Глава 30
Децата на Крадеца имат черти от Нощното царство.
Кожата ми настръхва, въпреки че навън е топло.
– Защо ти отне толкова време да ме намериш, когато бях пленничка на Карнон? – Питам Дез, докато двамата с него се връщаме към стаята ни. Не искам да звуча наранена или обвиняваща, но част от мен усеща и двете.
Дез спира и се обръща с лице към мен. Той навежда глава.
– Наистина ли обмисляш думите им?
Не знам какво да кажа, разкъсвана между собствената си несигурност и тайните на Дез.
– Просто трябва да знам – казвам, гласът ми е тих.
Устата на Дез се свива в гримаса. Той се оглежда около нас, гледайки феите, които се разхождат из градините.
Значението му е ясно: това не е сигурно място.
Той кимва към огромния кедър, в който сме настанени, а крилата му се разгъват зад него.
– Следвай ме.
Преди да успея да го попитам какво прави, той скача във въздуха, а масивните му криле изглеждат не на място в ярката светлина на деня. Около нас хората се спират и гледат.
Отпускайки въздишка, аз правя бяг скок, оставяйки крилете си да ме издигнат във въздуха.
Дез се приземява на един от най-високите клони на кедъра. Неумело се присъединявам към него, като едва не прескачам клона и падам. Той ме улавя около кръста, издавайки хриплив смях, който усещам до дъното на душата си.
Той не може да е лош, не може. Може и двамата да сме прецакани и сигурно, Дез е убил няколко души, но не може да е зъл – по-скоро… Светло Зъл.
Настанявам се на клона така, че краката ми да висят, задните части на глезените ми да се допират до крилата ми, а рамото ми да се допира до това на Дез. От тази височина феите изглеждат като малки буболечки.
Вдишвам свежия горски въздух, а върхът на дървото се поклаща съвсем леко от вятъра.
– Онази сутрин, сутринта, когато изчезна – започва Дез – ти дори не можеш… – Гласът му се прекъсва и аз завъртам глава, за да го погледна. Той е далеч от самоуверения крал на феите, който беше в къта за закуска на Мара. Сега усещам топлината и болката в думите му.
– В началото си помислих, че си ме изоставила – казва той. – Мислех, че си тръгнала по начина, по който съм го правил толкова много пъти, когато беше в гимназията. През следващите дни ми се искаше да си го направила.
– Това беше пълната чаша кафе, която промени всичко. Тя просто си седеше там, на масата във вътрешния двор, все още пълна. Ти от всички хора не би оставил чаша кафе недокосната.
Усмихвам се леко, защото е вярно; никога не бих оставила хубавото кафе да се изхвърли.
– Точно тогава разбрах, че не си си тръгнала, а си била отвлечена. Гневът, който изпитах, страхът… – Гласът му прекъсва и той поклаща глава. – Претърсих земята в търсене на теб, а след това претърсих и другия свят. С всяка изминала минута страхът се задълбочаваше. И това… – той прокарва ръка през косата си, изпускайки задъхан смях – беше много по-лошо от тези седем години на очакване. Толкова много по-лошо. Изплащаха години наред услуги срещу трохи, но въпреки това ми трябваха дни, за да се озова в Кралството на фауната.
Сърцето ми се свива, докато гледам как Дез си припомня онези дни, които ми липсваха. Не знаех нищо от това.
– Трябваше да успея да те намеря. Трябваше да успея. Начинът, по който работи силата ми… тайните, които чувам – гласовете, които ми казват това, което трябва да знам – те бяха зловещо тихи.
Тайни? Гласове?
Той посяга към ръката ми, притискайки гърба ѝ към устата си. Усещам най-малкия трепет в докосването му, сякаш споменът все още е висцерален за него.
– Ами връзката ни? – Питам го. – Не можеше ли да ме откриеш чрез нея?
Чувала съм истории за сродни души, които се проследяват взаимно, а връзката им е като компас, който ги насочва към местоположението на половинката им.
Дез откъсва погледа си от хоризонта.
– Има нещо в нашата връзка, за което не съм ти признал…
Не знам как едно изречение може да ме изпълни с такова предчувствие, но това е така. Червата ми се свиват.
– Какво е това? – Едва успявам да изтръгна думите.
– Херувимче, връзката ни… има проблеми.
Назад към част 29 Напред към част 31
