ДАРСИ
FIB претърсваше Дом Въздух през последните два часа и аз усетих от тропането и тракането на пода под мен, че няма да мине много време, докато проверят този коридор.
Въпреки че Тори и аз бяхме скрили златото в гората снощи, аз продължих да гледам под леглото си, в случай че сме пропуснали нещо. Щеше да бъде просто лош късмет да решим да останем в Академията и след това да бъдем изгонени за кражба от Наследник. Бях кучешки уморена, но поне моят коридор не беше първият в списъка им, който претърсват тази сутрин. Сигурно са били тук от преди зазоряване.
– Претърсване на стаите! Отворете вратите си и застанете в коридора!- Разпознах гласа на Франческа в кулата и сърцето ми се преобърна. Бях се опитала да поспя известно време, но беше невъзможно, докато знаех, че FIB са на път за тук.
Приближих се до вратата си, отдръпвайки рамене назад и придавайки на изражението си безразличие, когато излязох от стаята в пижама от черни шорти и потниче. Не съм виновна, защо тогава се чувствам престъпник?
Оставих вратата да се отвори широко и опрях гръб на стената до нея. Франческа и екип на FIB маршируваха по коридора, водени от Орион. На лицето му имаше диво изражение, което накара сърцето ми да бие малко по-силно. Най-близката стая до него не беше отворена и той веднага тръгна към нея и удари с юмрук в дървото. Не знаех много за момичето, чиято беше стаята, само че няколко пъти я бях виждала да излиза с Кайли.
– Вън!- изрева той, след което извади странно изглеждащ ключ от джоба си. Тънко, сребърно нещо с множество зъбци на края. Той го пъхна в ключалката и едно момиче изпищя в секундата, когато отвори вратата.
Едно момче изхвърча от стаята, вдигайки панталоните си и се засмя, докато заобикали FIB и изчезва от поглед. Момичето се появи секунда по-късно, прегърнало чаршаф до гърдите си.
– Трябват ми пет минути!- извика тя на Орион, но той изпусна струя въздух от дланта си, която я отблъсна от пътя му, преди да влезе в стаята и. Член на FIB се запъти след него, докато Франческа насочи останалите към другите стаи.
Диего излезе от стаята си по коридора и ме погледна намръщено.
– Добре ли си?- изрече той и аз кимнах, предлагайки му игриво завъртане с очи. Той извади своя атлас, почука нещо по него и секунда по-късно моят избипка. Облегнах се на стената до стаята и протягайки се, го извадих от нощното си шкафче и прочетох личното съобщение, което Диего ми изпрати във FaeBook.
Диего :
Искаш ли да отидем да закусим в Кълбото след това?
Отговорих с усмивка.
Дарси :
Разбира се, трябва да се отбия в Лабораториите на Марс по пътя.
Погледнах нагоре, докато изпращах съобщението и Диего ме погледна въпросително. Бях направила малко проучване и открих, че артикулите, от които се нуждаех за възстановяване на косата ми, се съхраняват в стаи за склад в лабораториите. Посочих косата си, след което изчуках друг отговор в обяснение.
Дарси:
Операция: Ремонт на косата.
Вашата мисия, ако решите да я приемете, е да внимавате за учители, докато аз вземам назаем някои съставки.
Диего изсумтя, докато пишеше отговор.
Диего :
Взимам на заем?
Дарси:
😉
Някой измъкна Атласа от ръцете ми и аз се разтреперих, като вдигнах поглед, за да намеря Орион напълно в личното си пространство.
– Нещо смешно ли има, госпожице Вега?- попита леко той.
Не можех да изтрия усмивката от лицето си, затова прехапах устната си, за да се опитам да я скрия. Поклатих глава в отговор на въпроса му. Той хвърли око на съобщенията ми и това беше достатъчно, за да потисне забавлението ми.
– Хей.- Взех си Атласа от него и очите му заблестяха с тъмни сенки. Защо той винаги се бъркаше в личния ми живот?
– Имате ли контрабанда в стаята си?- попита той.
– Не, сър- казах честно, докато член на FIB влезе вътре и започна да рови из нещата ми.
– Все още не – промърмори той, така че да чуя само аз, след което се отдалечи към съседната стая.
Борех се с усмивката, докато го гледах в периферията си. Е, вие ми помогнахте, професоре.
Стиснах пръсти около моя Атлас, наблюдавайки Орион, докато влизаше и излизаше от стаите, със съсредоточено сбръчкано чело. За какво мисли той?
– Не, дай ми това!- Гласът на Диего привлече вниманието ми и го забелязах да дърпа дървена кутия от прегръдките на агент на FIB. Той я притисна към гърдите си и Орион се втурна към него със скоростта на връхлитащ носорог.
Въздъхнах, когато той вдигна ръка, хвърляйки силен порив на въздух, който блъсна Диего обратно в стената и го събори на пода. Кутията изтрещя и около мен избухна смях, докато другите ученици се групираха да гледат. Побързах да помогна, ужасена, че нападна Диего така.
– Пусни го!- Хванах ръката на Орион, дърпайки я назад и той хвърли полъх въздух, който ме помете от краката ми и ме изпрати да полетя обратно по коридора. Ударих се в краката на няколко студенти, които само се смееха по-силно. Никой от тях не ми подаде ръка, за да ми помогне да стана.
Стиснах зъби, изправих се и тръгнах обратно към тях.
Орион грабна кутията от пода, докато Диего риташе до стената, опитвайки да се освободи.
– Не докосвай това задник! Принадлежеше на ми Абуела (Баба)!- Диего изрева, но Орион не му обърна внимание, разби кутията в стената с пълна сила, карайки стомаха ми да се свие от изненада. Тя се разпадна на стотици счупени парчета и сред отломките имаше куп снимки на Диего, прегърнат от възрастна жена. Между всичко това имаше червен дневник, който Орион незабавно грабна от пода.
– Не ме разочарова! Tu eres un pedazo de mierda, Vampiro escoria (Ти си едно лайно, вампирска измет.)!- изрева Диего, карайки стените да се разтреперят. Никога не го бях виждал толкова ядосан и каквото и да беше казал, по дяволите, усетих, че не е, моля, може ли да ме освободите, сър.
– Някой иска ли да го преведе?- попита Орион в коридора, отваряйки първата страница на дневника.- Въпреки че тонът ви е достатъчен, за да ви задържа, г-н Поларис.
Очите на Диего пламнаха от адски огън, докато се взираше в Орион с повече омраза, отколкото някога бях виждал в нечии очи.
– Искаш ли превод? Нарекох те мръсна вампирска измет, защото точно това си.
– Диего- ахнах аз, молейки се да го спра с изражението ми, когато срещна погледа ми. Яростта му се стопи и отчаяние зае мястото и, когато се обърна към Орион.
– Не го четете – помоли го той, докато Орион се прокашля силно.
– Сър – казах твърдо, като този път тръгнах към него малко по-предпазливо.
– О, добре, че е на английски.- Орион се усмихна жестоко.
– Просто си правя записки в дневника, за да практикувам езика, това е всичко – изръмжа Диего.- Няма нужда да го четеш!
– Първи септември – каза високо Орион.- Открих, че Пробуждането е дори по-добро от очакваното. Мисля, че може да съм намерил първия си приятел…- Той спря за ефект и смях се разнесе от другите ученици. Дори няколко от FIB се присъединиха. Стомахът ми се сви и гнявът ми започна да се надига в мен, че той унижава Диего по този начин.
Франческа се облегна на една врата и загледа Орион с изражение, което сякаш казваше, че той и разказва прекрасна приказка за ляка нощ.
Орион прелисти още няколко страници, усмихвайки се мрачно.
– Трети септември.- Ставаше гадно, твърдо отмъщаваше на Диего, че го е обидил, но не стигаше ли приковаването към стената и разбиването на ценното му притежание, не беше ли достатъчно?- Мисля, че започвам да осещам привличане към някой от ордена Пегас. Дали това е начинът, по който тя се плъзга през небето, оставяйки следи от блясък след себе си? Или може би това е начинът, по който блясъкът остава в тези нейни примамливи очи, дори във формата на фея. София Лебед получава повече от пулсирането на сърцето ми…
– Ланс – изкиска се Франческа в най-нежното предупреждение. И си представих, че това е главно защото тя искаше да продължи с работата си.
– Тъкмо стигнах до интересното – каза Орион с усмивка, като погледна към Диего.- Или ще ме спреш?- В тона му имаше предизвикателство и имах чувството, че той наистина искаше той да се пробва.
Диего се бореше по-усилено, хвърляйки въздух в ръцете си, но това не беше достатъчно, за да отстрани оковите на Орион.
– Не? Е, ще продължа.- Той погледна надолу към страницата, веждите му подскочиха, докато мълчаливо четеше следващия ред.
Тръгнах напред, преди той да успее да го прочете на глас, ядосана на Орион и на всички в тази Академия, че са толкова жестоки, безпардонни побойници.
– Спри!- извиках, когато той отвори уста.
Магия се изви във вените ми, заплитайки се по начин, който не бях изпитвала преди. Лози се надигнаха от ръцете ми и огън с най-дълбокия син цвят ги заля в пламтяща линия от ярост. Орион веднага махна ръка, издърпвайки кислорода от въздуха и потушавайки пламъците. Стиснах зъби, желаейки лозите да го увият, докато той владееше въздуха с експертно умение, за да ги държи далеч. Чрез чиста решителност успях да увия една около гърлото му, избутвайки го назад, така че той се просна на земята.
Лозите се изплъзнаха в миг, когато шокът разтърси сърцето ми и накара магията ми да умре във вълна. Диего удари земята със стон, събра парчетата от счупената си кутия и пъхна снимките в джоба си.
Орион все още държеше дневника, докато сядаше изправен и търкаше тила си. Пристъпих неуверено напред и приклекнах пред него. Нагорещена буца изгори гърлото ми, когато се протегнах и взех книгата от ръката му, подавайки я безмълвно зад мен на Диего. Не можех да откъсна погледа си от Орион, докато той ме гледаше немигащо.
FIB се раздвижиха отново, като нареждаха на студентите да се отдалечат от пътя им, за да продължът търсенето си.
Устата на Орион се издърпа в единия ъгъл и трапчинката му проби бузата.
– Надявах се, че ще го направиш – каза той с тих глас.
Намръщих се объркано, не знаех какво да кажа на това.
– Току-що те нападнах – казах невярващо. – Очаквам наказание веднага.
Изправих се и той хвана китката ми, използвайки инерцията ми, за да се изправи. Погледнах към Диего, за да видя дали е добре и разбрах, че гордостта му е наранена повече от тялото му.
Орион внезапно стисна ръка в късите краища на косата ми и аз извиках уплашено, когато той ме повлече напред и заби зъбите си в гърлото ми. Бях твърде бавна да реагирам и магията ми веднага беше обездвижена. Той издаде див звук, когато се отпуснах в ръцете му и дълбока тръпка обхвана костите ми.
Хората почти не ни поглеждаха, сякаш това беше напълно нормално явление. И въпреки че започвах да свиквам да виждам как Кейлъб хапе врата на Тори вместо китката и, беше нещо съвсем различно сравнено с това, самата аз да съм в челюстите на звяр.
Диего си мърмореше на испански, докато се връщаше в стаята си ритайки вратата.
О, благодаря, приятел.
Ръката на Орион се плъзна плътно около кръста ми и очите ми се затвориха, когато болката отшумя, заменена от нещо много по-приятно. И определено, забранено. Хванах се за ръката му и мускулите му се свиха под пръстите ми, предизвиквайки тих, едва забележим стон от устните ми. Ухапването му се задълбочи и макар да знаех, че сигурно ме е чул, се молех да го сбърка с хленчене от болка.
Не ми харесва това, Не ми харесва това, Не ми харесва това.
Ако продължавах да си повтарям това, определено ще спра сърцето ми да препуска и главата ми да се върти.
Най-накрая той извади зъбите си, но устата му се задържа на врата ми секунда по-дълго, отколкото беше необходимо. Устните му се притиснаха към ухапването за миг, който беше само милисекунда, но го усетих във всеки ъгъл на съществото си, сякаш земята току-що се беше отворила под краката ми.
Той отстъпи назад и аз се опитах да обработя лудата сила, която току-що премина между нас.
Изтри ъгъла на устата си с палец и усетих, че крие усмивка.
– Не забравяйте, че имате задържане с мен в събота.- Тръгна, веднага и аз не помръднах няколко дълги секунди.
Най-накрая се обърнах и открих, че коридорът се изпразва. Последните от FIB си тръгваха с празни ръце, но забелязах Франческа да се задържа до изхода, докато чакаше Орион. Той се присъедини към нея, докато се отдалечаваха и не пропуснах как тя потърка рамото си в неговото или плъзна ръката си притежателно върху ръката му.
Някакъв дълбок животински инстинкт вътре в мен накара горната ми устна да се извие, сякаш се канех да изръмжа като звяр.
Удрянето на врата до мен ме изтръгна от това странно усещане и открих, че Диего се е появил, дърпайки тъмнозелено палто.
– Все още ли отиваме в лабораториите на Марс?- изсумтя той, оправяйки шапката си с тъжна гримаса.
Изпитах истинска ненавист към него, че ме изостави на зъбите на Орион, след като му спасих задника.
– Мога да се справя и сама – промърморих аз.
Той въздъхна тежко.
– Съжалявам, чика – каза нежно, приближавайки се.- Понякога се побърквам. Знаех, че е най-добре да запазя малко разстояние между мен и Орион за момент. Не исках да избягам от теб… Благодаря за това, което направи.- Той ме побутна и аз се усмихнах, тежестта в гърдите ми се вдигна.- Хайде, позволи ми да те компенсирам, като ти помогна да оправиш това.- Потърка ме по главата, разбъркайки косата ми – което не променени много вида и, като се има предвид сегашното и състояние. Но настроението ми се оправи веднага, когато осъзнах, че това може да се промени скоро.
– Тогава да тръгваме бързо.- Засиях аз.
– Сложи си нещо топло, навън вали – каза Диего, като посочи моята пижама.
– Разбира се, дай ми две минути.
Той се засмя.
– Ще бъдете по-дълго от това, когато видиш какво са направили. Почукай на вратата ми, когато си готова.
Запъти се към стаята си и аз побързах да се прибера обхваната от паника, влизайки през вратата. Устата ми се отвори, когато открих мястото напълно разрушено. Съдържанието на чекмеджетата ми беше изсипано, дрехите ми бяха извадени всичките от гардероба, матракът беше изправен нагоре.
Намръщих се, сложих го на мястото му и набутах нещата обратно в чекмеджетата ми. Коленичих и извадих чекмеджето на нощното си шкафче, което беше забележително изрядно, освен…
Всмуках въздух, ровейки из няколкото предмета, които държах в него, но я нямаше. Картата на Aструм беше изчезнала.
Сърцето туптеше силно в ушите ми, сякаш го чувах под вода.
Франческа вече знаеше за това, защо тя или нейните агенти ще я вземат? Може би просто трябва да я проверят. Но тогава защо не ми казаха? Със сигурност щях да бъда разпитана, ако те смятаха, че е подозрително?
– Смърт – прекъсна ме глас, който накара гръбнака ми да се превърне в леден стълб. Вдигнах поглед от мястото, където бях коленичила на пода, и видях Сет на прага да върти картата на Аструм между пръстите си.- Знаеш ли какво означава тази карта?- попита той бавно, сякаш си играеше с мен. След като отприщих силата си върху Орион и той беше пил от моя източник, не бях в състояние дори да се опитам да се преборя със Сет. Викането за помощ беше безсмислено и унизително. Затова станах и се изправих пред него, опитвайки се да не позволя на ръцете ми да треперят.
Не отговорих на въпроса му, но той все пак продължи.
– Финал – измърка той.- Край.- Той влезе в стаята ми, аурата му изпълни въздуха с отрова.- Мислиш ли, че става дума за нас?- Той обърна картата, правейки се, че за първи път открива надписа на Аструм. Но ако я беше откраднал от стаята ми, докато суматохата продължаваше в коридора, той със сигурност е имал време да го прочете.- Направих грешка и сега времето ми изтече. Сянката ме откри и няма надежда да избягам от гнева им. Отговорите, които търсите, са скрити между Лъв и Везни. Не вярвайте на пламъците. Вземете своя трон.- Той произнесе последните думи, сякаш бяха проклятие за света.- Кажи ми кой е написал това.
Принудата му беше мощна и аз бях напълно неподготвен да го блокирам. Името излезе от устните ми, преди дори да се опитам да го задържа.
– Професор Аструм.
Сет обмисли това за момент.
– Значи тази сянка превъзхожда учител? Тя трябва да са много лоша.- Той се приближи, а аз се борих със силния инстинкт да се отдръпна, отказвайки да му позволя да ме види уплашена.- Но никой не е по-лош от мен – каза той с вълче ръмжене, което разтърси сърцето ми.
– Какво искаш?- попитах с равен глас, посягайки към картата, но той я вдигна високо над главата. Копеле.
Сет сви устни.
– Целувка. Това е цената за връщането и.
– Предпочитам да си отрежа езика – изплюх аз.
Той се засмя мрачно.
– Това би било жалко. Очаквах с нетърпение да го почувствам отново увит около моя.
– Мечтай си – казах аз, посягайки отново към картата, но той беше толкова висок, че просто вдигна ръка, за да я задържи далеч от мен.
Ръцете ми се свиха в юмруци и се опитах да измисля начин да го изведа от стаята си и да му взема тази карта в процеса.
– Хайде, една малка целувка. Дори ще ти върна косата.- Той изви китката си, за да ме подиграе със синята плитка, завързана около нея.
Гневът ме пламна като киселина.
– Какъв ти е проблема?- Извиках аз.- Защо, по дяволите, искаш да те целуна?
Твърдата стена в очите му се понижи малко и той пусна ръката си, прехвърляйки картата между пръстите си с експертно умение.
– Може би грубия секс е това, от което се нуждаем, за да разсеем цялото това напрежение – каза той, показвайки похотлива усмивка.
Погледнах картата, знаейки, че връщането и е безсмислено. Така че наистина имах само един избор.
– Махай се.- Обърнах му гръб; това беше една от най-големите обиди, които можеш да направиш в Солария. Той изръмжа дълбоко в гърлото си, чист вълк.
Страхът обхвана гръбнака ми. Затворих очи, исках да не мърдам, да не бягам, да не правя нищо, въпреки че току-що се бях предложил като открита мишена.
– Ти живееш в моята къща, скъпа. Това те прави част от моята глутница. И аз съм твоят алфа.
– Аз не съм част от никаква глутница. Така че отивай да се гръмнеш – изсъсках аз, а гласът ми леко трепереше, докато избутвах думите, които изненадаха дори мен.
Той грабна ръката ми, принуждавайки ме да се обърна към него. Очите му блестяха от ярост, а гърлото ми се стегна от страх, когато той ме погледна надолу.
– Не ти избираш глутницата, глутницата избира теб. И докато сте между тези стени и аз казвам, че сте в моята глутница, вие се придържате към моята вълча йерархия. На която, ако не си разбрала, ти си в дъното, скъпа. Така че, ако твоя Алфа каже вий, ти питаш колко силно.
Освободих ръката си и със същото движение грабнах картата от хватката му. Пъхнах я право отзад на полата си и веждата му се сви.
– Това покана ли е?- Той се усмихна и аз вдигнах предпазливо ръце, страхът ме обхвана.
– Ако ме докоснеш, ще изтрелям всяка унция енергия, която имам в теб – прошепнах аз, а гласът ми беше заглъхнал от страх.
Моля те, не ме докосвай, не ми остава много сили.
Веждите му се свиха рязко.
– Само се шегувам, Дарси.- Той огледа изражението ми и направи крачка назад, а чертите му се изкривиха.
– О не, знам на какво си способен ти и твоите подли приятели.- Посочих към вратата.- Изчезни. Вън.
Той отново се отдръпна.
– За какво се отнася гатанката? Какви отговори търсите?
– Не е твоя работа.
– Мога просто да те принудя отново – каза той, макар че не звучеше така, сякаш е запален по идеята.
Стиснах зъби, не исках да ме насилват, доброволно дадох информацията.
– Имаме хиляди въпроси, откакто пристигнахме в Солария – казах аз с обвиняващ тон. Защото той знаеше, че сме невежи в този свят, а той и приятелите му се бяха опитвали да ни унищожат заради трон, който не желаехме.- Аструм можеше да е имал предвид всичко.
– Лъв и Везни – промърмори той, прокарвайки ръка в косата си.- Е, ако Аструм има предвид Дариус и Орион, ти ще си в тъмното завинаги. Денят, в който отговорят на въпросите ти, е денят, в който адът замръзва.
Намръщих се, за миг се разсеях от факта, че в стаята ми има гладен вълк.
– Орион е моята връзка, той трябва да ми разкаже за миналото ми.
— Пффф — засмя се той студено. — Наистина ли мислиш, че той ти казва всичко?- Той се наведе по-близо и понижи гласа си.- Дори аз не знам какви глупости са замислили той и Дариус. Лъжите им са толкова дълбоки, че приятелите им остават в неведение.- Той издаде тихо, кучешко скимтене, потривайки тила си, сякаш този факт го разстрои дълбоко. Бях изненадана, когато той продължи да говори и се чудех дали всъщност се опитва да се разтовари точно сега.
Арогантен идиот.
– Искам да кажа, не ме разбирайте погрешно, обичам Дариус. Но знам, че понякога ме лъже право в лицето. Каквото и да замислят той и Орион, това е чист ужас.
– Сет?
Той ме погледна, усмихвайки се, сякаш сме най-добри приятели и исках да му издера лицето за това.
– Да бейби?
– Махай се по дяволите от стаята ми. И никога повече не се връщайте тук.
Той притисна език в бузата си, отиде до вратата и погали лентата синя коса около китката си. Мразех го толкова дълбоко, че ме болеше. Той носеше косата ми и я размахваше, за да я види цялото училище. Не беше като да мога да я прикача отново, но все пак си я исках обратно.
– До скоро, сладка.- Той се отдалечи и накъсан дъх напусна дробовете ми, когато страхът в мен най-накрая отстъпи място на облекчение. Облегнах се на стената за момент, поех си дъх, превъртайки разговора в ума си. Може би не бях спечелила, но и не бях загубила.
Когато се почувствах достатъчно силна, за да се движа, затворих вратата и се отправих към банята. Изкъпах се бързо, след което се преоблякох в униформата си, дърпайки черен дъждобран над горната част на тъмния си блейзър. Обух ботушите си и се запътих към вратата, а пръстите ми кръжаха над дръжката.
Той не е там, просто отвори.
Вдигнах брадичката си и излязох навън, отидох до стаята на Диего и почуках. Той отговори секунда по-късно и част от мрачната му музика се чу от неговия Атлас. Спря я, изглеждаше депресиран, когато тръгна по коридора след мен.
Закуската вече щеше да е готова в Кълбото и исках да се срещна с Тори там, за да и разкажа за лудите няколко часа, които имах. Аз сериозно исках да обсъдя нови теории за тази карта Таро. Не изглеждаше правилно Аструм да ни насочва към Дариус и Орион за отговори. Той открито заяви колко не харесва двамата.
Умът ми се завъртя, когато с Диего излязохме от кулата в дъждовния ден. Вдигнах качулката си и Диего направи същото, следвайки ме мълчаливо, докато вървях към Марс Лабораториите.
Дъждът се плискаше по каменната пътека и когато стигнахме до пътя, който преминаваше през Плачещата гора, открихме, че се е превърнала в кално блато. Тръгнах на пръсти по краищата му, докато Диего минаваше направо през водата, пъхнал ръце в джобовете с очи забити в земята.
– Добре ли си?- Попитах го, използвайки стърчащите корени на дърветата, за да проправя внимателно пътека над калта. Кракът ми се подхлъзна неведнъж, но като по чудо не паднах на дупе.
– Да – каза той мрачно.
– Сигурен ли си?- Натиснах, като го погледнах с надежда, за да видя дали може да се отпусне.
Той изсумтя тежко.
– Това е заради онзи вампир – изръмжа той. – По дяволите, Орион, кой си мисли, че е?
Сърцето ми препусна странно в гърдите ми и вдигнах поглед към балдахина отгоре, мигайки, докато дъждовните капки падаха по бузите ми.
– Той не е лош.
– Ти сериозна ли си?- отсече той.
– Искам да кажа, той е пълен педант, но като… мисля, че това е неговият стил на преподаване.
– Дарси Вега, моля, кажи ми, че не защитаваш човека, който току-що счупи направената кутия за дрънкулки на ми Абуела (моята баба).- Той примигна и за момент бях сигурна, че сълзите плуват в очите му.
– О, Диего, съжалявам, нямах предвид това.- Балансирах несигурно на корен, когато той спря с глезен дълбоко в калта по средата на пътеката.
Дишаше тежко и аз се отказах да държа ботушите си чисти, паднах от корена в калта и си проправих път към него.
Той отново въздъхна.
– Обувките ти ще се развалят – промърмори той.
– Всичко е наред – казах.- Можеш да ми купиш нов чифт – подразних го аз и той се засмя.
– Ти наистина се превръщаш в Фея, чика (момиче).- Той бутна рамото ми и аз се засмях леко.
– Разкажи ми за твоята, Абуела? Тя ли беше жената на снимката?
Той кимна.
– Баба ми – каза той тъжно.- Тя беше единственият човек в света, който наистина се интересуваше от мен, нали знаеш?
Намръщих се, потривайки ръката му, докато дъждът се стичаше върху нас през дърветата, а уханието на влага се издигаше във въздуха.
– Беше?- попитах нежно.
– Тя почина миналата година – задави се той.- Сега съм съвсем сам.
– Мислех, че имаш семейство – казах, гледайки в меките му, бледи очи.
– Да, просто не са толкова горди с мен. Изпратиха ме тук, за да докажа стойността си. И имам чувството, че ги провалям.
– Не е така – заявих аз.- Тук сме само от няколко седмици, какво повече можеш да направиш?
– Още дори нямам поръчката си – промърмори той.
– Нито пък аз.- Побутнах го по рамото и той се усмихна.
– Предполагам, че си толкова безполезна като мен тогава, а?- подразни ме той.- Но от начина, по който удари Орион по задника по-рано, бих казал, че ще се оправиш на това място. Вие принадлежите тук. Аз съм просто… неподходящ.
– Всички сме неподходящи – казах аз, когато тръгнахме отново, крачейки през локвите.- Всеки първокурсник на това място просто се опитва да се справи по свой собствен начин. Имаш добро сърце, Диего. Това не означава, че не се вписваш тук. Според мен това място може да се възползва от няколко добри сърца.
Диего хвана ръката ми и устата ми се отвори и затвори. Не знаех какво да направя, така че просто я оставих там, ледените ми пръсти бяха обхванати в топлината на неговите.
Добре, това е странно.
Когато излязохме от дърветата, аз освободих ръката си, преструвайки се, че оправям качулката си. Неловко мълчание настъпи, когато се приближихме към лабораториите на Марс, но колкото повече се приближавахме, толкова повече умът ми се насочваше към задачата.
Студентите се втурваха в заслона на Кълбото, като дъждът заваля по-силно и аз ускорих крачката си към лабораториите, като държах глава ниско, докато се вмъкнах в сградата от червени тухли.
Стените бяха боядисани в мътно кърваво-оранжево, а по тях бяха разпръснати стенописи на планетата Марс. Бързо осъзнах, че нямам представа къде точно трябва да намеря тези съставки и имаше само един начин да разбера.
Извадих Атласа от чантата си, когато Диего започна да се любува на произведенията на изкуството по стените. Насочих се към личните имейли и написах съобщение до Oрион.
Дарси:
Бърз въпрос…аз съм в Лаборатории Марс.
Бихте ли ми дали малка насока къде мога да намеря определен набор от съставки?
Опитах се да прибера Атласа, чудейки се дали трябва да се отправим към Кълбото за известно време, докато той отговори, но преди дори да докосне чантата ми, на него се появи известие.
Глупава усмивка се разля по бузите ми, когато открих съобщение, което чакаше от Орион. С името Ланс. Което просто не можех да си представя някога да кажа.
Ланс:
Етаж 3, Лаборатория 306, 6633211.
Ще останат ли краищата сини?
Препрочетох последния ред няколко пъти, несигурна защо, по дяволите, ме пита това и защо, по дяволите, го е грижа. Нямах време да отговоря, затова натъпках Атласа в чантата си и се затичах към Диего, хванах го за ръката и го изтеглих към едно стълбище.
Насочихме се към трето ниво и аз проверих дали брегът е чист през прозореца на вратата.
– Добре, ти пази. Пиши ми, ако някой тръгне насам – казах аз.- Ако някой те попита защо си тук, просто кажи, че чакаш някого.
– Добре – съгласи се Диего, изглеждайки на километри по-щастлив, отколкото беше, когато напуснахме Дом Въздух.- Късмет.
Кимнах, а сърцето ми биеше лудо, когато пристъпих в дългия коридор и тръгнах по него с небрежно темпо. Дъждобрана ми все още беше мокър, оставяйки локва зад мен, докато вървях, така че набързо го съблякох, пъхайки го в чантата си, докато се затварях в стая 306.
Ще боядисвам ли отново краищата на косата си в синьо?
Не се бях замисляла освен да я отгледам отново, камо ли да поръчам боя в училището, за да върна цвета на косата ми. Беше такава, за да ми напомня за миналото. Никога повече да не вярвам на никого. Но наистина ли имах нужда от напомнянето тези дни?
Намерих лабораторията, която беше разделена на редици дълги работни плотове. Вратата беше отключена, но в секундата, когато влязох вътре, забелязах един професор на бюрото му. Замръзнах, чакайки той да ме упрекне, преди да разбера, че спи. Главата му беше извита назад, докато дремеше в стола си, а мустаците му потрепваха, докато хъркаше.
Погледът ми се вкопчи в металната врата зад него.
Мога да избягам, по дяволите. Но вече бях стигнала дотук. Майната му.
Събрах нервите си и се придвижих възможно най-тихо през стаята. Преминах покрай бюрото, адреналинът ми се покачи когато приближих до вратата. Беше заключена с ключов код и аз безмълвно благодарих на Орион, докато изваждах моя Атлас и надбирах номера, който ми беше написал.
Чу се тихо биииип и аз хвърлих панически поглед през рамо.
Професорът изхърка силно и аз въздъхнах, бързо вмъквайки се в стаята. Пред мен се простираха рафтове и рафтове със съставки, отвари и магически предмети, но за мое щастие те бяха подредени по азбучен ред с етикети под всеки ред.
Преместих се в първата пътека, като открих няколко буркана с лунни камъни на Водолея, започващи от As. Блестяха като диаманти и сърцето ми подскочи от вълнение, когато открих точно това, което ми трябваше, за да изпълня първия етап от моето отмъщение срещу Сет Капела. Грабнах един от камъните и го прибрах в джоба с широка усмивка на лицето си. След сблъсъка ми с него тази сутрин бях двойно по решена да му отмъстя.
Проверих списъка си и потърсих първия артикул: три люспи кора от сушен пипер.
Не след дълго го открих. Кората беше в малка ваничка и внимателно увих няколко от люспите в кърпичка, преди да ги пъхна в чантата си. Тръпка ме обхвана, докато се движех по няколко пътеки, търсейки седеф. Намерих малки саксии с него до големи черупки от мекотели, откъдето бяха дошли остъргванията. Прибрах една от саксиите и преминах към следващата пътека, търсейки последния си предмет: жълт кристал от два инча.
Претърсих секцията Y и C, но не можах да видя никакви признаци от това. Когато бях на ръба да се откажа, блясък привлече окото ми. Насочих се към далечния край на стаята, където прозорец гледаше към тъмна стая, но нещо сякаш блестеше в нея.
Червен превключвател до мен примигваше със странни светлинки, така че го щракнах и устата ми се разтвориха от красивата гледка, разкриваща се пред мен. Отпред се издигаше дълга тръбна стая и върху редици дълги маси, сякаш израстващи от различни вани, буркани и стъклени тръбички, бяха стотици и стотици кристали. Всеки цвят под слънцето блесна в отговор, отделен от уникалния си нюанс.
Вълнението ме обхвана, когато отворих тежката врата и влязох вътре. Леден порив ме заля и дъхът ми излезе, докато вървях по една от пътеките, бързайки към участъка от блестящи жълти кристали. Всички бяха в буркани, някои на групи, а други толкова големи, че бяха разделени на отделни огромни стъклени съдове.
В края на реда лежеше мерителна пръчка, така че я грабнах и потърсих кристал от два инча сред куп жълти. Когато намерих такъв, го извадих от буркана и го обърнах в дланта си, възхищавайки се на красотата му.
Атласът ми звънна силно и червата ми рязко се свиха. Грабнах го, очаквайки да намеря предупреждение от Диего, но вместо това беше друго съобщение от Орион.
Ланс :
Може би зелено този път? Въпреки че „Зелената“ като прякор не е толкова привлекателен.
Нетърпението ме убива.
Смях ми се изплъзна, докато прибирах таблета и кристала. Върнах мерната пръчка и побързах към края на стаята. Излязох от вратата, затворих я след себе си и изгасих светлината.
Тръгнах към следващата врата бързайки, но преди да стигна до нея, тя се отвори. Сърцето ми се разтуптя и аз се скрих зад нея, когато професорът влезе в стаята. Той се прозя широко, движейки се по една пътека тананикайки си нещо. Хванах вратата, преди тя да се затвори, адреналинът се вдигна, когато се втурнах през нея, след което се затичах през лабораторията.
Отворих вратата в коридора, очите ми се приковаха в очите на Диего, който стоеше в далечния край.
Ухилих се, размахвайки триумфално чантата си към него, като се втурвах в неговата посока. След часовете си тази вечер, щях да се върна направо в стаята си, да приготвя тази отвара и да бъда отново себе си!
Кракът ми се плъзна под мен, когато стъпих в локвата, която дъждобрана ми беше направил по-рано, и сърцето ми се качи в гърлото, когато паднах назад и дупето ми се удари в земята.
– Оу – изпъшках аз, докато се изправях откривайки Диего там, готов да ме издърпа нагоре.
– Добре ли си?- попита той, започвайки да се смее.
– Да – Потърках дупето си, куцайки, докато намествах възпаления си глезен, отказвайки да позволя на нещо да помрачи настроението ми точно сега.- Благодаря, че се погрижи за мен.
– Няма проблем – каза той весело.- Следващия път, когато имам нужда някой да наблюдава, знам към кого да се обърна.
– Честно казано, Тори вероятно е по-сигурния залог, когато става дума за такива неща.
– Няма начин, ти се справяше страхотно, докато не се подхлъзна и едва не си счупи задника – подигра се Диего, издавайки още няколко нотки на смях.
– Това е проблемът – изкикотих се аз.- Винаги, когато се опитвам да направя нещо впечатляващо, се озовавам на задника си.