Глава 31
Не.
Не, не, не. Емери търсеше начин да избяга, да се измъкне от битката, която заплашваше да отнеме вилата. Семейството ѝ.
Те не могат да бъдат тук.
Ръцете ѝ се спуснаха към подутата ѝ средна част на тялото.
Моето бебе.
Бронуин тръгна напред, тъпчейки утринната роса, която полепна по утринната трева, а зад нея вървеше армия от вещици.
Не.
Емери се изстреля от кошмара си, косата ѝ се бе залепила за лицето, обляно в пот. Гърдите ѝ се издигаха и спускаха с бързи плитки вдишвания, а очите ѝ се стрелкаха из стаята, търсейки нещо, някого, за когото да се хване.
Нямаше никого. Паниката скова гръбнака ѝ, тъй като образите от съня ѝ я преследваха дори в будно състояние, и тя прокле, че няма нищо, което да може да види и да ѝ каже кога ще се случи това видение.
Меките ритници на дъщеря ѝ по корема я разсейваха, като едновременно успокояваха и подхранваха паниката на Емери. Трябваше да я защити и тихо се молеше сънят ѝ да не се сбъдне.
Но вътрешно знаеше, че ще се сбъдне. Беше твърде ясен. Ако някои от другите бяха мътни и по-скоро приличаха на сън, този беше ясен като реалност.
Емери преглътна тежко, а гърлото ѝ беше дрезгаво, сякаш беше крещяла, както беше в съня ѝ. Тя посегна към чашата с вода, която държеше на нощното шкафче, но тя не беше там. Претърси стаята, само за да установи, че нито една от оскъдните ѝ вещи не заема обичайните си места.
По дяволите.
Вратата се отвори с трясък и Огъстин влезе, държейки поднос. Очите му я проследиха и леко се разшириха на мястото, където ръцете ѝ стискаха стомаха. Той постави подноса върху бюрото и се втурна към нея.
– Какво става? Бебето ли е?
– Не. – тя едва можеше да говори, а образът на втренчения поглед на Бронуин я преследваше – Имах сън. Видение.
– Ето. – Огъстин тръгна да вземе чашата с вода и чая от подноса – Изпий това, което ще помогне на гърлото ти.
Емери взе водата и изпи половината чаша, докато Огъстин постави чая на нощното шкафче.
– Колко е часът?
– Все още е рано. – той се изправи и се премести до прозореца, като открехна завесите, за да разкрие слабите очертания на светлината над хълмовете на изток – Просто исках да се уверя, че ще имаш нещо за ядене, когато се събудиш.
Емери сведе очи към него. Кой, по дяволите, беше този мил човек, който се грижеше за нея, и какво беше направил с Огъстин?
– Огъст? – Попита тя, като в гласа ѝ имаше повече надежда, отколкото беше необходимо. Макар да жадуваше за Огъстин, Огъст щеше да знае как да я утеши. Той щеше да знае правилното нещо, което да каже, за да я успокои, а звездите знаеха, че точно от това се нуждае.
Мъжът пред нея изръмжа, което я накара да изпита удоволствие. Тя се подигра на безупречния синхрон на тялото си. Достатъчно беше само едно ръмжене, по дяволите, един поглед и връзката гарантираше, че тя е готова за своя партньор. Нямаше значение, че светът им продължаваше да се разпада.
– Не, малка вещице. Той все още е любимият ти партньор. – устните на Огъстин се изкривиха в подигравателна усмивка, докато седеше до нея – А сега ми кажи какво си видяла.
Емери поклати глава.
– Събери всички. Ще ви разкажа на всички заедно.
Всички мускули на Огъстин се напрегнаха, сякаш искаше да спори, и въпреки че изглеждаше така, сякаш е готов да удари нещо, той кимна.
Докато Емери се къпеше, Огъстин бързо събра онези, които в момента бяха във вилата, за да ги информира за съня ѝ.
Едва слязоха по стълбите, когато Емери беше подхваната в силни ръце и завъртяна в кръг. Тя се кикотеше на гърдите на Малкълм, а свръхзащитният задник, който я беше последвал по стълбите, изръмжа на брат си.
– Липсваше ми, заместващ близнак. – каза Малкълм с усмивка, докато я поставяше пред себе си.
Емери опря ръце на гърдите му и го погледна с усмивка.
– И на мен ми липсваше, ти кралски двойнико.
Огъстин и Лили се втренчиха в двамата с очи като кинжали. Дориан, Ансел, Флора и Дрейвън седяха на масата в трапезарията, погълнати от случващото се, но се преструваха, че не са.
– Не мисля, че на нашите половинки им харесва близостта ни. – прошепна тя закачливо, като се отскубна от ръцете му. Малкълм адски ѝ липсваше. Той беше нейният довереник в замъка и въпреки че по пътя си беше намерила други приятели, Малкълм завинаги щеше да заеме специално място в сърцето ѝ.
Той издаде ръмжене, което много приличаше на смях.
– Като се има предвид отношението им, мисля, че нашите половинки могат да го изсмучат.
Тя беше склонна да се съгласи, но преди да го каже или да му каже, че е видяла откъс от него и Лили заедно във виденията си, Малкълм я прекъсна.
– Имам подарък за теб в чест на това, че навлизаш в силите си, и като благодарност за това, че спаси сестра ми.
– О, наистина? – Емери се разкъсваше между примижаването и подигравката. Малкълм не беше от сладките романтици, не и с нея. Което обикновено означаваше, че е замислил нещо лошо.
Малкълм се усмихна палаво и извади тръбичка, която адски много приличаше на контейнер, в който се държеше скъпа бутилка алкохол.
– Кълна се в боговете, Малкълм, по-добре да не дразниш бременния ми задник с любимото ми уиски от най-високия клас. – макар че тайно се надяваше да е така, защото след тази бременност нямаше търпение да прекара димящия сладък вкус по езика си.
– По-добро е. – той едва успя да скрие усмивката си зад стиснатите устни, докато подаваше тръбичката на Емери.
Тя разгледа мекото кадифе, което облицоваше външната страна на тръбичката, преди да отхлупи капака, а Огъстин се приближи зад нея, за да погледне през рамо какво има вътре.
Беше навито парче черен плат.
Очите ѝ проследиха Малкълм и повдигнаха вежди, но усмивката му не издаде нищо повече от това, че явно е замислил нещо. Тя издърпа плата и го разгъна.
В мига, в който разбра какво е, Емери изхърка и отметна глава назад, ревейки от смях.
– Това ли е, което си мисля, че е? – разкрещя се Калъм от кухнята, където подготвяше закуската.
Емери извади черния памук и счупи ръба. Дръндьото ѝ подари шапка на вещица. Честно казано, шапка на вещица, със заострен връх, който се изправяше.
Тя я нахлузи и разпери широко ръце, докато се въртеше пред всички.
– Какво мислите?
– Сега вече си вещица. – подигра се Малкълм и я придърпа за още една прегръдка – Радвам се, че си добре. – прошепна той срещу косата ѝ.
– Много ти благодаря. – тя обгърна ръцете си около него и го притисна здраво, докато гърдите ѝ се свиваха и сълзите заплашваха да паднат.
Тези хора се бяха превърнали в нейното семейство. Беше прецакано семейство в много отношения, но то беше всичко, което имаше и тя не би го разменила за нищо на света. Тя погледна през рамото на Малкълм към всеки един от членовете им, всеки един от тях беше специален за нея. Дори Дрейвън и Дориан се бяха вмъкнали и се чувстваха като у дома си. Накрая очите ѝ попаднаха на мястото, където Огъстин се бе преместил да застане до тях.
Среднощните му очи я проследиха, все още заплетена в ръцете на Малкълм, а изражението му беше неразбираемо. Искаше ѝ се да смени ръцете на брат му с неговите, да преодолее пропастта, която продължаваше да ги разделя, но не можеше да се насили да помръдне. Не и когато не знаеше къде се намират. Всеки път, когато очертаваха граници, някой от тях ги прекрачваше. Не можеха да си помогнат. Беше като да кажеш на морето, че не може да премине на сухия пясък, неизбежна нужда да се върти светът.
Трябваше да се разберат. От това зависеше безопасността и бъдещето на всички в стаята, особено след като вещиците пристигнаха на прага им.
Сякаш четейки мислите ѝ, очите на Огъстин се свиха и той ѝ кимна леко.
Емери вдиша треперещ дъх и отново се отвърза от Малкълм. Тя пристъпи към него, за да може да се обърне към всички в стаята.
– Трябва да ви кажа нещо на всички.
– Това не звучи обещаващо. – измърмори Ансел, изказвайки това, което изразяваха израженията на всички останали.
– Не е. – тя поклати глава – Вещиците идват в Шотландия.
Назад към част 31 Напред към част 33
