Глава 32
Всеки член на малката им група имаше притеснени очи.
Те седяха около масата в трапезарията, без Октавиан и Теа, които все още спяха. Огъстин и Малкълм запознаваха всички с информацията, която имаха за господарката. Ако вещиците идваха, то несъмнено беше по нейна заповед.
Господарката беше олицетворение на това защо вампирите мразеха вещиците. Тя подклаждаше омразата между хората им, когато нарушаваше относителния мир, който бяха имали в продължение на близо век. Тя беше причината Огъстин да се мъчи да не види в Емери нищо повече от свой враг. Бяха постигнали известен напредък, като се има предвид, че той беше готов да я чука срещу едно дърво, но все още се държеше настрана и тя не се съмняваше, че това е отчасти защото тя беше вещица, точно като кучката, която убиваше хората му. Същата кучка, която, ако се беше съюзила с вещиците от Ню Орлиънс, вероятно щеше да преследва и дъщеря им.
Още един враг, който да добави към списъка.
– Трябва да я намерим и да я ликвидираме. – възрази Огъстин, като прокара ръка през разрошената си коса. Той нямаше работа да изглежда толкова проклето вкусно толкова рано сутрин, докато обсъждаше убийството на предците ѝ. Но Емери не можеше да помогне на салтоморталето, което стомахът ѝ правеше, взирайки се в него. Вероятно не помагаше и фактът, че през по-голямата част от сутринта той се държеше като пълен джентълмен, а тя нямаше никаква представа какво, по дяволите да прави с това, освен да се наслаждава на всяка минута от него. В крайна сметка другата обувка щеше да падне и той щеше да се върне към задничарските си наклонности.
– Не грешиш, – възрази Малкълм – но е ясно, че се нуждаем от различен подход. Всичко, което опитахме досега, доведе само до смъртта на нашите хора.
– Малкълм е прав, Огъстин. – Калъм вдигна чашата си и отпи глътка от пурпурната течност.
Гърлото на Огъстин се поклащаше до нея, а очите му бяха приковани в чашата на Калъм. Емери сведе очи в знак на загриженост. Той не се беше връщал да се храни от нощта им в гората и въпреки че кралските вампири можеха да се поддържат по-дълго, жаждата за кръв на Огъстин не го позволяваше. Явно се бе отразило на състоянието му.
Дрейвън вдигна ръка, за да се намеси, все така тих южняшки джентълмен:
– Интересно ми е, че през цялото време тя е била две крачки пред вас. Изглежда възможно да има някой отвътре, който да я захранва с информация. Мога ли да предложа да направим собствено разузнаване, като използваме източници извън замъка?
Това нямаше да е първият път, когато вещиците използваха шпиони. Емери, Далия и Слоун бяха живели в замъка в продължение на двайсет и пет години, без никой да разбере за това. Е, до края. Кралят наистина беше наредил Слоун да бъде убита и те все още не знаеха точно защо.
Емери се премести на мястото си, а Огъстин отново преглътна тежко, като при това от устните му изскочиха удължени кътници.
Упорит идиот.
Тя се наведе и постави китката си пред него.
– Пий.
Той я погледна и поклати глава, въпреки че тя не можеше да пропусне копнежа в очите му.
– Все още се възстановяваш.
По дяволите. Какво ставаше с тази рутина на мило момче?
– Добре съм. Но е ясно, че ти не си. Просто ме ухапи. – изсъска тя, като се опита да запази гласа си тих, но не успя, като се има предвид, че всички на масата бяха от свръхестествен сорт.
Калъм удари с ръце по масата и извърна глава към тях.
– По дяволите, просто вземи вземи китката ѝ, Огъстин. Ти си раздразнителен, а боговете знаят, че нямаш сили да мислиш стратегически, когато похотта те завладее.
Огъстин сведе очи към Калъм и устните му се изкривиха в ръмжене, сякаш не за първи път имаха този спор, но той не протестира.
– Добре.
Емери се успокои, когато той посегна към китката ѝ. Това не беше първият път, в който се хранеше от нея, но за първи път го правеше публично след бала. Освен това, онова беше Огъст, а те все още бяха скрити в блажен балон, който все още не се беше спукал.
Това беше Огъстин и колкото и да беше неин партньор, той я възприемаше като средство за постигане на целта. Или поне така си казваше тя. Повтаряше мантрата, докато той приближаваше китката ѝ към устните си и целуваше мястото. Не можеше да мисли за това, което се бе случило предишната вечер. Начинът, по който я бе манипулирал, за да я накара да използва магията си, начинът, по който нежно галеше корема ѝ и се усмихваше, когато дъщеря им риташе, или едва доловимата му декларация, че е само негова. Всеки път, когато си мислеше, че ще разбере как най-добре да продължи напред, как да преодолее любовта си към него, той я шокираше адски много.
Очите на Огъстин се плъзнаха към нейните, приковавайки я на място. Устните му се разтвориха и той заговори тихо.
– Какво искаш да почувстваш?
Веждите на Емери се повдигнаха. Никога досега не я беше питал това. Винаги ѝ даваше това, което мислеше, че иска, което най-често беше слабо свързано с факта, че правят секс, когато той се храни от нея.
– Хм, яснота? – гласът ѝ беше несигурен, но после каза по-уверено – Не искам да ме променяш.
Огъстин кимна и захапа китката ѝ.
Тя притвори очи и засмука долната си устна, за да потисне стона, който се настани в задната част на гърлото ѝ. Калъм отново започна да говори, но Емери едва успя да му обърне внимание. Не и с устните на Огъстин върху кожата ѝ. Тя се бореше упорито срещу призива на партньорската връзка, който крещеше да се качи в скута му. Имаха нужда от раздяла. Тя имаше предвид това, което каза предната вечер, когато поиска всичко от своята половинка… Поне мозъкът ѝ го имаше предвид. Противно на желанието ѝ, сърцето ѝ беше изгубено за мъжа до нея.
Отровата му се просмука в нея и Емери приветства успокояващия му ефект. Очакваното от нея усещане за дрога така и не се появи. Вместо това се чувстваше така, сякаш си е починала невероятно през нощта, станала е, изпила е перфектното еспресо и е готова да посрещне деня.
Защо не го беше помолила за това преди? Беше по-добро от всяка чаша кафе. Тя си представи какво би било усещането да има тази яснота, съчетана с умопомрачителен оргазъм. Това щеше да е начинът да започне деня си.
Емери стисна бедрата си и поклати глава, опитвайки се да скрие поразително глупавата усмивка на лицето си. Не можеше да започне да мисли за Огъстин по този начин, не и в стая, пълна с вампири, които щяха да разберат в секундата, в която се е възбудила. Тя затвори очи, за да блокира стаята. Наистина не би трябвало да мисли за него по никакъв начин, но да си представя как се събужда до него, как изпитва блажени оргазми от ръката му… това не беше полезно.
Огъстин се усмихна срещу китката ѝ, докато продължаваше да си дърпа от нея и тя усети как в нея се промъква нотка на нещо повече. То обгърна сърцето ѝ, но не по стягащ начин, а по начин, който я стопли отвътре навън. Тя не можеше да определи мястото на емоцията. Или може би не смееше да я назове. Чувстваше се почти като любяща прегръдка.
Очите ѝ се отвориха и тя вдигна вежди, когато Огъстин свърши, прокарвайки език по китката ѝ, за да затвори раните ѝ.
Той я погледна остро, докато тя го чакаше да каже нещо. Каквото и да било. Но той отново се върна към разговора на масата, игнорирайки я напълно. Дори не благодари за облекчението, което знаеше, че изпитва.
Ръцете на Емери се разгорещиха и тя се замисли дали да не прогори дупка в дизайнерските му дънки.
Ебати копелето.
Ако беше разумна, щеше да признае, че е направил точно това, което го е помолила да направи, но тя не искаше да бъде разумна. Не и когато ставаше дума за него.
Тя прибра магията си в ръката си, искайки да я разтопи по кожата с, и точно когато се канеше да я постави върху скъпия деним, Огъстин се протегна и постави ръката си върху голото ѝ бедро.
Емери задуши магията си и затаи дъх, като се опита да овладее пеперудите, които полетяха ниско в корема ѝ. Тя изкриви врат, за да погледне към Огъстин, но той не отвърна на любезността. Просто държеше ръката си здраво върху нея, като я галеше с палец.
– Така че е решено. Малкълм ще остане и ще помага с Теа и Октавиан. Дориан и Ансел ще си разменят работата с Огъстин, за да проследят господарката и ще докладват при нужда. Флора и Дрейвън ще се върнат при вълците и ще видят дали са готови да се бият редом с нас. Емери, ти ще продължиш да работиш с Лили върху магията си.
– А? Искам да кажа… че ще… какво? – как, по дяволите трябваше да се концентрира върху това, което някой казваше, когато ръката на Огъстин беше несигурно близо до възбудата, която се опитваше да игнорира.
– Ще останеш тук, малка вещице и ще научиш магията си. – повтори Огъстин, а от гласа му се носеше снизхождение, докато придвижваше ръката си по бедрото ѝ. Достатъчно близо до сърцевината ѝ, за да я накара да се свие от нужда, но достатъчно далеч, за да не облекчи желанията ѝ.
Емери се намръщи и отблъсна ръката му.
Самодоволна усмивка се разтегли по лицето на Огъстин и тя се мъчеше да разбере какво, по дяволите, му е хрумнало.
Емери се обърна към Лили, която беше скръстила ръце на гърдите си и беше намръщена. Това беше чувство, което тя споделяше. Подозираше, че Лили не е щастлива, че Малкълм ще бъде постоянен обитател на вилата.
Поне във вилата щеше да е забавно. След като Огъстин си тръгне, разбира се.
– А какво ще кажеш за идването на вещиците? – намеси се Емери като начин да отвлече вниманието си от вампира до себе си – Не трябва ли да се подготвяме за това?
Калъм кимна.
– Лили ме уверява, че защитите ще ги държат настрана, но дори и да нападнат, това не е единствената крепост, която сме установили. Ти и Лили ще можете да ни отведете с портал, ако се наложи.
Емери повдигна вежди, но не му напомни, че едва ли може да контролира надарената си магия, камо ли да прави портал.
– Отстъпление. Това е планът ни?
– Засега. Нямаме представа срещу какво се изправяме. Не разполагаме с информация от свръхестествения свят. Живеем в балон и докато не разберем повече от всяка от фракциите и не сме готови да се противопоставим, ще бягаме. Не само заради нашата безопасност, но и заради безопасността на вашето дете. Не забравяй, Емери, че ти държиш бъдещето на нашата кауза.
Калъм говореше без никакви колебания и за първи път Емери видя дипломатичния престолонаследник, за когото се бе обучавал цял живот. Беше свикнала дотолкова с лежерния, самовлюбен нахалник, който той избираше да бъде през деветдесет и девет процента от времето, че почти беше лесно да забрави, че той е и бъдещ крал.
Това не означаваше, че е съгласна с него.
– Твоята кауза. – Емери вдигна ръце и огледа масата – И каква точно е твоята кауза, Калъм? Какви са каузите на всички нас? Ние сме един клъстер от индивиди, които нямат представа какво следва. Не знам какво искаш ти, а ти никога не си си направил труда да ме попиташ какво искам аз.
– Приятели. – от другия край на стаята я прекъсна грапав глас – Партньорите са причината и партньорите са отговорът. Те са миналото, настоящето и бъдещето.
Масата замлъкна и всички се обърнаха, за да видят дядото на Лили, който стоеше в дъното на стълбите и държеше в ръцете си все още спящата Теа. Той беше значително по-възрастен от останалите членове на групата, не само по възраст, но и по външен вид. Косата му беше посребрена, а брадата му почти бяла. Сините му очи бяха пронизващи, но любезни. Почти като че ли бяха видели твърде много през дългия му живот.
Октавиан наклони глава към Теа.
– Намерих това мъниче да подскача по горната площадка. Може да се възползва от малко закуска.
Малкълм се изправи, бързо се запъти към възрастния мъж и взе Теа от ръцете му.
– Можеш ли да говориш без гатанки?
Октавиан се ухили и се премести на едно от свободните места на масата.
– Да, Малкълм. Макар че за съжаление през повечето време съм луд, в наши дни имам своите ясни моменти. Ще ти кажа, че трябва да ги използваш, докато можеш. Опасявам се, че идва време, когато нищо от това, което казвам, няма да има смисъл.
– Тогава се присъединете към нас. – Калъм даде знак на Октавиан да седне на празния стол в противоположния край на масата до Лили.
В очите на Лили се появиха сълзи, а устните ѝ потрепериха, когато дядо ѝ падна на мястото до нея.
– Здравей, мила моя.
Лили се хвърли в прегръдките му, обгръщайки го със своите.
– Мислех, че съм те изгубила. – проплака тя на гърдите му.
Емери притисна ръце към гърдите си и сълзи обляха собствените ѝ очи, докато наблюдаваше сърдечната среща между Лили и Октавиан. Тя не можеше да си представи какво е чувството. Всички в семейството ѝ си бяха отишли завинаги. Нямаше да има ясни моменти, на които да се наслаждава. Нямаше магическа трансформация, която да предизвика щастливи сълзи в очите ѝ. Лили беше най-близкото нещо, което имаше до семейство и когато разбра, че не е сама, Емери беше изпълнена с всички емоции под слънцето.
Октавиан прокара ръка по тила на Лили.
– В повечето дни съм луд, но не съм загубен. – той протегна ръка през масата към Емери и я отвори към нея – А ти трябва да си моята правнучка.
Тя постави ръката си в неговата, а по бузата ѝ се търкулна самотна сълза.
– Аз съм Емери.
Октавиан нежно стисна ръката ѝ.
– Приятно ми е да се запозная с теб, скъпо момиче.
Малкълм постави Теа на земята, за да може да сглоби чиния с вафлите, които Калъм беше приготвил за нея. Веднага щом я поставиха на стола, Теа скочи и се втурна в прегръдките на Емери. Очите ѝ се разшириха, когато видя набъбналия корем на Емери.
Бебе? – Теа изписа, подскачайки на място.
– Да. Ще станеш леля. – написа в отговор Емери.
Ако беше възможно, очите на Теа станаха по-широки, отколкото бяха. Тя се усмихна с цялата светлина в себе си и прегърна Емери. За един блажен миг всичко в света на Емери беше наред.
Теа се отдръпна и погледна нагоре, а малките ѝ очички бяха пълни с живот.
– Благодаря ти, че ме спаси.
– Винаги, мило момиче.
Теа се настани в скута на Емери и мълчаливо изяде вафлите, плодовете и бекона, които Малкълм постави пред нея. Емери се наслаждаваше на близостта, долепила нос до косата на Теа и вдишваше детския ѝ аромат. Тя обгърна Теа с ръце и се усмихна на себе си.
– От теб ще стане отлична майка. – каза Октавиан, като я наблюдаваше с блясък в очите – Въпреки че трябва да кажа, че изборът ти на шапка е озадачаващ. Нали знаеш, че вещиците всъщност не са носели такива шапки? Би трябвало да знам, бях женен за първата.
Емери отметна глава назад и се засмя.
– Подозирах го, но един добър приятел ми я подари и дори да е искал да бъде саркастичен задник, ще я пазя до смъртта си.
– Ще бъдеш и добър партньор. – Октавиан грейна и топлина изпълни бузите на Емери.
– Благодаря ти. – тя кимна и открадна една от боровинките на Теа – Ако нямаш нищо против да премина към същината, какво имаш предвид, че половинките са миналото, настоящето и бъдещето?
– О, скъпа моя, извини чувство за хумор на стареца и ми разкажи как си срещнала своята половинка? Трябва да призная, че това е очарователно за мен – вампир и вещица. Като изключим собствената ми съдбовно благословена двойка, това никога не се е случвало през всичките ми години. Звездите сигурно вярват, че сте нещо специално.
Емери вдигна поглед към Огъстин и макар че устата му беше изписана в стегната линия, той кимна, подканяйки я да разкаже историята им.
– Бях член на неговото Съревнование. Заех мястото на сестра ми, след като тя беше убита от баща му.
Веждите на Октавиан се извиха и очите му се разшириха.
– И след всичко това ти го обичаш?
– По дяволите! – засмя се Ансел – Той е по-безмилостен от всички нас.
Емери преглътна тежко, без да смее да погледне към Огъстин до себе си. Усещаше как погледът му се впива в главата ѝ и очаква отговора ѝ. Истината беше, че го обичаше, но не искаше да се изложи и да бъде отхвърлена от него пред всички. Беше ѝ стигнало това насаме.
– Той е моята половинка. – каза тя и сви рамене.
Теа приключи със закуската си и се измъкна от скута на Емери, за да отиде да си поиграе във всекидневната с няколкото играчки, които Малкълм не беше забравил да ѝ донесе с надеждата, че ще се събуди.
Емери се усмихна, когато очите ѝ проследиха подскачащите къдрици на най-младата кралска особа, но усмивката ѝ спадна, когато тя върна погледа си към Октавиан.
– Ах, но не за това те попитах, скъпа! – изтърси Октавиан – Виждаш ли, връзката между партньорите е нещо невероятно. Тя обхваща всички видове. Вълците имат партньорки. Феите имат своите Свързани. Дори ангелите от високите етажи имат свои колеги. Но връзката между вещица и вампир е специална. Тя е изкована от любов с любов и все пак по някакъв начин е отвъд любовта. Това са две души, които са толкова в синхрон една с друга, че буквално бият в такт. Докато едната може да съществува без другата, тази, която е останала, ще бъде завинаги изгубена, борейки се с мъката, че не е цяла.
– Искаш да кажеш, че несподелените емоции между половинките могат да ни доведат до лудост? – изсумтя Малкълм и очите на Лили се насочиха към мястото, където той седеше. Имаше късмет, че вече беше прибрала ножа си от закуската, защото Емери не се съмняваше, че в този момент може да намери гърдите на Малкълм.
На тези двамата им предстоеше дълъг път, ако виденията, които Емери бе видяла, някога щяха да се превърнат в реалност. Но тя се надяваше, че ще го направят, защото нямаше две същества, които да заслужават щастие повече от тях.
– Нещо такова… – замисли се Октавиан – Но не е невъзможно да се оцелее.
– Това ли се случи с теб? – запита Огъстин, вперил очи в Октавиан. Емери изучаваше профила му, но не можеше да се ориентира в него. Неговата страна на връзката все още беше затворена за нея, а настроенията и действията му бяха навсякъде тази сутрин. Беше невъзможно да разбере какво мисли.
– Не, Огъстин. Аз съм специален случай. Душата ми вече не е моя. Тя беше изгубена, когато съпругата ми, моята половинка, беше убита.
Емери изсумтя в същия момент, в който Флора се задъха, а Огъстин наведе глава и поднесе съболезнованията си. Знаеше, че половинката му е умряла и то вероятно от ръката на друга вещица. Това не правеше трагедията за Октавиан по-малко трагична.
– О, млади принце, тя беше кралска кучка! – Октавиан се засмя, а Лили се изсмя до него, кимайки в знак на съгласие – Селесте не беше създадена, за да бъде моя половинка. Свързването ни беше щастлива случайност. Е, поне за мен беше. Тя ме мразеше заради участието ми в поддържането на нейните мерзости живи и когато връзката ни се скрепи, дълго време се бори с нея, преди да приеме, че трябва да я осъществим.
– И ти го направи? – попита Малкълм, вперил поглед в Лили, въпреки че тя се опитваше да се преструва, че го игнорира напълно.
– За известно време. – въздъхна Октавиан – Виждаш ли, Селесте имаше свой собствен план като лидер на завета. Дотогава тя беше скрила връзката си с вампирите, беше убедила свръхестествения свят, че Съревнованието е единственият начин да се продължат кралските вампирски родове и беше подхранила омразата към нашия вид. Към края на живота си Селесте започва да поставя под въпрос решенията си. Всъщност Лили беше тази, която я накара да ги постави под въпрос.
– Тя го е направила? – изпищя Лили, а в гласа ѝ се долавяше смесица от страхопочитание и болка.
Октавиан кимна с тъжна полуусмивка.
– Твоята нужда да изследваш пророчеството и желанието ти да видиш отвъд омразата, вкоренена във вещиците, я накараха да се замисли. Скоро след това тя бе дарена с видение от звездите и приведе в действие план. Такъв, който щеше да поправи това, което тя беше счупила. Тогава Вишна направи първото си покушение срещу живота на Селесте.
Лили изтръпна.
– Сестра ми?
Емери не се изненада ни най-малко. Звучеше точно като нещо, което Вишна би направила. Нямаше как синът ѝ да е първата кръв по ръцете на Вишна. Тази жена щеше да направи каквото е необходимо, за да постигне целите си, които явно включваха и отнемането на трона чрез убийство. Бедната Лили обаче вярваше, че това е майка ѝ, а не близначката ѝ, която бе обичала. Поне докато Вишна не я е прогонила след смъртта на Киптън.
– Да, скъпи мои. – потвърди Октавиан, като взе ръката на Лили в своята – Сестра ти не харесваше посоката, в която баба ти водеше завета. Тя първо получи помощта на майка ти, за да убие успешно баба ти, а след това уреди изчезването на майка ти. След като теб те нямаше в линията на наследяване, тя можеше да направи необходимото, за да стане върховна жрица.
– Искала е да продължи да насажда омраза между вампирите и вещиците! – предположи Емери.
Октавиан кимна и очите му се спуснаха към масата.
– Тя го направи. Селесте е знаела, че дните ѝ са преброени, звездите са ѝ го казали. – той направи пауза и в стаята настъпи мълчание, всички зависеха от думите на Октавиан. Той вдигна глава и се обърна към Калъм – Тя беше тази, която ти изпрати древните текстове, Калъм. И тя ти гарантира, че ще срещнеш някого и ще продължиш рода си, Лили.
Очите на Лили се разшириха и устата ѝ се разтвори.
– Адам?
Малкълм изръмжа и Лили извърна глава за кратко, за да му хвърли злобна гримаса.
Емери се наведе напред, готова да се нахвърли върху Лили, но ръката на Огъстин върху рамото ѝ я дръпна назад. Тя се обърна и го погледна с кинжали в очите.
Кой, по дяволите, си мислеше, че е той, за да я спира, особено когато Малкълм беше в правото си да се чувства така, както се чувстваше? Разбира се, това беше в миналото, но Емери щеше да излъже, ако не признаеше, че ненавиждаше всяка кучка, появила се преди нея в живота на Огъстин. А тя знаеше, че те са много. По дяволите, тя бе изпитала всеки грам ревност, когато Огъстин преследваше другите жени от Съревнованието, а това беше само запознанство. Лили имаше дете от този друг мъж. Той беше причината Емери да е жива. Това не означаваше, че тя го харесваше. От лоялност към Малкълм, тя, по дяволите, го мразеше.
Отхвърлените трябваше да се държат заедно.
Октавиан погледна между всеки от другарите и в гърдите му зазвуча дълбок кикот, но не призна нарастващото напрежение между тях.
– Не мисля, че тя го е избрала специално. Баба ти работеше по мистериозни начини и магията ѝ беше по-голяма от всички, които съм срещал досега. Тя е единствената вещица, която познавам, която има три концентрации. – Октавиан намигна на Емери – Това е до теб, скъпа.
Емери смръщи вежди и обмисли думите му.
– Аз нямам три концентрации. Имам само две.
– Засега. – той размърда вежди и закачлива усмивка закачи устните му.
По дяволите. Едва се справяше с двете концентрации, за които вече беше научила досега, как, по дяволите, трябваше да добави трета. И откъде той би могъл да знае за трета? Беше вампир, не можеше да е звездно надарен.
Емери вдигна вежди, а очите ѝ бяха приковани към Октавиан.
– И каква ще бъде другата ми концентрация? – каза тя с повече нахалство, отколкото беше необходимо.
– Това не го знам, скъпа. – Октавиан отговори с гадна усмивка – Ще трябва да изчакаш и да видиш, предполагам. Аз знам само каква е моята роля в голямата схема на нещата. Дори и тогава звездите не могат да отчетат свободната воля, както знаеш.
Тя не му повярва, нито за миг. Октавиан излезе от нищото, изрече всички тези истини според него и всички на масата го поглъщаха, сякаш беше закон. Разбира се, имаше аспекти от думите му, които тя искаше да са истина, но всичко това ѝ се струваше твърде удобно. Звездите не бяха били благосклонни към нея, защо щяха да започнат сега?
– И каква е твоята роля във всичко това? – гласът на Огъстин бе изпълнен с раздразнение, което съвпадаше с това на Емери. Колкото и Октавиан да беше откровен с тях, той все още беше код, който трябваше да бъде разгадан.
– Моето покаяние за ролята ми в нашето създаване беше, когато дойде времето, да предам цветето и да възвестя бъдещето на свръхестествения свят. Всички вие – очите му сканираха масата – сте бъдещето на нашия свят. Всяка фракция е представена от половинки, които са предопределени да управляват с любов и състрадание. Няма да е лесно и се опасявам, че ще има война, преди да настъпи мир, но вие ще преобърнете посоката и ще въведете ред не само за нас, но и за всички свръхестествени същества.
– Няма начин. – въздъхна тежко Дрейвън.
– Знам. – ухили се Малкълм – Срещал ли си се с Огъстин?
Цялата маса избухна в смях, с изключение на Огъстин, който носеше предизвикателна гримаса.
– И какво следва? – попита Емери. Не мислеше, че може да понесе повече от обърканата му информация. Както и да е, можеше да изкара цяла седмица и пак да не усвои всичко, което Октавиан беше споделил.
Очите му се разшириха и се местеха нервно из стаята.
– Мястото, където играят нимфите и берсеркерите.
– Какво? – казаха в един глас няколко души на масата.
Всички се обърнаха и погледнаха към Октавиан, който носеше същата глупава усмивка, каквато имаше, когато пристигна с Малкълм предната вечер.
– Дядо? – Лили сложи ръка на рамото му.
– О, сладури, любовта и промяната са красотата на живота, като там, където небето среща ада и маковете растат диво.
Задната врата се отвори и Дориан влезе от претърсването на периметъра. Очите му се втренчиха в Октавиан и усмивката му помръкна.
– Какво пропуснах?
– Ти не си от моите, а лъв в тревата.
Очите на Дориан се разшириха и той претърси стаята за някаква индикация какво се случва.
Емери се засмя, през нея премина малко облекчение.
– Мисля, че официално сме го загубили.
Назад към част 32 Напред към част 34
