше много други свободни места.
Настроението на Кейлин за миг се подобри, когато преминаха моста, отвеждащ ги до Сиеста Кий. От двете страни на моста имаше красива синя вода, палми и лодки в далечината. Имаше ярко оцветени къщи и сгради и за миг тя наистина си помисли, че са намерили рая.
– Точно като на картичката – беше казал Илайджа.
– Така е, нали? Може би дори по-добра от картичката – усмихна се тя.
– Не след дълго ще трябва да разгледаме плажа.
Влязоха в мотел „Приморско“, когато слънцето започна да се скрива в небето. Мотелът приличаше на нещо от седемдесетте години на миналия век. Всичко беше дървено и старо, а боята по табелите изглеждаше така, сякаш се е нуждаела от пребоядисване… вероятно през последните десетина години.
На никой от тях не му пукаше в този момент. И двамата просто искаха да излязат от колата и може би да имат място, където да изхвърлят чантите си и да раздвижат краката си.
Илайджа се регистрира и след това изкачиха няколко разнебитени стъпала до втория етаж на мотела. Стъпалата им запляскаха и отекнаха по подиума, докато се придвижваха към стаята.
Вътре миришеше смътно на мухъл, но Илайджа отвори прозореца и хубавият, бризов океански въздух помогна да се прочисти стаята.
Беше малка, само с едно легло, малък телевизор, стари тапети и още по-стари, изцапани килими. В банята имаше болезнено флоресцентно осветление, което правеше кожата на Кейлин зелена, когато се погледнеше в огледалото.
– Дом, сладък дом – каза тя на Илайджа, когато излезе.
Той седеше на леглото и изглеждаше мрачен.
– Всичко наред ли е? – Попита тя.
– Да. – Но той не изглеждаше добре. Той огледа стаята. – Може би трябва да излезем оттук, да разгледаме плажа. Искаш ли?
– Разбира се, защо не? – Каза тя. Всъщност искаше да си вземе душ и да подремне, но Кейлин можеше да каже, че Илайджа има нужда да излезе и да се раздвижи, а тя не искаше да откаже на идеята му.
Те излязоха от стаята и излязоха от паркинга на главния път.
– Мисля, че плажът е само на половин миля надолу – каза Илайджа и посочи.
По пътя имаше и други хора, някои се разхождаха, други бяха с кучетата си или караха велосипеди.
– Всички тук изглеждат щастливи – каза Кейлин – не мислиш ли?
– Повече, отколкото в Бостън – съгласи се той. – Но освен в Ню Йорк, не мисля, че на някое друго място на земята има по-мрачни и по-капризни хора.
Тя се засмя.
– Вярно. Всички, които виждам тук, са усмихнати. – После погледна Илайджа. Той изобщо не се усмихваше.
Двамата се умълчаха и продължиха да вървят още известно време. Скоро стигнаха до паркинга на плажа. Той беше пълен по-малко от половината.
– Вече се стъмва – каза Илайджа – така че повечето хора вероятно вече са си тръгнали. Ще си вземем мястото за себе си, нали?
Пресякоха улицата и след това намериха пътеката надолу към плажа. Докато вървяха, тя чуваше океана, а след това го видя – плаж с пудра захар, с размахващи се палми и синя вода, която се разбиваше в пясъка.
Дъхът ѝ секна. Слънцето залязваше над водата и хвърляше ярки цветни проблясъци по небето.
– Невероятно е – каза тя, като спря на самия край на плажа.
Илайджа застана до нея и се вгледа в сцената.
– Да, наистина е така. Заслужаваше си да пътуваме.
Тя събу обувките си и остави пясъка да се разпилее между пръстите ѝ.
– О, уау, този пясък е невероятен. Мек и хладен, като кадифена ръкавица.
– Звучиш поетично – каза той, връщайки се към предишната ѝ забележка към него. След това свали обувките си.
Те започнаха да вървят към водата.
Имаше и други двойки, които се разхождаха долу край водата, забеляза Кейлин. И тогава тя поправи себе си. Други двойки, Кейлийн? Ти и Илайджа не сте двойка. Дори не сте се целували. Разбира се, той е напълно прекрасен и е мил и грижовен, но не е проявил и грам интерес към това да излезе извън рамките на приятелството.
Мислите ѝ се въртяха, докато вървяха заедно край водата. Беше вълшебно, романтично – беше всичко, което можеше да иска.
Но част от нея не можеше да му се наслади напълно. Непрекъснато поглеждаше към Илайджа и се чудеше какво ли си мисли той. Изглеждаше замислен и тих, не толкова щастлив, колкото очакваше да бъде.
Може би защото разбираше, че нещо трябва да се промени, след като най-сетне бяха пристигнали в Сиеста Кий, а може би защото и той изпитваше нещо към нея.
Тя почти се пошегува, че се държат за ръце, тъй като почти всички други го правеха, но моментът отмина. Тя изгуби нерви.
След като изминаха дълъг участък от пътя, Илайджа обяви, че е гладен.
– Искаш ли да си вземем малко храна? Мисля, че на главната улица има няколко заведения – каза той.
– Разбира се. – И в интерес на истината, тя също искаше да провери баровете и ресторантите, защото се надяваше да намери някоя работа. Трябваше бързо да изкара пари, иначе нямаше да има избор.
Лесно намериха улицата. Тя се намираше точно до плажа, на по-малко от километър от хотела им. Сега, когато вече бяха наближили времето за вечеря, ставаше оживено.
Имаше по-малко ресторанти и барове, отколкото си беше представяла, наистина само няколко.
Чудеше се дали намирането на работа тук ще е толкова лесно, колкото предполагаше.
А и нямаше кой знае каква биография – само няколко години работа като сервитьорка в ресторант „Френдли“ в гимназията.
Минаха покрай магазин за сладолед с опашка пред вратата и сладко малко заведение за закуска с разбито яйце на табелата – бар за стриди, друг бар с музика на живо, която се носеше по улицата.
– Какво ще кажеш за това място? – Попита Илайджа.
Наричаше се „Средни Маргарити“ и беше голямо, с много места на открито.
Доста хора се хранеха и пиеха, но изглежда имаше място за още.
– Звучи добре – каза тя. – Хайде да ядем.
Влязоха вътре и едно момиче, което изглеждаше на не повече от осемнайсет години, ги настани на малка маса с изглед към ивицата. Малко по-късно сервитьорката спря до тях и ги попита дали искат напитки.
Илайджа си поръча кола, а тя – диетична кола. Сервитьорката си тръгна и след това отново стана тихо. Илайджа гледаше към улицата. Покрай тях минаваха туристи – някои с деца, други на шумни групи, търсещи забавление.
– И така, какъв е планът ти сега? – Каза тя накрая. – Искам да кажа, че трябва да си имал причина да дойдеш във Флорида, нали?
Илайджа кимна, но не срещна погледа ѝ.
– Разбира се.
Тя искаше да го попита каква точно е била тази причина. В края на краищата в този момент той знаеше много повече за нея, отколкото тя за него.
Но той сякаш издигаше стена – тя усети, че не иска да говори за това. Очевидно не искаше да говори за нищо.
Сервитьорката им донесе напитките, докато Илайджа и Кейлин изучаваха менютата.
– Мисля, че ще си взема среден бургер – каза тя.
– Същото – отвърна Илайджа.
– Чудесно. А как искате да бъде приготвен този бургер? – Попита тя.
– Искам да е средно изпечен – каза той.
– Същото и за мен – добави Кейлин.
– О, вие двамата сте сладки. Обичам, когато двойките се хранят по един и същи начин – аз и приятелят ми имаме напълно различни вкусове – засмя се сервитьорката, преди да вземе менютата им и да си тръгне.
Илайджа ѝ се усмихна.
– Отново започваме – каза той. Моментът сякаш го беше разкрепостил. Той отпи голяма глътка от содата си и се облегна назад в стола си. – Мога да свикна с това – каза той.
Кейлин кимна в знак на съгласие.
Храната беше наистина вкусна, но към края на вечерята тя беше готова да си тръгне.
Всичко вече я настигаше и тя се чувстваше преяла от храната – и най-вече уморена.
Сервитьорката донесе сметката и Кейлин посегна да я вземе.
– Няма как – каза Илайджа.
– Позволи ми да платя само този път – извика Кейлин и се опита да вземе сметката.
Сервитьорката се засмя, като ги гледаше как спорят за нея.
Илайджа я грабна от ръцете ѝ.
– Слушай, аз плащам това. Можеш да платиш, когато си намериш работа.
– О, хайде – ти също нямаш работа – каза тя.
– Е, сега не ми трябва.