Епилог
Бъдещето
Рен караше Макларъна, който г-н Кадам ми подари за деветнадесетия ми рожден ден, надолу по горския път, който водеше до очарователната къща в Южен Салем, където някога бяхме живели заедно. Съпругът ми докара колата в Америка и купи огромен парцел от околните гористи хълмове, за да построи къща за нас „в нашите планини“, както вече ги наричахме. Най-накрая започнахме съвместния си живот, който, колкото и да е странно, в много отношения се оказа продължение на стария, прекаран в Орегон.
Изскачайки от колата, постоях известно време, наслаждавайки се на родните миризми на борови иглички и дъжд. Тогава взех чантата си от задната седалка, но Рен решително я свали от рамото ми и ме вдигна на ръце.
– Наистина ли ще откажеш на съпруга си свещеното право да те преведе през прага на новия ни дом? – попита той и ме целуна нежно.
Погалих го по косата и се усмихнах.
– Дълбоко грешиш, ако смяташ, че възнамерявам да откажа правото ти.
– Изглежда се подготвяш да се отметнеш от всичките си опровержения, г-жо Раджарам?
Отивайки до вратата на къщата ни, Рен започна да изброява всичко, което отхвърлях по време на нашето запознанство и млъкна едва след като затворих устата му с целувка.
– Харесва ми твоя начин на смяна на темата – прошепна Рен – Моля те, винаги се възползвай от тази златна възможност, за да сложиш край на нашите различия.
Прегърнах го през врата с усмивка.
– Добре, ще го имам предвид. Знаеш ли, не е нужно да ме носиш на ръце. Всичките ти суперсили са в миналото и не искам съпругът ми да бъде сполетян от преждевременен ишиас заради мен.
Рен ме погледна с престорен гняв.
– Първо, мила моя, ишиасът не ме заплашва, и второ, може би тигровата ми сила е в миналото, но все още съм напълно способен да взема в ръце дръзката жена, която ми противоречи!
– Това обещание ли е или заплаха?
– И двете!
Той отключи ключалката, влезе вътре и затръшна вратата с крак. Явно съпругът ми е решил да изпълни обещанието си. Опитах се да протестирам, напомняйки му, че нещата ни са оставени навън, но Рен вече беше започнал да разплита плитките ми и след няколко секунди забравих да мисля за всичко друго.
Почукването на вратата ни накара да се отдръпнем един от друг. Отвън стоеше куриер с вързоп в ръце.
– Как мога да ви помогна? – попита Рен.
– Пакетът е за вас, сър. – съобщи куриерът, подавайки пакета на Рен.
Усмихвайки се и благодарейки на пратеника, съпругът ми затвори вратата и отвори мистериозния пакет. Вътре имаше тежка дървена кутия.
– Какво е това? – попитах.
– Още не знам. – каза Рен и отвори ключалката. Под лакирания капак на кутията лежеше свитък, внимателно монтиран в стъкло.
– Това е свитъкът на мъдростта! – аз ахнах – Учителят от океана каза, че ще го прочетем едва след като бъде направена петата жертва. Но как е попаднал тук?
– Не знам. Мислех, че този свитък се пази някъде на сигурно място.
Разгледах набързо опаковката.
– Рен, тук няма пощенски марки!
Разменихме погледи. Скочих от мястото си, втурнах се към вратата и я блъснах широко. Пощальонът бавно слизаше по хълма.
– Изчакайте! – изкрещях.
Рен и аз изскочихме навън и застанахме замръзнали на верандата, когато видяхме мистериозния пратеник да спира и да се обръща. Той ни се усмихна. После скръсти ръце и се поклони. Вятърът се завъртя около пощальона, хвърли шапката му и изведнъж видяхме познатата плешива корона с венче къдрава сива коса. Синята униформа и ботушите се бяха променили в груба мантия и сандали.
Изкрещях и избягах от верандата.
– Фет?
Той се усмихна. Една сълза се търкулна по мургавата му буза, после вълшебният вятър се завъртя по-бързо, докато се превърна във вихрушка, напълно скривайки крехката фигура на пратеника.
– Фет!
Изтичах до него, но тялото му изведнъж стана прозрачно и след това изчезна.
Главата ми се въртеше. Ако наистина е бил Фет, който специално е дошъл в нашия свят, за да ни предаде съобщение, тогава в стъклената колба се съдържаше нещо изключително важно!
– Не ми се привиждаше, нали? – промърморих, докато тичах обратно към къщата – Кажи ми, че беше Фет?
– Той беше. – кимна Рен, като ме последва.
Спря за кратко пред колата, за да вземе чантите и юргана на баба ми, настигна ме на верандата и заедно се втурнахме към кухнята, където бяхме оставили свитъка.
Тясната тръба така плътно прилягаше към свитъка, затворен вътре, сякаш беше затворен там по време на издухване на стъкло. Нямаше как да се отвори.
– Вероятно трябва да го разбия. – каза Рен – Отдръпни се.
Направих няколко крачки назад и с тихо хрущене Рен счупи стъкления цилиндър наполовина и извади свитъка. Документът беше подпечатан с дебел восъчен печат.
Рен внимателно прокара пръсти по буквите, издълбани във восъка.
– Това е моят семеен печат, символът на дома на Раджарам… – прошепна той развълнуван.
Внимателно разчупвайки печата, Рен постави пожълтелите листове на кухненската маса. Изглади хартията и видях, че е дебело изписано на санскрит.
– Келси, това писмо е от Кишан!
– Какво пише тук? – попитах развълнувано.
Рен и Келси!
Извинявам се за малко театралния начин на общуване. Отдавна исках да разсея тревогите ви относно решението ми да остана в миналото, но имах причини да отложа написването на това писмо до настъпването на определени събития.
Върнахте се във вашето време, а Анамика и аз служихме на хора от различни страни в продължение на много години. Построихме си красив дом високо, високо в облаците, на стръмния склон на планината Кайлаш и с помощта на даровете на Дурга хранехме, обличахме и лекувахме хора по целия свят.
В много религии нашата къща се смята за свещено място, поклонници от всички страни идват в подножието на планината, за да се поклонят на богинята Дурга. Народите на Азия имаха просперитет под нейното управление, тя вдъхновяваше поети и художници, насърчаваше политически реформи, поддържаше мира и религиозната толерантност.
С Анамика станахме приятели, нашето съжителство и взаимно уважение един към друг постепенно прераснаха в любов. Винаги съм се гордял да ѝ помагам и бях на седмото небе, когато Анамика се съгласи да стане моя съпруга. Отдавна живеем в любов и хармония и не бих искал да мислите, че съм нещастен или съжалявам за избора, който съм направил. Не, не съжалявам. Да, отне ми време да се науча да живея без Келси и проклинах решението си да остана повече от веднъж, но съдбата беше благосклонна към мен. Тук намерих семейство и живот, който ме обогати и направи по-добър.
Келси, знай, че частица от сърцето ми все още е твоя. Не съм те забравил и през всичките тези дълги векове продължавам да пазя и ценя това кътче от моята душа. Ти беше ангел, който ме спаси от пропиляването на живота ми, повлия ми много повече, отколкото можеш да си представиш. Добротата, топлината и любовта, които ти щедро предложи на двама нещастни тигъра, промениха целия ми живот. Обеща ми щастлив край и го получих. Всеки ден сърцето ми е изпълнено с благодарност за теб.
Рен, братко мой, прости ми за моята ревнива, завистлива и глупава младост. Всички добри неща, които съм направил в живота, всички успехи, които съм постигнал, дължа на това, че винаги съм имал пред очите си примера на моя по-голям брат. Честно казано, би могъл да бъдеш велик владетел и легендарен крал.
Ако съжалявам за нещо, то е само, че не мога да споделя дългия си живот с вас. И двамата ми липсвате, но знам, че животът ви ще бъде щастлив и прекрасен, защото това, което ви предстои, ми беше разкрито. Съжалявам, че се намесвам в живота ви, но трябва да го направя. Получих отговор на въпрос, който ме измъчваше толкова често и толкова дълго.
Той е твой, братко!
Нека взаимната ви любов расте и укрепва, да се радвате на живота, който ще изградите заедно. Ценете всеки ден, прекаран в семейството, защото животът минава бързо.
Може би някой ден, в друго време и място, ще се срещнем отново.
Кишан.
Изтрих сълзите.
– Значи тук през цялото време е имало писмо от него! Ех, да го бяхме отворили по-рано!
Рен покри ръката ми с дланта си.
– Ако бяхме направили това, животът ни щеше да се развие по различен начин. Нашата съдба се изпълни, както трябваше да бъде.
Кимнах, чувствайки се поразена. Рен ме прегърна, аз зарових лице в гърдите му и си замислих за златоокия брат, когото оставихме в миналото.
– Рен? – прошепнах в ризата му – А какво имаше предвид Кишан, когато написа: „Той е твой”?
Рен се поколеба за момент, след това въздъхна и ме целуна по темето.
– Когато Локеш те отвлече от яхтата, Кишан и аз тръгнахме да те търсим. Помниш ли?
Аз кимнах.
– И още как! Карахте мотоциклети.
– Да. И така, по пътя Кишан ми каза, че е имал видение. Видял те с бебе на ръце.
– Да, беше в Сънуващата горичка. – прошепнах тихо.
– Само че Кишан не ти каза всичко. Излъга те, когато каза, че не можел да види очите на бебето. Във видението си синът ти имаше златни очи. И Кишан те е чул да казваш името на бебето. Нарекла си го Аник Кишан Раджарам.
Аз ахнах тихо.
– И така… тогава Кишан си помисли, че е негово дете!
– Да. Когато се съгласи да остане в миналото, той реши, че това златооко момче никога няма да се роди.
– Сега, след като ни изпрати писмо…
– Това писмо означава, че аз ще бъда бащата на златоокото бебе, което той видя в Сънуващата горичка. – Рен притисна челото си към моето – И през цялото това време бях измъчван от угризения, че заех полагащото се на Кишан място! Мислих си го – той, не аз, трябваше да бъде с теб. Но се оказа, че златоокото момче винаги е било мое. Ти винаги си била предназначена за мен, йедала.
– Той никога не ми е казвал това. – изхлипах аз – Защо не ми каза?
– Кишан искаше изборът да бъде твой. – каза Рен, вдигайки глава – Той искаше сама да решиш с кого искаш да бъдеш.
Той замълча, след което в очите му проблесна сянка на съмнение.
– Съжаляваш ли, Келси? Съжаляваш ли, че избра мен?
Хванах лицето му в ръцете си, принудих го да ме погледне в очите.
– Никога! Никога! Алаган Дирен Раджарам, никога не съм съжалявала, че те избрах. Но…
– Но? – прошепна той.
– Но всеки ден съжалявам, че се разделихме с Кишан. Мисля за него през цялото време.
– Аз също – призна Рен – Кишан се пожертва, за да мога да получа това, което исках. Е, сега поне знаем, че и той е намерил своето щастие.
Мълчахме дълго време, без да разделяме ръце, след което попитах:
– Като говорим за щастие! Колко време мислиш, че ще отнеме на Сунил да завладее Нилима?
– Такива неща не стават бързо. – усмихна се Рен.
– Мисля, че тя е ужасно упорита. – въздъхнах.
– Такова е нашето семейство. – засмя се Рен и когато шеговито го ръгнах с юмрук, очите му блестяха с вече с познатия ми опасен блясък. Избягах с писъци, но Рен ме хвана и ме зави в юргана от пачуърк на баба ми.
След като се целунахме, паднахме на любимия ни стол. Рен ме настани в скута си.
– Няма да избягаш от лапите ми, г-жо Раджарам. – обяви той триумфално.
Прегърнах врата му с ръце, придърпах го към себе си и доближих устните си до неговите.
– И никога не искам да бягам от вас, г-н Раджарам. – обещах твърдо.
Сега знаех, че бъдещето ми винаги ще бъде с Рен.
Беше ми писано…
Да се сприятеля с него.
Да го спася.
Да се влюба в него.
И до края на живота си ще изпълнявам това.
* тории – външен декоративен портал, характерен за традиционната японска архитектура. Обикновено тории се поставят на входа или във вътрешността на шинтоистките храмове, символизирайки прехода и границата между светското и свещеното пространство. Тории се използват и в японските будистки храмове.
