Глава 10
– Изглежда, че все още няма нищо по-близо до намирането ми – или до Галехар.
Крадецът стои от другата страна на огъня и ме поглежда с ониксовите си очи.
Сядам толкова бързо, че през мен преминава вълна от световъртеж.
– Това беше хитър трик, който направи там, в Сомния – казва той, заобикаляйки огъня, докато се приближава към мен.
Отдръпвам се назад, но тук, в Прогонените земи, няма къде да отида. Търся Дезмънд, но освен Крадеца, съм напълно сам.
Той присяда до мен и накланя глава, изучавайки ме. В него има нещо отнесено и влечугоподобно.
– Значи все пак можеш да омагьосваш феи – казва той.
Мога да омагьосвам феи – мога да омагьосвам него.
Кожата ми просветва.
– Махай се от мен.
Той продължава да ме гледа, а очите му са черни. Бавно започва да се усмихва.
– Примамливо, но не. Мисля, че ще остана тук.
Това не му подейства.
Боже мой.
– Жалко, че хитростите ти не ми въздействат. – Той чете лицето ми. – Не се притеснявай, чародейко. Изкушен съм.
– Защо ги събуди? – Питам, докато кожата ми избледнява.
– Защо ги събудих? Това е най-належащият ти въпрос? Не искаш ли да знаеш защо изобщо ги отвлякох? Или защо сложих жените в ковчези, а мъжете – в дървета?
Разбира се, че искам.
Той сяда до мен и ми е необходима голяма доза воля, за да не се отдръпна от близостта му.
Крадецът въздъхва.
– Защото исках.
Той се навежда.
– Поставих хората на дърветата, защото като Зелен човек можех. Жените взех жестоко и ги поставих в клетка, както аз съм бил в клетка. – Докато говори, усещам болната топлина на гнева и вълнението му. – Скрих мъжете и показах жените – продължава той – и о, колко ми беше приятно да гледам как всички тези феи се страхуват от неизвестното. Толкова отдавна никоя от тях не е изпитвала истински страх, но сега го изпитва.
– И така – казва той, изправен пред мен – това ли искаше да чуеш?
Да. Не.
През всичките тези години, които съм прекарала в лов на престъпници, и най-лошите от тях дават такива отговори. Те са извършили зверства, защото са искали да го направят. Защото са могли.
Но дори когато Крадецът на души ми дава този поглед към съзнанието си, той успява да избегне отговора, който наистина исках да чуя. Искам да знам какви са плановете му, а не как работи болното му съзнание.
– Стига толкова за мен – казва той тихо. – Знам, чародейко, че ако си достатъчно уплашена или развълнувана, низшата ти природа ще се разкрие. – Той протяга ръка и ме гали по бузата с обратната страна на кокалчето си.
Потръпвам от докосването му, ноздрите ми се раздуват. Би трябвало да спринтирам далеч от Крадеца, но мускулите ми са сковани. Не бих могла да помръдна, ако се опитам.
– Въпросът е – ръката му се плъзва към долната ми челюст и той придърпва лицето ми към своето – кой път да изследвам – твоята страст или твоя страх?
Очите му се впиват в устните ми. Бог да ме пази, можеше и да се върна в затвора на Фаунистичното кралство, защото точно сега гледам Карнон. Той е с друго тяло, но със същите очи.
Дъхът ми секва при напомнянето и няколко секунди по-късно кожата ми просветва, когато сирената се разгръща, разтягайки се под плътта ми като скован мускул.
В мен се надига свирепа ярост, която затъмнява страха ми.
Този варварин мисли да ни сплаши? Да ни сплаши?
Хващам китката му и я издърпвам, като се навеждам в пространството му.
– Каквото и да мислиш да ми направиш, смей да опиташ. – Хващам другата си ръка и я притискам към гърдите му, потупвайки с ноктест пръст по него. – Но трябва да знаеш, че ако ми се отдаде възможност, ще те изкормя и ще направя огърлица от вътрешностите ти.
Няма да лъжа, моята сирена е истинско парче работа. Но в такива моменти оценявам нейната особена лудост.
Крадецът ми се усмихва, сякаш интересът му е предизвикан.
– Надявам се, че ще изпълниш заплахата си. Не бих искал да видя как цялата тази ярост отива напразно. – Той се приближава, лицата ни са на сантиметри едно от друго.
Дъхът му се полюшва върху бузата ми.
– Намери ме, Калипсо. С нетърпение очаквам нашата среща.
– Херу…
Тялото ми се стряска, събудено от съня от гласа на Дез. Погледът ми прекосява лагера ни.
Кълна се, че Крадецът е бил тук само преди секунда.
Присъствието му беше толкова ярко, че умът ми не е убеден, че съм го сънувала.
Но после се разсейвам от топлото тяло на Дез и проницателния му поглед.
– Всичко е наред, Кали?
Преглъщам – действие, към което се стрелкат очите му – и кимам.
– Добре съм.
Това ми донесе намръщване. Но вместо да повдигне въпроса, Дез стиска бедрото ми.
– Някой идва – прошепва той.
Започвам да се изправям, поглеждайки безумно към тъмнината, но той нежно ме притиска обратно.
– Ако можеш да бъдеш отпусната и да се преструваш, че спиш, би било чудесно. Искам феите да дойдат по-близо.
Да се преструвам на заспала след съня, който току-що сънувах? Мисля, че не.
Но се принуждавам да се отпусна заради Дез, дори и да не затварям очи. Вместо това напрягам ушите и очите си, за да чуя и видя нещо отвъд огъня. Една дълга минута преминава в друга.
Изведнъж силата на Търговеца се изтласква от него, сгъстявайки въздуха, сякаш мракът е нещо физическо. Чувствам как се приближава към жертвата си като примка и я улавя на място.
Хванатата фея изкрещява като див звяр, гърлените звуци са прекъснати от поредица проклятия.
В един миг Дез изчезва от мен, разтваря се в пара, сякаш никога не е бил там. Преобръщам се точно навреме, за да видя как моята половинка се надвесва над една фея в далечината. Феята безполезно се бори с магията, която я държи в капан, а подобното ѝ на коса оръжие удря магическата бариера отново и отново.
Дез сгъва ръце, преценявайки мъжа и изглежда така, сякаш го намира за желан.
След миг Нощният крал отнема косера от мъжа.
– Ще ни отговориш на някои въпроси – казва Дез – или ще умреш.
Изваждам овъгления зефир от огъня, като преценявам почернялата хрупкавина.
По дяволите. Това е петият, който изгарям. Официално съм гадна в това нещо. Ако трябва да съм честна, почти съм сигурна, че преливащият се огън на Дез гори по-силно от огньовете, с които съм свикнала.
Изчаквам да изстине, преди да я махна от клечката и да взема друга от запасите за по-късно, които Дез ми беше подарил, когато се върна с пленника си.
Почти съм сигурна, че това е неговият опит да ме занимава, докато разпитва пленника си.
Срам ме е да кажа, че това напълно работи.
Междувременно, на няколко метра от мен, Дез вече е започнал разпита си.
Досега е сгънал оръжието на феята в конче оригами, отнел му е за кратко гласа и е прибрал последните предмети, които феята е имала у себе си (няколко камъка, нож, малко изсушено тайнствено месо и огърлица, направена от косата на феята – защото, не дай си боже, тук ще срещнем някой нормален човек).
– Кой отвори гробницата? – Пита Дез спокойно феята.
Човекът се изплюва срещу Дез. Слюнката така и не попада върху моята половинка. Вместо това тя спира във въздуха, после обръща траекторията си и се плиска върху лицето на феята.
– Кой отвори гробницата? – Повтря Дез.
– Изсмучи ми члена!
– Ммм, съблазнително – казва Дез и поклаща глава. – Това истинско предложение ли е? – Магията му разкопчава грубо изработените бричове на мъжа, след което започва да дърпа плата надолу.
Очите на феята се разширяват и той започва да дърпа материала обратно нагоре, като безрезултатно се опитва да задържи панталоните си.
– Какво, по дяволите, в името на боговете!
– Херувимче – казва Дез, поглеждайки към мен – мисля, че човекът е срамежлив. В един момент иска да му обърна внимание, а в следващия се държи като срамежлива миньонка.
Изваждам шестия си зефир от огъня; той е идеално златистокафяв.
Успех!
– Мъжете дават толкова смесени сигнали – казвам аз.
Признавам си – обичам да си играя с целите си точно толкова, колкото и Дез. Това винаги е била една от любимите ми части от работата на пиар.
Грабвам шоколад „Херши“ и крекер и свалям бонбона от клечката.
Влиза в корема ми.
– Правят го, нали? – Очите на Търговеца просветват достатъчно, за да ми даде да разбера, че харесва моята марка пороци. Обръщайки се обратно към феята, той потупва устните си. – Няма нужда да се срамуваш. Сигурен съм, че твоят член ще бъде всичко, което някога съм мечтал, че може да бъде един член.
Сега феята се размърдва, диво се опитва да вдигне панталоните си с крака. Не успява да го направи.
– Ти, болно копеле! – Крещи той.
Започвам да хрупам моето бонбонче и, о, Боже мой, това е една от най-големите трагедии на света, че S’mores са запазени само за къмпинг. Тези малки копелета са много вкусни.
Доброто настроение на Дез се срива в един момент. Магията му престава да дърпа панталоните на феята. Сега, когато вече няма магическа съпротива, затворникът едва не си прави клин, дърпайки панталоните си нагоре.
Нощта потъмнява.
– Свърших и аз да бъда срамежлив – казва Дез, а гласът му е като от полирана стомана. – Кажи ми какво се е случило с тялото, което почива в пещерата под онзи камък – посочва той към невзрачните надгробни знаци в далечината – или ще започна да те убивам на парче.
– Не знам! – Изкрещява феята.
– Умирал ли си някога на части? – Пита Дез. – Бавно е и… няма нужда да ти казвам, че е болезнено.
– Никога не съм виждала нищо! Кълна се, че…
Чувствам четката на магията, а после ръката на затворника е издърпана пред него, пръстите му са разперени.
– Обичам да започвам с малкия пръст – започвам с малкия, нали знаеш – казва Дез. Точно сега той е стопроцентов Търговец. – Ще го махна, кокалче по кокалче…
– Боже, по дяволите! Не знам къде е тялото!
Разрушената коса на феята сега се разгъва, сглобява се, докато не заприлича на цяла и непокътната. Тя се носи във въздуха и спира в опасна близост до ръката на феята.
Феята издава леко хлипане, когато острието докосва малкия ѝ пръст.
– След малкия пръст… – продължава Дез: – Има още девет пръста, с които може да си играя.
– Ако това не те сломи, има зъби и очи. Дори те са само дегустация. А болката – тя е достатъчна, за да накара една фея да направи почти всичко. Ще усещаш как вековете на живота ти се изчерпват с всяка ампутация и – ако издържиш достатъчно дълго – ще ме молиш за смърт.
– Точно когато си мислиш, че всичко е свършило, ще осъзнаеш, че все още си жив и осъзнат, и ще издържиш часове – дни, ако се наложи – но накрая ще ти се стори, че са десетилетия.
Върху горната устна на феята се появява пот.
– Никога няма да ти се размине – кълне се той, а гласът му е висок. – Хората на краля ще дойдат и за двама ви преди това – очите му се стрелкат между нас.
– Кралят – казва Дез, приличайки на учител, чийто ученик най-накрая е отговорил правилно на въпрос. – Сега вече стигаме донякъде. – Дез сяда, като подпира лакти на краката си. – Кралят ще знае ли къде е отишло тялото?
– Кралят знае всичко.
– А сега знае ли? – Търговецът повдига вежди.
Феята би трябвало да се притеснява. Дез използва този глас само точно преди да ритне гнездото на стършелите.
Косът се вдига от пръста на феята и обикаля мъжа.
Дез се изправя.
– Позволи ми да променя условията си: намери ми някой, който може да ми каже кой е направил това, и аз ще те оставя жив.
Назад към част 10 Напред към част 12
