Глава 11
Чиста, неподправена паника.
– Кой е пуснал този слух? – Тя се огледа за някой, който би могъл да я чуе, и прошепна. – Нейха ще ме екзекутира, ако това стигне до ушите ѝ. Боже, сигурно първо ще ме измъчва, ще ме държи жива с години.
Джейсън не каза нищо, гледаше как тя се обръща към Махия, а зъбите ѝ проблясват.
– Кажи ми, или ще накарам да те бичувам отново.
– Ако бях на твое място, Комал – каза Махия с хладен предупредителен тон – щях да забравя да създавам проблеми и засега да не се набивам на очи.
Палейки се още повече, вампирката се обърна и потегли навътре, а прилепналата ѝ по фигурата рокля се влачеше по сивия камък, използван в тази част на крепостта. Джейсън я остави да си тръгне, сигурен, че тя нито е била, нито е знаела за незаконната любовница на Ерис. Като оставим настрана разколебания ѝ отговор на обвинението и неприятния ѝ характер, Комал не беше достатъчно умна, за да осъществи подобна интрига. Щеше да се похвали на някого, щеше да бъде хваната отдавна.
– Защо си била бита? – Попита той далеч по-сложната и интелигентна жена до себе си.
В крачката на Махия нямаше задръжка.
– Кой път?
Ноктите му се впиха в дланта му.
– Последния път.
– Бях неуважителна към високопоставен придворен.
– А той заслужаваше ли уважение?
Без да се изненадва от въпроса на този мъж, който не спазваше нито едно от правилата на общоприетото поведение и който беше подбудил у нея ярост, която я накара да забрави себе си до опасна степен, Махия каза:
– Не. – Сега беше безсмислено да го лъже.
– Тогава бичуването си заслужаваше.
Беше странно усещане – да се освободиш напълно от необходимостта да криеш истинските си мисли. Сякаш беше пияна.
– Не – каза тя, а яростта ѝ все още беше достатъчно студена, за да изгаря – защото след като бях пребита и слаба, той получи това, което искаше. – Махия трябваше да се поклони в краката му, да го моли за прошка за обидата, която му беше причинила. Единствено упоритият ѝ отказ да стане нещо като Нейха ѝ беше попречил да се задуши в горчивината и омразата, които се бяха опитали да разцъфнат в нея онзи ден. – Научих се да избирам битките си.
Очите на Джейсън, толкова тъмни – като на най-хубавия шоколад, богати и разточителни – се втренчиха в нея за един дълъг, безкраен миг, преди да кимне леко.
– Стига да продължаваш да се бориш.
Гневът отново нахлу във вените ѝ, докато не ѝ отне всичко, което имаше, за да изкопчи външно цивилизован отговор.
– Да, милорд.
Неподвижна пауза, която ѝ напомни, че се подиграва с човек, който е толкова смъртоносен, че среща очите на архангел, без да трепне. После каза:
– Извинявам се. Не знам нищо за битките, които вече сте водили, нито за изборите, които е трябвало да направите, за да оцелеете.
Никой мъж никога не ѝ се беше извинявал и това, че го чу от този човек, я разтърси достатъчно, за да не каже нито дума, когато той се обърна и започна да върви по пътеките на крепостта, като по-скоро водеше, отколкото да бъде воден. Знаеше, че той чува повече от нея, вижда повече от нея, въпреки че вървеше до него.
Той беше повече от очарователен.
Опасен, непредсказуем и страшно интелигентен. Заплаха. И все пак искаше да прокара пръст по острието му, дори ако от това ѝ потече кръв, искаше да танцува твърде близо до пламъка, искаше да поеме риск, който можеше да я унищожи.
Погледът ѝ се насочи към черната смола на крилете му, пръстите ѝ се канеха да ги изследват, сякаш мълчаливото ѝ признание колко много я привличаше беше отворило врата, която не знаеше, че заключва. С изключение на…
Очите ѝ минаха покрай него, макар да знаеше, че той е точно там.
Връщайки се към пълна бдителност, тя осъзна, че повечето от стражите дори не са забелязали присъствието му, макар че всички я поздравиха с кратки кимвания. Наблюдаваше го съсредоточено, което предизвика тъпо главоболие зад очите ѝ. Видя очертанията му, но миг по-късно той влезе в сянката, създадена от пръскането на цветя високо на стената, и изчезна.
Без да се замисля, тя протегна ръка и докосна с пръсти ръба на крилото му, а перата бяха гладки и топли под върховете на пръстите ѝ.
Той замръзна, всички мускули бяха напрегнати.
Топлина заля бузите ѝ и тя пусна ръката си, когато осъзна напълно неприемливия характер на поведението си.
– Съжалявам. … но не можех да те видя.
– Много съм добър в това да остана незабелязан. – В гласа му нямаше нищо от недоволството, което тя очакваше, след като стана свидетел на начина, по който беше предупредил Комал да не го докосва с пръст. – Имам стотици години практика.
Тя не му повярва, но не се изискваше гениален интелект, за да разбере, че шпионинът няма да ѝ разкрие тайните си.
– Още веднъж се извинявам. – Пръстите ѝ продължаваха да изтръпват от мимолетния контакт. – Нямах право.
– Всъщност имаше – каза той за нейна изненада, а татуировката му беше осезаемо изкушение на слънчевата светлина. – Дадох ти кръвен обет. Кожата и перата са много по-близо до повърхността, отколкото кръвта.
– Никога не бих се възползвала от клетвата по такъв начин. – Стиснала ръка в знак на съпротива срещу желанието да извърши още по-лошо нарушение, като проследи дивата красота на знаците на лицето му, тя обърна поглед напред и продължи да върви. Кожата ѝ пламна, после стана ледено студена, сърцето ѝ се разтуптя… и тя осъзна, че въпреки задълбочаващото се очарование от шпионина Рафаел, се страхува.
Джейсън, с тихия си глас и бдителните си очи, беше безкрайно по-опасен за нея, отколкото някога е била Нейха. Той слушаше, когато тя говореше, и вече беше научил за нея неща, които никой друг не знаеше. Такъв мъж не би използвал физическата си сила, за да я надвие, нито лъжи, за да я измами. Просто щеше да я познава толкова добре, че щеше да я накара да допринесе за собственото си падение.
Пот, овлажняваше дланите ѝ, твърде късно осъзна, че се насочват към част от комплекса, в която Нейха не би го искала при никакви обстоятелства.
– Не можем да продължим в тази посока.
– Защо?
– Тази зона е за лично ползване на Нейха, забранена за достъп, освен по нейна покана.
– Много добре. – Разперил криле с онова подозрително бързо съгласие, той направи вертикално излитане толкова бързо, че тя нямаше никаква надежда да го настигне.
Завладяващо… и смъртоносно.
Това беше истина, която не можеше да си позволи да забрави, независимо от изкушението да докосне острието. Твърде много неща бяха изложени на риск – цялото ѝ съществуване, самият ѝ живот. Джейсън беше мечта, която щеше да запази за друг живот… но първо трябваше да се измъкне жива от този.
Загубила го над пухкавите бели облаци, които бяха плъзнали по небето, тя върна погледа си към пътеката от червен камък и към малкия дворец, в който беше предупредила Джейсън да не влиза. Нейха се беше уединила при Пазителя, нямаше да се върне до сутринта. Джейсън беше оставил Махия сама. Тя нямаше да има по-добър шанс да грабне месинговия пръстен.
Струйката пот по гръбнака ѝ се превърна в леден бисер, тя пристъпи напред.
Никой от пазачите не се опита да я спре – Нейха често я викаше, когато искаше да свърши нещо. Но тогава Махия влизаше само в предните стаи. Днес, възползвайки се от факта, че вътре нямаше стражи, тя продължи по коридора към стаята в самия център на двореца – стая, в която усещаше неща, които караха целия ѝ мозък да се свива предупредително и да я подканя да бяга!
Махия овладя това първично желание. Това не беше първото ѝ навлизане в забранената част. Последният път беше в дълбините на нощта, докато Нейха всъщност беше в стаята в центъра. Беше ѝ отнело стягащ червата кураж и мрачна решителност, а сърцето ѝ пулсираше в устата при всеки накъсан дъх. Онова, което бе видяла през онази нощ, бе обезпокоително, но откритието не бе достатъчно, за да завърши плана си.
Днес гладките мраморни стени не бяха покрити с лед, дъхът ѝ не замъгляваше въздуха, а костите ѝ не я боляха от силния студ. Докосвайки пръстите си до мрамора, тя тръгна бързо и безшумно по дългия последен коридор, а вратата на стаята беше на една ръка разстояние. Предишният път тя беше толкова втвърдена от леда, че не успя да напипа дръжката.
Сега дръжката блестеше с ярко злато. Махия понечи да я докосне, но в последния момент се поколеба. Това беше твърде лесно. Принуждавайки се да прояви търпение, тя се скри в една малка ниша, докато обмисляше ситуацията от всеки ъгъл – за да открие какво е замислила Нейха, трябваше да влезе в тази стая, но влизането в нея можеше да означава и смъртта ѝ. Защото Нейха беше архангел с тайни и явни способности.
Най-откритата ѝ способност беше да контролира и манипулира всякакви рептилоидни същества. Като змията от златна лоза, увита около дръжката на вратата. Сърцето на Махия се удари в ребрата ѝ, когато съществото изплези червения си език и тя осъзна, че това, което беше взела за украсен дизайн, е живо същество.
Отровно живо същество.
Защото една от по-прикритите ѝ способности беше фактът, че Нейха можеше да създава отровни жлези в неотровни видове. Докосването на това копче щеше да означава ухапване, което да остави Махия парализирана и безпомощна в продължение на часове.
Това обаче едва ли щеше да е единствената защитна функция, защото макар Нейха да беше стар ангел, тя в никакъв случай не беше сляпа за предимствата на съвременните технологии. Сега, когато Махия вече мислеше правилно, вместо да бъде подтиквана към действие от съзнанието колко бързо изтича времето ѝ, тя осъзна, че дори вратата да беше отключена, Нейха щеше да ѝ постави тиха аларма, която да я предупреждава за всяко посегателство.
Щом влезе вътре, натрапникът щеше ли да открие, че стаята е свободна… или че е заобиколена от стотици змии, раздразнени до съскане от това, че са били обезпокоени?
Намек за шум, шепот.
Замръзна, но се надяваше, че който и да е – прислужница? – е влязла само за да се погрижи за нещо в предните стаи.
– И така – каза закаленият, познат глас от лявата страна на нишата – ти се опитваш да разкриеш тайните на Нейха.
В кръвта ѝ се появи ужас и тя се премести на светло, за да се изправи пред Джейсън.
– Дойдох да взема нещо, което бях забравила – каза тя, после разгледа празните си ръце. – Не го намерих.
Почти черните очи я гледаха, без да мигат.
– Много си добра в лъжата, но аз съм още по-добър в откриването им. – Обърна внимание на затворената врата, пазена от лозовата змия, и я гледа няколко внимателни секунди, преди да се премести на пета и да каже: – Трябва да поговорим насаме.
Това не беше покана.
Махия не би искала нищо повече от това да откаже поканата, но ако споменеше това на Нейха, тя щеше да е мъртва и нищо друго нямаше да има значение. Разочарованието, страхът и гневът, които кипнаха като разяждаща смес във вените ѝ, го последваха навън на светло, примигвайки срещу яркостта… за да открие, че той вече не е до нея.
– Не би било добре Нейха да научи, че съм бил там – каза той няколко минути по-късно, след като се върна при нея, когато тя стигна до по-публично място.
– Как си влязъл? – Дори докато говореше, тя си спомни как всички онези охранители просто не са го видели.
Единственият му отговор беше да погледне крилата ѝ и да попита:
– Можеш ли да направиш още едно вертикално излитане?
– Да. – Беше бавна, но не слаба. – Къде отиваме?
– Следвай ме. – Издигайки се в небето, той задържа позицията си, докато тя се присъедини към него, след което се издигна над града, още по-далеч, докато не прелетяха над села, където развълнувани деца тичаха и им махаха, а купища сини керамични съдове седяха готови за украса, докато сънливият добитък дремеше на рядко зелено пасище, захранвано от поток, почти скрит от високи треви.
Това ще ми липсва.
Тази мисъл накара сърцето ѝ да се свие от мъка. Тази земя на пустинята, цветовете и скритите оазиси беше всичко, което някога бе познавала. Не можеше да си представи да живее на място без подвижни пясъчни дюни, без гледката на камилите с тяхната поклащаща се походка, която ѝ беше толкова позната, колкото и тази на царствените слонове. Животните се третираха с обич и грижа според правилата, които Нейха беше въвела отдавна, и много от тях се разхождаха по земите, определени за тях, както стадото камили долу, чиито шии се огъваха, докато пасяха.
Една самотна пастирка, чиято дълга пола и туника до бедрата бяха в яркожълт слънчев цвят, погледна нагоре и вдигна ръка, за да помаха. Махия махна в отговор, поразена още веднъж от многото – понякога силно противоположни – аспекти на Нейха. Тя беше кралица, можеше да бъде жестока, но също така беше обичана от народа си заради щедростта и справедливостта си, ангелите от нейния двор бяха добре дошли, където и да отидеха.
Ако Махия кацнеше в селото долу, я посрещаха топло, даваха ѝ горещ чай и пресни сладкиши от фурната. Разбира се, в населението имаше страх, но той не беше осакатяващ, а просто тихо признание, че безсмъртните са по-силни и по-опасни, че е по-добре да живееш мирно с тях, да служиш, когато те призоват, отколкото да се бунтуваш.
Джейсън обаче не я заведе в някое от тези села, а в малко, безлюдно поле. Кацнал под клоните на едно дърво, чиито корени се простираха достатъчно дълбоко, за да вирее дори когато нямаше дъждове, а светлозелените му листа бяха дантелени и нежни, той сгъна назад крилата си и я гледаше как се спуска. Тя се чувстваше без грация в сравнение с неговото безшумно спускане, крилете ѝ шумяха, краката ѝ бяха твърде тежки.
– А сега – каза Джейсън, когато тя се успокои – ще си поговорим.
Безлюдната гледка пред нея, земята, която лежеше в угар, все пак беше дом и това ѝ вдъхна кураж.
– Какво искаш да ти кажа?
Джейсън погледна в очите на Махия и видя стоманена решителност. Тя не беше жена, която лесно би се пречупила… а той не беше мъж, който някога би сломил женски дух. Имаше обаче и други начини да получи това, което искаше – а той нямаше време да играе игри.
– И двамата знаем, че аз държа картите тук.
– Ти си ми дал кръвен обет – изтъкна тя, макар че кожата ѝ беше побеляла под меката сянка, създавана от фините листа на дървото, под което стояха. – Не можеш да ми причиниш зло.
– Спомни си думите, които си казахме – каза той, смазвайки първичния си отговор на отказа ѝ да се предаде. – Натоварен съм единствено да открия убиеца на Ерис и да защитя интересите на семейството ти, докато го правя. А ти изглежда имаш предателски намерения.
Тя стисна челюстта си.
– Какво ще ѝ кажеш?
– Зависи от това дали ще успеем да се споразумеем. – Докато изпълняваше задачата си и откриеше самоличността на убиеца, той не беше длъжен да съобщава на Нейха всичко, което открие.
Втвърдена челюст, блестящи очи.
– И каква е цената ви, милорд?
Последните две думи можеха да бъдат и обида.
– Разкажи ми за тази стая – каза той, а погледът му падна върху тънки от гняв устни – за това, което се случва вътре.
– Не знам – изсумтя тя. – Никога не съм успявала да вляза вътре.
Достатъчно вярно, помисли си той, наблюдавайки лицето, което беше невероятно изразително, ако отделиш време да научиш фините движения, които издаваха всяка нейна мисъл. А Джейсън беше отделил време.
– Но ти си видяла нещо.
Крилете ѝ зашумяха неспокойно и тя изпусна дълбоко, треперещо дъх.
– Лед. Покрил е стените, покрил е вратата. Дъхът ми замръзна и усетих как кръвта ми започва да замръзва. – Тя потрепери. – Вените ми… изпъкваха на фона на кожата ми, а когато ги натисках, се усещаха твърди.
Ангелите са създадени за летене и като такива не усещат студа така, както смъртните. А това, което Махия описваше, беше толкова ужасен студ, че беше невъзможен в този конкретен регион. И все пак, доколкото знаеше, архангелските способности на Нейха не включваха способността да манипулира стихиите.
– Нейха беше ли сама в стаята?
Най-малкото колебание.
Назад към част 11 Напред към част 13
