Глава 2
– Аарон – изръмжа Кай. – Откажи се.
– Не. – Удължих крачката си. Уличните лампи блестяха на тротоара, задържайки нощта надалеч. – Искам да проверя следващите три пресечки.
Кай се приближи до моето темпо, с ръце, пъхнати в джобовете, и блестящи тъмни очи.
– Минаха само два дни, откакто преобръщачите те пребиха до смърт. Елизабета е добра, но дори и най-добрият лечител не може да възстанови по магически начин издръжливостта ти.
– Добре съм. Вчера си починах.
– Вчера си прекарал целия следобед и вечер в разглеждане на списъци с награди за мошеници в града.
– Ето защо сме тук. – Навлязох в една тясна уличка, като сканирах сенките. Познатото тегло на меча ми, пристегнат на гърба ми, като обемът му беше скрит от свободното ми яке, беше утеха. Този път никой не ме беше изненадал. – Това е единственият начин да го намерим.
– Осъзнаваш, че шансовете да проследиш един безименен човек по улиците на центъра са по-лоши от това да намериш игла в купа сено, нали? – Кай направи жест към вонящата алея. – Ако има поне половин мозък, ще се е отдалечил от тази банда.
Спрях, загледан в изрисуваното със спрей сметище.
– Не мисля, че го е направил. Опитах се да го предупредя, но на него не му пукаше.
– Аарон… – въздъхна Кай. – Нека продължим да се движим. Имаме още час или два.
В мълчание прекосихме всяка уличка, на която се натъкнахме, докато си проправяхме път по улица „Ийст Хейстингс“. Черните пътища бяха невероятно изоставени, което доказваше колко старателно бандата на преобръщачите е прогонила конкуренцията си – както митичната, така и обикновените хора. Цяло чудо беше, че аеромагът е останал незабелязан.
Но вече не. Преобръщачите, които беше пребил, щяха да се върнат, за да си отмъстят – и щяха да доведат и другарите си, за да споделят забавлението. Ето защо не можех да чакам, защо не можех да пропилея още един ден за възстановяване. Трябваше да намеря този тъп аеромаг и да го изкарам от улицата, преди късметът му да свърши.
Кой беше той?
Нямах нищо друго, освен класа и лицето му, затова прегледах архивните снимки на всеки мошеник в района. Нищо. Прегледах дори всеки регистриран маг от мъжки пол в града на възраст между шестнайсет и двайсет и пет години. Не бяха толкова много и той не беше сред тях.
Или не беше регистриран, или не беше местен. Залагах на второто, защото явно имаше магическо и бойно обучение. Беше проклета мистерия и аз не можех да спра да я преобръщам в ума си, докато проверявахме алея след алея. Дали не бях обсебен? Да, вероятно, но този човек беше спасил живота ми. Не можех да го оставя на преобръщачите да го убият заради глупавите ми грешки.
Пресякохме още един изоставен черен път и тъкмо се канех да вляза в светлината на улична лампа, когато Кай вдигна ръка и препречи пътя ми.
На отсрещната страна на улицата, на тротоара, на празен ход се движеше кола. От близката алея се разнесе глас, след което от тъмнината изскочиха две момчета. Единият носеше бейзболна бухалка с шипове, а другият – лост. Когато светлината попадна върху лицата им, ги разпознах – преобръщачи. Кай и аз бяхме запомнили профилите на всички известни членове на бандата.
Със силни, остри думи, разклатени от ръмжащия двигател на колата, те отвориха вратите и скочиха вътре. За миг колата спря, после гумите се завъртяха и засвириха върху асфалта. Автомобилът се откъсна от ъгъла и потегли по пустата улица, оставяйки след себе си миризма на изгоряла гума.
Тъмните очи на Кай се насочиха към моите и разбрах, че мислим за едно и също нещо. Това адски много приличаше на бягство на престъпници от местопрестъплението. Погледът ми се плъзна по близките витрини на магазините. Не бяхме далеч от алеята, където бях срещнал аеромага.
Не закъсняхме ли?
Тръгнах по улицата с Кай по петите ми. Спринтирахме в алеята, после забавихме ход. Протегнах ръка зад гърба си, бръкнах под яката на якето си и извадих меча си. Не толкова голям и зъл като любимият ми меч, но все пак гаден. До мен Кай измъкна малки ножове за хвърляне от скрити под дрехите му ножници.
Промъкнахме се по-навътре в алеята. С всяка крачка ставаше все по-тъмно. Толкова тъмно, че се взирах в земята, като се мъчех да не се спъна в нещо. Кай измърмори проклятие.
Пред нас тясната ивица асфалт се отвори в малък, празен паркинг. Поне аз си мислех, че това е паркинг. Беше толкова черно, че не можех да различа нищо. Спрях на ръба, оглеждайки зловещия мрак, докато нервите ми се късаха, а косъмчетата по врата ми настръхваха.
Кай издиша и светлината от далечните улични лампи освети бялата струя на дъха му. Нощта не беше студена – или не беше такава, преди да влезем в уличката. Сега студът проникваше през палтото ми и галеше бузите ми.
Държах меча в едната си ръка, вдигнах другата и запалих огън в дланта си.
Пламъците преминаха по кожата ми, горещи, но не и неприятни. Оранжевата светлина изтласка мрака назад, но сенките се държаха упорито. Въпреки че огънят ми трябваше да освети целия малък парцел, той едва разкриваше паважа на шест метра пред мен.
Но пък освети тялото, проснато на земята почти в краката ми.
Под трупа се бе разляла локва кръв, чиято повърхност бе покрита с розови следи. Лицето на мъртвеца беше изкривено от ужас. Разпознах и него – още един член на бандата.
Рамо до рамо с Кай, чието изражение беше също толкова мрачно, колкото и моето, пристъпихме напред. Подадох повече топлина в огъня в дланта си и пламъците скочиха, но светлината трудно пробиваше неестествения мрак. Движехме се бавно, предпазливо. Кръгът светлина се плъзна по друго тяло, замръзналата кръв се разпръсна по стената зад мъртвия преобръщач. Студът ме притисна, конкурирайки се с топлината на огъня ми.
Още едно тяло. Още кръв. Още порезни рани, разкъсващи човека. Преброих седем трупа, преди светлината ми да докосне далечната стена. Безизходица.
Изпратих вълна от топлина по ръката си и огънят избухна в широка ивица пламък, която проряза мрака. Той хвърли остра оранжева светлина върху осмия човек в малката площадка. Той седеше на земята, облегнат на стената, заобиколен от кръг от бяла слана, която искреше на светлината на огъня.
Оръжието му блестеше, единият му край беше подпрян на рамото му, а другият – на земята между краката му. Приличаше на пръта, който държеше преди два дни, само че сега дългите като стъпала остриета удвояваха дължината му. Замръзнала кръв покриваше блестящата стомана.
Когато светлината ми го удари, аеромагът вдигна глава. Празният му поглед срещна моя и аз потръпнах от празнотата в странните му, несъответстващи на изискванията очи.
– Освен ако не искаш да умреш – изръмжа той безчувствено – не се приближавай повече.
Не помръднах.
– Какво стана?
Погледът на аеромагът се плъзна към най-близките тела.
– Предупредих ги. Казах им да ме оставят на мира.
Исках да погледна Кай, за да видя какво мисли за този отговор, но не посмях да се преместя. Невъзможно. Един млад маг срещу седем преобръщачи? Не, не седем. Девет. Двама от тях бяха избягали от клането в колата за бягство.
Аеромагът беше показал известни умения срещу четиримата преобръщачи, с които се беше сражавал преди две нощи, но магията му не беше особено силна. Той не беше направил нищо повече от това да хвърли няколко порива на вятъра, докато един надарен аеромаг можеше да усъвършенства въздуха в смъртоносни остриета. А какво да кажем за този сковаващ костите студ? Досега не беше използвал крио магия.
Погледът ми се насочи към най-близкото тяло, разкървавено. Какъвто и да беше, той беше по-могъщ, отколкото предполагах. Много по-могъщ.
– Защитавал си се – казах с мек, успокояващ тон, докато правех крачка към него. – Ти…
– Спри! – Ръцете му се стиснаха около оръжието. – Остани назад!
Спрях.
– Искам да ти помогна.
– Не можеш. Отиди си.
Поех си дълбоко дъх и бавно го освободих. С леки движения прибрах меча в ножницата си и извадих от джоба си дървен диск. Пламъците в дланта ми прескочиха до запалителното дърво и аз го пуснах на земята, оставяйки го да гори. Полезни неща, тези дискове.
С празни ръце направих още една крачка към аеромаг.
– Махай се от мен!
– Искам да ти помогна – казах спокойно и продължих към него с отмерени стъпки.
– Не се приближавай! – Кокалчетата на пръстите му побеляха около дръжката на оръжието му. – Предупреждавам те!
Бавно и внимателно се приближих до него. Той се притисна назад към стената, а дъхът му свистеше през стиснатите му зъби. Температурата се понижи още повече и тъмнината се сгъсти. Сенките го обгърнаха, отричайки светлината на огъня ми на няколко метра от него. Дали той беше луминамаг? Не, бях виждал луминамагия в действие и това не беше това, на което приличаше. Какво, по дяволите, беше това? Какъв беше този човек?
Спрях в краката му, седнах на петите си и зачаках.
Той се задъхваше и аз не можех да реша дали е разярен, или ужасен. Толкова близо до него студът беше почти болезнен, въпреки че в повечето случаи бях имунизирана срещу температурните колебания. Тъмнината беше по-гъста от катран, а вихреният вятър свиваше ледени кристали в спирала около нас.
Постепенно дишането му се изравни. Хватката на оръжието му се отпусна и раменете му се свлякоха. Неуверено, почти със страх, погледът му се насочи към моя.
Махнах му да се изправи.
– Хайде. Хайде да вървим.
Очите му се присвиха.
– Къде?
– Като начало далеч оттук. Мислех за моето място. Можеш да си вземеш душ и да се преоблечеш.
– Защо да ти се доверявам?
Нещо в гласа му ме накара да се запитам на колко години е. Само година-две по-млад от мен, но въпреки това усещах от него неочаквана вибрация на наивна невинност. Чакаше да отговоря на въпроса му, но се съмнявах, че ще приеме истината: че искам да му помогна, защото има нужда от това. Защото това беше правилното нещо, което трябваше да направя.
Може и да беше убил седем преобръщача в кървава гавра, каквато не бях виждал досега, но не гледах хладнокръвен убиец. Гледах едно уплашено дете.
– Длъжник съм ти и няма да те оставя на мира, докато не се уверя, че сме равни – казах му. – Наистина ли искаш да разбереш колко упорит мога да бъда?
Сбърчил вежди, той ме погледна. Протегнах ръка. Ако ми позволи да му помогна, може би щеше да има шанс да оцелее. По какъвто и път да беше тръгнал, единственото, което го чакаше, беше смърт – от друг мошеник, или от гилдия за лов на глави, или от полицията.
Разтвори пръсти от дръжката на оръжието си и хвана ръката ми. Усмихвайки се, аз го издърпах нагоре. Докато се изправяше на крака, тъмнината на площадката се разреди. Светлината на огъня пламна по сградите, като очертаваше рязко обезобразените трупове.
Аеромагът погледна надолу към краката си, сякаш не можеше да понесе да види насилието, което беше извършил. Не го обвинявах. Опитвах се с всички сили да го блокирам от периферното му зрение. Кай улови погледа ми, след което тръгна пред нас. Аеромагът се поколеба, след което го последва, като оръжието му лежеше на едното рамо. Когато навлязох в алеята след тях, се окопитих и погледнах назад.
Осветени от пламъците ми, клането бе ужасяващо. Преглъщайки ужаса си, се концентрирах върху горящия дървен диск. Пламъците побеляха от горещина и димът се издигна в небето. Прегрятият огън погълна дървото и за секунди пламъците угаснаха, оставяйки само пепел сред топящите се локви кръв.
Забързах след Кай и аеромага, прогонвайки от съзнанието си видението на смъртта, докато се съсредоточавах върху непосредствения си проблем: какво да правя с евентуално измамния, евентуално нерегистриран аеромаг, който бях поканил в дома си.
Назад към част 1 Напред към част 3
