Глава 29
Подхвърлих едно зрънце пуканки във въздуха и го хванах в устата си. Резултат! Бях страхотна или не?
Жалко, че никой не ме гледаше.
До мен главата на Аарон се беше отпуснала назад върху възглавниците, купата с пуканки се плъзгаше настрани от коленете му, а устата му зееше, докато хъркаше. Вдигнах купата му, поставих я на масичката за кафе и се свих отново, хрупайки още една шепа маслена вкусотия.
Драматична музика се лееше от високоговорителите, докато нашият екшън герой – този път Джейсън Стейтъм – се движеше по екрана. Или това, което можех да видя на екрана. Ветровит храст закриваше част от гледката ми.
– Туиги – извиках тихо. – Не сядай толкова близо.
Без да откъсва поглед от безупречния LCD дисплей пред себе си, феята се отдръпна може би с три сантиметра. Завъртях очи и го оставих да се наслади на това. Реакцията му на чудовищния плосък екран на Аарон беше безценна. Бедната, защитена фея не знаеше, че телевизорите са толкова големи, и трепереше от вълнение, когато Джейсън си пробиваше път през глутница главорези – при това губеше ризата си. Напълно го одобрявах.
Мълчаливо се засмях и погледнах към Аарон, като ми се искаше да е буден, за да види новооткритата любов на Туиги към техниката му, но не бяха минали и двайсет и четири часа, откакто се беше борил за живота си – и за живота на съотборниците си – и той все още беше изтощен. Елементария се отразяваше тежко на тялото на мага.
Докато той гаргареше с хъркане, извадих телефона си и отворих камерата. Наведох се близо до него и направих смешна физиономия, а спящият Аарон се очерта над рамото ми. Телефонът издаде фалшив звук на затвора, когато щракнах снимката.
Перфектно. Може би щях да разпечатам снимката и да я окача над бара.
Прибрах телефона и отново се настаних. От другата ми страна една сребриста глава се повдигна и фуксиевите очи примигнаха сънливо. Още един сънлив оцелял от снощния хаос. Хоши се прозя широко, проблясвайки със страховитите си малки зъби, после прибра нос под опашката си.
Погалих топлата ѝ шия, като ми липсваха успокоителните цветни трептения, които обикновено ми изпращаше. Връзката ни, както и моите артефакти, беше изчезнала. Вече не можех да общувам с феите.
Гърлото ми се опита да се свие и аз набързо натъпках още пуканки в устата си. Бях решила да не се вглъбявам. Нямаше значение колко гадно беше всичко. Приятелите ми бяха живи и невредими и това имаше значение.
Довършвайки пуканките, започнах с купата на Аарон, докато Джейсън Стейтъм, отново напълно облечен, се качваше с парашут на задната част на бързо движещ се полуремарке. Да, това беше готино и всичко останало, но познавах трима магове, които бяха много по-зле.
Тихо потракване завъртя главата ми. Туиги откъсна поглед от телевизора и примижа към входа.
Входната врата издрънча и Аарон се събуди с хъркане, а главата му се повдигна от възглавниците. Кървавите му сини очи се присвиха от объркване.
Във вратата между хола и преддверието пристъпи мъж.
– Кай! – Извиках наполовина и едва не изхвърлих пуканки върху дивана, докато скачах на крака. Прелетях през стаята и го сграбчих в съкрушителна прегръдка. Той ме обгърна с ръце и ме държеше също толкова силно.
– Пич – възкликна Аарон точно зад мен. Той потупа най-добрия си приятел по рамото. – Най-накрая!
Кай се усмихна вяло, по-блед от обикновено.
– Не мога да остана дълго.
Бурното ми облекчение се разби и изгоря. Отблъснах се от прегръдката му, стискайки ръцете му.
– Какво имаш предвид? Ти… не си…
Разбира се, че не се беше върнал за постоянно.
Варвара беше мъртва, а армията ѝ от разбойници – оцелелите – арестувана и в затвора на Магиполицията. Но победата над магьосницата не беше променила по магически начин съдбата на Кай. Той все още имаше заповед да се присъедини към семейството си, а неподчинението все още означаваше смърт.
Аарон прокле тихо.
– Дойдох да си взема нещата, но имам няколко минути. – Кай отново ни привлече към дивана. – Как си, Тори?
Когато паднах на дивана и повлякох Кай със себе си, Хоши вдигна глава. Тя разпери криле и изчезна от погледа. С бърз поглед към нас Туиги измърмори нещо, натисна пауза на дистанционното и също изчезна. Аз се намръщих. Току-що беше ли взел дистанционното на телевизора в страната на феите?
Прегледах пода за някаква следа от него. Хм.
– Добре съм – казах на Кай, докато Аарон седеше от другата ми страна. – Елизабета ме излекува снощи, а после спах до три часа следобед.
– Как е Езра?
– Той спи на горния етаж. Аеромагията му се възвръща, но все още е изтрит. Плащеницата му е направила много.
Между веждите му се образува тревожна бръчка.
– Говорил ли си с него?
– Няколко пъти, но не беше много разговорлив.
Аарон погледна настрани, челюстта му се сви. Кай потърка с ръка челото си, също толкова напрегнат. Снощи в кратки, шепнешком изредени откъслеци им разказах как Варвара се е опитала да използва пръскачката си за контрол на съзнанието върху Езра, как той е започнал да буйства с демонична магия и как съм използвал Плащеницата, за да го спра.
– Трябва да поговорим с него – прошепна Кай. – Това е… Той е казвал през цялото време…
– Че ако някога наистина загуби контрол – завърши Аарон грубо – не иска да излага другите на опасност.
– Дариус обеща да го направи. – Кай затвори очи, изтерзаните линии около устата му се задълбочиха. – Но аз мисля… Аарон, мисля, че трябва да го направим. Трябва да го направим за него.
Ръцете на Аарон се свиха в свити юмруци.
– Демонът може да отвърне на удара. Ще трябва да планираме…
Хванах ги за ръцете.
– Не.
– Тори – каза Аарон тежко – знам, че е трудно, но тук не става въпрос за нас. Става въпрос за Езра и…
– Не. – Нервите затанцуваха в корема ми. – Още не сме се отказали.
Никой от тях не срещна очите ми, отчаянието се търкаляше от тях. Стиснах зъби и се замислих дали сега е моментът да ги запозная с тайните си – но не. Бяха твърде сурови и безнадеждни, за да се справят с информацията, че Етеран вече има надмощие над Езра. Не можех да рискувам да предприемат драстични действия.
Освен това първо ми предстоеше важен разговор.
– Всички трябва да поговорим с Езра – казах аз. – Не избързвайте.
Аарон изпусна треперещ дъх.
– Точно така. Права си. Не е нужно да бързаме.
Кай кимна, без да може да скрие облекчението си.
– Как са всички в гилдията? Елизабета и Майлс работеха извънредно, когато си тръгнах снощи.
„Тръгнах“ беше ужасно мил начин да каже: „Макико ме измъкна, докато половината ми съмишленици от гилдията все още бяха ранени“. От друга страна, половината им отбор също беше ранен и тя трябваше да им помогне да стигнат до собствените си лечители.
Аарон се облегна назад на дивана.
– Всички, които бяха тежко ранени, са извън опасност с изключение на Зора, но Елизабета и Майлс смятат, че тя ще се справи.
– Зора? – Изражението на Кай потъмня. – Тя беше в двойка с Робин Пейдж.
Двамата магове си размениха многозначителни погледи.
– Ще си поговоря с нея – каза Аарон.
– Разбери какво наистина се е случило.
Преди да успея да попитам дали има предвид, че ще си поговори със Зора или с Робин, Кай измъкна телефона си от джоба, за да провери колко е часът.
– Трябва да тръгвам.
Хванах ръката му, преди да осъзная, че се движа.
– Не си тръгвай. Имаме нужда от теб тук.
Той покри ръката ми със своята.
– Знам, Тори, но трябва да го направя.
– Кай…
Той вдигна поглед към Аарон, който го гледаше с пламтящи сини очи.
– Ти бягаш ли? – Попита пиромагът. – Или се биеш?
– Свърших с бягането.
– Добре.
Намръщих се в тревожно объркване.
Кай стисна ръката ми, после се изправи на крака.
– Не знам какво мога да направя или как мога да поправя това, но ще опитам.
Нервите в червата ми се раздвижиха, но се усмихнах свирепо в отговор на решителността в лицето му. Заедно се запътихме към горния етаж, а ние с Аарон помагахме – или по-скоро предимно пречехме – на Кай, който опаковаше някои дрехи, екипировка, оръжия и електроника в един сак. Изчакахме в коридора, докато той се промъкна в спалнята на Езра, след което слязохме по стълбите.
Кай закачи дръжката на чантата на рамото си.
– Погрижи се за Езра. Ще се върна веднага щом успея.
– По-добре. – Обгърнах го с ръце. – И ще отговориш на телефона си?
– Да.
Добре. Защото много скоро щях да имам нужда и от двамата.
Момчетата се прегърнаха, след което Кай остави Аарон и мен да стоим един до друг зад параванната врата, докато прекосяваше моравата до черния седан, който стоеше на празен ход до бордюра. Влезе на задната седалка и бледото му лице се обърна към нас, преди да затвори вратата.
Когато колата потегли, Аарон сложи ръка на рамото ми и ме придърпа към себе си. Аз обгърнах с ръка кръста му, а пръстите ми стиснаха ризата му.
– Той ще се върне – прошепна Аарон. – Той ще разбере.
Ако някой можеше да намери изход от тази бъркотия, Кай можеше. Междувременно аз имах собствена бъркотия, която трябваше да разреша.
Закарах Аарон обратно на дивана, знаейки, че до пет минути ще се унесе отново – и се учудих, когато видях, че Туиги се е появила отново пред телевизора и филмът отново е пуснат. Поклатих глава и се качих по стълбите.
Дълго стоях пред спалнята на Езра и се взирах във вратата. После я бутнах. Стаята беше тъмна, а китарата му представляваше силует в ъгъла. Езра беше неподвижна фигура под одеялата, но когато се приближих до леглото, сянката на главата му се обърна.
– Тори? – Промърмори той.
– Здравей. – Седнах на ръба на матрака. – Как се чувстваш?
– Изморен – призна той. – Не съм сигурен, че някога през живота си съм била толкова уморен.
– Плащеницата е доста луда, а?
Тиха пауза.
– Тори, ти… Това, което направи…
Издърпах краката си на леглото и се приближих.
– Направих това, което направих, за да те запазя жив, Езра. Не съжалявам за нищо.
Отново мълчеше и аз можех да отгатна какво си мисли. Вече го познавах достатъчно дълго, за да разчитам мълчанието му.
Бях го запазила жив, но всичко беше безполезно. Времето му беше изтекло. Беше изгубил контрол и не можеше да продължава да се преструва, че живее нормално, докато емоциите му – и здравият му разум – са толкова нестабилни. Беше опасен за всички около него. Скоро щеше да помоли Аарон, Кай или Дариус да сложат край на живота му, преди да е наранил някого.
Но той не каза нищо от това и аз се зарадвах.
Намерих лицето му в тъмнината и плъзнах върховете на пръстите си по бузата му. Палецът ми проследи долната му устна, после се наведе и го целуна нежно. Ръката му премина през рамото ми, плъзна се по шията ми и се заплете в косата ми.
Повдигнах устата си и оставих устните си да се докоснат до неговите.
– Не се отказвай още, Езра.
– Как мога да се боря с това? – Прошепна той. – Как мога да го спра?
– Повярвай ми. – Докоснах челата ни едно до друго. – Изчакай още малко.
Той въздъхна уморено. Настаних се до него, а ръцете ни се преплетоха. В продължение на няколко минути усещах погледа му върху лицето си, въпреки че беше твърде тъмно, за да видя много. Постепенно дишането му се изравни, гърдите му се издигаха и спускаха в бавния ритъм на съня.
Останах там, където бях, галейки гърба на ръката му, проследявайки всяко кокалче и откривайки мазолите от годините на тренировки с оръжие. Погледът ми се задържа на прозореца, но не можех да видя небето, където зад гъстата зимна облачна покривка светеше пълната луна.
Гърдите на Езра се повдигнаха при по-дълбоко дишане. Въздухът се изплъзна от дробовете му. Пръстите му се стегнаха около моите, после се отпуснаха.
Слаби червени искри в тъмнината.
Погледнах в тези малинови очи.
– Етеран.
– Тори.
Затегнах хватката си върху ръката на Езра. Ръката на Етеран. Разликата между двамата бе намаляла, съдбите им бяха свързани, времето им почти бе изтекло.
Страхът ме прониза, но решимостта ми беше по-силна.
– Етеран, трябва да поговорим.
Погледът към празното лице на картата ми „Дама Пика“, пожълтяла от възрастта и изпокъсана по краищата, ме болеше като отворена рана. Двата дни не бяха помогнали да се притъпи ужилването.
Другите ми артефакти лежаха на масата: рубинът за заклинание за падане, заклинанието за разпит, месинговите кокалчета. Замяната на отварите за сън и димните бомби беше толкова проста, колкото да помоля Синър за още, но тези… те бяха друг случай.
На масата с мен бяха четирима от моите съмишленици. Лим и Джиа, прегърбени от възрастта и със снежнобели коси, седяха тихо. Уелдън, носещ мазна каубойска шапка, се мръщеше на редицата от бивши артефакти. Рамзи, чиято черна коса падаше през едното му тъмно очертано око, ме гледаше с приглушено съчувствие.
– Този. – Джия потупа сбръчкания си показалец по отровнозеления кристал. – Арканите, които влияят неправомерно на съзнанието, са незаконни и се наказват сурово.
– Ще бъдеш щастливец да намериш някой, който може да направи подобно заклинание – добави Уелдън със селския си тембър. – Но ако успееш… струва много.
Рамзи стрелна по-възрастния магьосник с раздразнен поглед.
– Тори не иска заклинания, които да се продават на черния пазар. Тя иска да замени магията, която е загубила.
– Не ми трябва тази – казах аз. – Дори и да можеш да го направиш, няма да поискам от никого да прави незаконни магии. – Плъзнах зеления кристал настрани. – Ами заклинанието за падане?
Уелдън измърмори.
– По-добре съм запознат с по-силната версия – decidas in astris, но мога да се опитам да намеря бебешката, ако искаш това. Може да не е точно същото.
– Няма да е същото – реши Лим. Той вдигна рубина и го постави върху дланта си. – Това не е обикновен скъпоценен камък. Това е кристализирана алхимична отвара.
Когато Рамзи издаде ниско свистене, аз примигнах.
– Това е отвара?
– Дестилирана в кристална форма, да. Използването ѝ като съд за заклинание би подобрило или променило заклинанието по някакъв начин, но това е неясна форма на инженерство на артефакти, за която знам малко.
– Откъде го взе? – Попита ме Рамзи.
– От кристалния друид. Нали знаеш… Призрака.
Очите му се разшириха.
– Ти си купила магия от него?
– Не. Откраднах я. – Пренебрегвайки шокираното му изражение, попитах: – Можеш ли да сложиш ново заклинание за падане в нея, или … не е толкова просто?
– Не е толкова просто. – Уелдън вдигна ръба на шапката си нагоре. – Заклинанието ще трябва да работи с алхимичния съд и всичко останало, но мога да ти направя ново в стандартен талисман.
– Добре – казах аз, като потиснах разочарованието си. – Добре.
– Запознат съм със заклинанието за усилване – промърмори Лим и взе месинговите кокалчета. – Бих могъл да го възпроизведа без особени проблеми.
Сърцето ми подскочи.
– Това би било чудесно.
Той кимна и прибра месинговите кокалчета в джоба си. Всички погледнахме последния артефакт на масата: бившата Дама Пика, сега празна карта.
Рамзи вдигна картата с тихо благоговение.
– Рефлекторните заклинания не са толкова редки, колкото повечето абджюрации, но това беше нещо друго.
Лим нагласи дебелите си очила.
– Презареждане от пет минути, каза? Изключително.
Уелдън се наведе по-близо, за да погледне картата.
– Картината е изчезнала. Знаеш ли какво означава това?
Останалите трима кимнаха, но аз се намръщих безучастно.
– Какво означава това?
– Самата картина е била част от заклинанието – обясни Рамзи. – Може би инженерът е използвал специално мастило или е скрил руни в творбата. Не мога да бъда сигурен, но това беше майсторска работа.
– Значи… значи казваш…
Лим поклати глава.
– Джиа и аз нямаме умения в областта на абджюрацията.
Погледнах умолително към Уелдън.
– Единственото заклинание за отразяване, което знам – измърмори той – действа само при астрално вълшебство и не е предназначено за бой. Зареждането е две седмици.
Две седмици? Това беше почти безполезно. Отчаяна, се обърнах към Рамзи.
Той постави празната карта на масата пред мен.
– Ще разпитам и ще видя дали някой не продава нещо подобно, но… това беше изключителен артефакт, Тори. Ще бъде трудно да го замениш.
Кимнах мълчаливо. Четиримата митици отдръпнаха столовете си от масата.
– Утре ще започна да се подготвям за усилващото заклинание – увери ме Лим. – В края на седмицата ще ти съобщя кога да го очакваш.
– Благодаря ти.
Джиа ме потупа по рамото, докато минаваше, а двамата възрастни магьосници прекосиха работната зала и слязоха по стълбите. Уелдън направи пауза, похърка отново и ги последва.
Рамзи се наведе и ме прегърна странично, с една ръка.
– Там има още много артефакти, Тори. Ще намериш нови, които да ти вършат работа, а аз ще те държа в течение за всичко интересно, на което попадна.
– Да – промълвих аз. – Благодаря, Рамзи.
Той също изчезна по стълбите, оставяйки ме сама в огромната стая. От кръчмата долу се процеждаше грохот и изблици на смях, но ликуващите звуци не ми допадаха особено.
Докоснах ъгъла на празната карта и очите ми се присвиха. Подозирах, че Дамата е незаменима. Бях разбрала още щом видях липсващата картина. Нито за миг не съм си помислила, че е по-ценна от Езра, но продължавах да си възпроизвеждам последните ѝ мигове в главата си, чудейки се какво бих могла да направя по различен начин. Дали е имало време да пусна картата? Ако бях действала по-рано, щях ли да спася и картата си?
Безсмислени въпроси без отговори.
Събрах артефактите си и сложих всеки от тях в джоба или в торбичката на бойния си колан. Като се изправих на крака, погледнах към предната част на сградата, където следобедната слънчева светлина проникваше през прозорците – с изключение на този, покрит с лист шперплат.
Подсуших бузите си, преди да сляза по стъпалата. Когато влязох в кръчмата, ме обляха топлина и светлина. Повече от половината гилдия беше тук, ядяха и пиеха и празнуваха трудно извоюваната победа в неделя вечер.
Тримата ми любими магове забележимо отсъстваха от сбирката, но аз се опитах да не мисля за това.
– Тори! – Купър се обади отчаяно иззад бара. – Поеми грижата за пет минути, за да мога да си почина…
– Не. – Хвърлих му остра усмивка. – Заповедта на Елизабета. Трябва да се успокоя за една седмица.
– Но…
Клара нахлу през вратата на салона, балансирайки чинии с пикантни пилешки крилца на ръце.
– Купър, престани да тормозиш Тори! Тя все още се възстановява!
– Но аз имам нужда от почивка – проплака той.
– Работиш само от два часа! – Изкрещя тя. – И този бар е разхвърлян! Нима си разлял всяко питие, което си налял? Къде е кърпата ти? … Какво? Как можеш да не намериш кърпите на бара?
Захилих се и минах покрай нея, докато Клара ругаеше Купър, а чиракът магьосник се свиваше с всяка гневна дума. В мазето сложих бойния си колан и немагическите артефакти в шкафчето, след което се върнах в кръчмата.
Докато се насочвах към стълбите за втория етаж, беше устроена засада.
Синър ме хвана за едната ръка. Сабрина стисна другата. А Кавери застана пред мен с пламтящи очи.
– Е… – Погледнах между тях. – Здравей?
– Ти – заяви Син – имаш да обясняваш.
– Аз?
Кавери ме побутна в гръдната кост.
– Бойният алхимик – който дойде в гилдията за телефонния ти номер. Онзи, когото ти продължаваше да каниш обратно. Този, който отрови нашия ГМ!
– Смешното е, че той всъщност не…
– Ти каза, че си се срещала с него! – Избухна Сабрина, като разтърси ръката ми, сякаш истината можеше да се излее от мен. – Ти си се срещала с Призрака? Знаеше ли, че той е Призракът? Дали той…
– Кристалният друид! Всяка вещица в провинцията е чувала за него! – Кавери отново ме побутна. – А неговият познат е Нощният орел! Знаеш ли изобщо легендите за нея? Тя е…
– Той те е отвлякъл – прекъсна я Синър. – Миналото лято те нямаше две седмици, после се появи отново и не искаше да говориш за случилото се. – Тя се наведе по-близо, а погледът ѝ беше страшно напрегнат. – Сега трябва да ни кажеш. Всичко.
Устата ми се отвори, после се затвори.
– Еми. Не съм се срещала с него, като за начало. Просто си го измислих, за да обясня откъде го познавам. И не можех да говоря за миналото лято, защото… е…
– Оттогава контактувала ли си с него? – Попита Кавери. – Колко добре го познаваш? Всички казват, че ни е предал на два пъти. А ти…
Издърпах ръцете си от прегръдката на Синър и Сабрина.
– Трябва да тръгвам.
– Не се измъквай от обяснението…
– Всъщност трябва да си тръгвам – изпъшках. – Имам среща.
– Каква среща?
– С Дариус.
По лицата им се изписа изненада и Кавери и Сабрина неохотно се отдръпнаха. Тръгнах към стълбите.
– Тори.
С неохота се спрях.
Синър стъпи на долното стълбище заедно с мен, като прибра кичур сребристолилава коса зад ухото си.
– Добре ли си?
– Да.
– Не искаш да говориш за Призрака – предположи тя.
– Не.
Тя кимна.
– Ще кажа на другите. Няма да те безпокоим повече за това. – Когато погледнах несигурно нагоре, тя се усмихна. – Но ако имаш нужда да разтоваряш, кажи ми.
Очите ми се насълзиха, придърпах я в бърза прегръдка и промълвих:
– Благодаря.
Когато тя се върна при останалите, аз продължих нагоре по стълбите. Въпросите им не бяха единствените, които щях да получа за Призрака – нито пък те щяха да са единственото споменаване на предателството му. Червата ми се изкривиха. Защо се чувствах отговорна за действията му? Защо се чувствах виновна, сякаш съм подвела всички? Включването му в стратегията ни беше решение на Шейн, не мое.
На половината път по стълбите към третия етаж забавих ход. Глас, издигнат от гняв, отекна от офисите. Говорейки за Шейн…
Забързах напред и гласът стана по-ясен.
– … изцяло отказан кредит.
Дариус отговори, твърде тихо, за да мога да разбера думите му. Влязох в големия кабинет, където бяха подредени бюрата на Жирар, Табита и Феликс, заринати от документи, но в момента без служители. В далечния край вратата на по-малкия кабинет на Дариус беше отворена.
– Имаш ли представа колко време прекарах по случая на Варвара? Две години, Дариус! Започнах преди две години!
– Възхищавам се на отдадеността ти.
Прокраднах се през стаята. Подслушването беше гаден навик, но… каквото и да става.
– Макар че – добави Дариус – ако не бяхте пресекли пътя си с Призрака и не бяхте разбрали, че той се е сблъскал с Варвара, случаят може би никога нямаше да стигне до задоволителен край.
– Удовлетворяващо? – Шейн се изплю. – Удовлетворен ли съм, че полицията на МРП ми отказа каквото и да е признание за нейната награда?
– Те предлагат частични възнаграждения на теб и на замесените гилдии – посочи Дариус. – Доста щедро по един милион, което…
– Не ме интересуват парите! – Силно потракване, като удари с длани по плота. – Казахте на агентите, че Призрака е извършил убийството. Ти ги предупреди, знам го.
Дълга, тежка пауза.
– Предадох доклада си в пълен обем, както се изискваше – промърмори Дариус. – Това как полицията ще си припише заслугите, няма нищо общо с мен.
– Направи това, за да ме наскърбиш. – Друг звук на хлопане. – Ще те сваля, магьоснико убиецо. Ще стоваря всичките ти престъпления върху главата ти и ти ще…
Един стол се търкулна по дървения под.
– Ще си намериш нова награда, която да преследваш, Шейн. Намесиш ли се отново в моята гилдия…
Ръцете ми настръхна.
– Заплашваш ме? – Попита Шейн с нисък, твърд тон.
– Ако искаш така да тълкуваш последното ни сбогуване – отвърна ГМ приятно. – Приятно изкарване, господин Давила.
Отстъпих встрани, когато по пода затропаха стъпки. Шейн излезе от кабинета, а плешивата му глава бе почервеняла от гняв. Забеляза ме, стисна устни и мина покрай мен.
Когато беше почти до вратата, извиках:
– Шейн.
Той погледна назад, а на бузата му потрепна мускул.
– Сега ли ще търсиш Зак?
Горната му устна се сви.
– Призракът не си заслужава времето ми.
– Въпреки че те е предал?
– Очаквах, че ще ме предаде, но не очаквах, че ще спечели. – Той пристъпи през прага. – В доклада на Дариус за смъртта ѝ не се споменаваше за демоничната магия навсякъде на мястото на инцидента, но в моя ще бъде.
Той изчезна през вратата, а краката му тупнаха по стъпалата, насочвайки се надолу.
Измръзнала отвътре и отвън, потърках ръцете си по мишниците. Защо Шейн се беше постарал да ми каже, че е открил демонична магия в сградата, където беше умряла Варвара? Ако ясновидските способности на ловеца на глави бяха разкрили източника на тази магия, той вече щеше да е арестувал – или убил – Езра.
Преглъщайки, влязох в кабинета на Дариус. Гилд майстора стоеше зад бюрото си и се усмихна при вида ми.
– Точно навреме, Тори.
Влязох вътре.
– Наистина ли докладва, че Зак е убил Варвара, само за да ядосаш Шейн?
– Това не беше единственият ми мотив. – Той се спусна на мястото си и направи жест към стола отсреща. – Зак ли е причината да поискате тази среща?
– Не. – Затворих вратата на кабинета, след което седнах. – Зак го няма.
– Ще се върне ли?
Погледнах надолу към ръцете си, в главата ми се промъкна фантомно усещане – кожата му под пръстите ми, докато натисках Плащеницата в ръката му.
– Не знам.
Дариус се облегна назад.
– В такъв случай с какво мога да ти помогна?
Стиснах ръце между коленете си, за да прогоня призрачното усещане.
– Знаеш, че Езра е използвал демоничната си магия в тази сграда. – Принудих се да вдигна поглед нагоре. – Изгубил е контрол.
– Това се е случвало до известна степен и преди. – Пауза. – Но този път беше различно?
– Много различен. – Спрях, исках да дишам. – Той ще те помоли да го убиеш. Може би не веднага, но скоро.
Изражението на Дариус се изглади, ставайки нечетливо.
– Разбирам. Аарон и Кай знаят ли това?
– Те… те говореха за това.
– И искат да поемат това ужасно бреме върху себе си, въпреки че преди години Езра ме помоли да го направя вместо него. – Той ме разгледа. – Тук си, за да се увериш, че ще действам първи ли?
– Не, тук съм, за да те помоля да не убиваш Езра, когато той те помоли.
Миг на изненада.
– Да сложиш край на живота на Езра, докато съзнанието му е непокътнато, е милост, Тори.
– Знам това, но спасяването на живота му е по-добро от милост. Ти ми каза, че всичко, което демонът на Езра иска, няма да е добро за Езра, но може би… може би не е така.
Поех си бавно, треперещо дъх, после разказах на майстора на гилдията какво се беше случило по Коледа – как Етеран се беше научил да контролира Езра, докато спи, че се беше промъкнал в стаята ми, какво споразумение бяхме сключили. Разказах на Дариус за изследванията си, за срещата си с производителя на инфернус. Описах срива на Езра и Етеран в ръцете на Варвара и прошепнатите думи на Етеран – искам свобода повече, отколкото искам това тяло.
Единственото, което не споменах, беше едновременното търсене на демоничния амулет от Робин; това беше усложнение, което още не бях обмислила.
Когато приключих, Дариус седеше мълчаливо. Нервите ми се опъваха все повече и повече, докато той ме изучаваше с мрачни сиви очи.
– Страхувам се, че ми дадохте повече причини да действам бързо, отколкото причини да чакам.
Наведох се напред, като стисках коленете си.
– Разказах ти всичко, за да разбереш защо трябва да изчакаме.
– И защо е така?
Моите артефакти, моята магия, вече не съществуваха. Зак си беше отишъл. Кай беше попаднал под контрола на семейството си. Аарон беше с разбито сърце и се страхуваше какво ще последва. А стоманената сила на Езра окончателно се бе изчерпала, волята му за борба се бе напукала и разпаднала.
Но аз не бях готова да се отчая. Не бях готова да се предам.
– Ние с Етеран имаме план и трябва да ми се довериш.
Приключенията на Тори продължават в
ИЗГУБЕНИ ТАЛИСМАНИ И ТЕКИЛА
