Глава 5
Воювай, а не обичай
Преди 239 години
– Това е най-глупавата ти идея досега, – казва Малаки, когато кацаме в Сомния.
Сгъвам камуфлажните си крила и оглеждам столицата на Нощното кралство.
Малаки се намръщва, когато покрай нас минава войник на Нощта.
– Ние стряскаме тези момчета, не се присъединяваме към тях.
Това е вярно. През годините кралската гвардия се е превърнала в тренировъчна мишена за Ангелите на малката смърт. Ако не ги ликвидираме напълно, тогава или купуваме информация от превратаджиите, или я изтръгваме от лоялистите.
– Не планирам да пазя мира на краля. – Изричам последната дума като фарс, какъвто е тя.
Точно сега кралят не търси войници, готови да опожаряват села, които приютяват предатели. Той иска феи, които са готови да дадат живота си, за да може Нощта да претендира за малко повече територия.
– Ами лицето ти? – Пита Малаки.
Той има предвид поразителната прилика, която имам с краля.
– Никога не си забелязвал приликата ми, докато не разбра кой съм – казвам, като поглеждам нагоре по улицата. Феите се суетят по нея и всички имат вид, сякаш са някой важен човек.
– Да, но аз съм ненаблюдателен ебач – казва Малаки. – Тези хора не са такива.
Вярно е, че тук има хора, които са виждали краля през повечето дни от живота си, но въпросът е, че никой не очаква от мен да съществувам. Общоприетото мнение е, че Галехар Никс е последният от неговата кръвна линия. И макар че баща ми може би знае за моето съществуване, той не е направил това публично достояние.
– Ами татуировките ни? – Казва Малаки.
Поглеждам към небето.
– Сега се притесняваш за мастилото ни? – Технически погледнато, Ангелите на малката смърт са прецаквали краля един-два пъти, но ръкавът с татуировки едва ли е доказателство за това.
Малаки издава звук в задната част на гърлото си.
– Честните феи не замърсяват кожата си с татуировки.
Повдигам вежди.
– Срещал ли си честна фея?
Той се засмива.
– Да, разбра ме.
Изкачваме се по хълма към центъра на острова.
Над магазините се извисява дворецът. Мръщя се, докато се взирам в него, а магията ми започва да пулсира. Галехар можеше да е там точно сега и да е готов за убийство. С всеки ден, в който го оставям да живее, умират още феи. Някои от тях умират на бойното поле, водейки безсмислена война. Други умират, защото той е изчерпал живота им. А има и такива като майка ми, като мен, чието съществуване е обида за него.
– Сигурен ли си, че искаш да го направиш? – Казва Малаки, като ме изтръгва от съзерцанието ми.
Навеждам глава, все още намръщен. Това е единственото нещо, в което съм сигурен тези дни.
Той въздъхва.
– Не е нужно да се присъединяваш към мен – казвам аз.
Малаки понижава гласа си.
– Защото ще те оставя да се справиш с краля сам.
Поглеждам към него. Лоялността му не може да бъде купена, но някак си съм я заслужил.
Вниманието ми се отклонява от Малаки, когато чувам как аукционерът обявява номера. Пред нас се е събрала тълпа. Отвъд тях, на подиума, стоят близо дузина оковани във вериги хора.
Спирам се при вида им. Обикновено правя нещо по този въпрос. В добри дни просто оставям тъмнината да освободи веригите на робите. В лоши дни … робовладелците плащат с живота си.
– Еврион – предупреждава Малаки, използвайки фалшивото ми име – ако сега направиш нещо, ще трябва да си тръгнем.
Освобождаването на роби наистина привлича вниманието …
Обработвам челюстта си и неохотно продължавам нагоре по улицата. Изгаря ме дълбоко да се отдалеча от робите.
Не мога да ги спася всички.
– Не е нужно да правим това днес – казва Малаки. – Можеш да освободиш тези роби, да избягаш от това място и да обиколиш царствата, за да я потърсиш. – Не е нужно да уточнява за кого говори.
Моята смъртна половинка.
– Не искам да се влюбвам – казвам аз.
Поне не в нея. Човек.
И това е моят срам. Ненавиждам как феите се отнасят с хората, но не искам да имам такава за своя.
Малаки ме поглежда невярващо.
– Тя те чака някъде там. Ако не я потърсиш, може би никога няма да я срещнеш.
Това би било за добро.
– Кога се превърна в романтична тръпка? – Питам, като гледам една групичка жени фейри и се преструвам, че не ми пука за този разговор.
Той поклаща глава към мен.
– Ти си шибан идиот. Имаш половинка…
– Човешка.
Ето. Казах го. Съвестта ми се чувства по-тежка, а не по-лека заради това.
Малаки се отдръпва.
– Мислех, че точно на теб няма да ти пука за това.
– Грешиш. – Да освобождаваш роби и да ги обичаш са две много различни неща.
Той все още ме гледа и аз усещам осъждането в погледа му.
– Знаеш, че това не е голяма работа – казва той. – В старите времена много феи са вземали хора за съпрузи и съпруги.
Но това не са старите времена.
– Лесно ти е да го кажеш, когато не ти се налага да бъдеш с такъв.
Това го накара да замълчи.
Някога и аз бях високопоставен и могъщ – спасявах роби от това да служат на ужасни господари. Чувствах се доста доволен от себе си заради усилията си. Бях освободител, спасител. А после чух онова проклето пророчество и всичко стана прекалено лично. Не е лошо да спасяваш роби, стига да ги държиш на една ръка разстояние. Но да си легнеш с такъв – да се чифтосаш с него…
– Ако става дума за смъртността им – настоява Малаки – винаги има люляково вино…
Втвърдявам чертите си.
– Става дума за нещо повече.
През целия си живот съм се опитвал да докажа, че съм нещо повече от бедно, безсилно копеле, но не мога да изпълзя от дупката, от която съм дошъл. Обвързването ми с човек отново ще ме накара да изглеждам слаб, уязвим.
Напред съзирам военния център за набиране на войници, където феите могат да се запишат – тоест, ако не бъдат призовани първо. Не всяка нощна фея бива призована на активна служба, но тези, които го правят, често са твърде бедни или слаби, за да си позволят заклинанията, които ще премахнат името им от списъка на призованите.
Рядко се случва някоя фея сама да се наеме доброволно, но точно това правим с Малаки.
Присъединявам се към кралската гвардия. Открий своята доблест. Онова, което търсиш, се крие от другата ѝ страна. Все още чувам думите на пророчицата в главата си.
– Не съм напуснал Ангелите, за да ловувам за половинка – казвам окончателно и затварям темата.
Напуснах, за да си отмъстя, и, за бога, ще си го получа.
