Глава 11
Взирам се в пукнатината в земята.
– Тук живее твоят крал? – Казвам скептично.
Просто още една дупка в земята.
– Ще видиш… – Казва зловещо затворникът на Дез.
Откакто ни насочи тук, полет, който покриваше мили суха, безжизнена територия, тази фея е придобила много повече увереност.
Сигурно ще ни се наложи да се изтърсим.
Прехвърлям тежестта си от крак на крак.
– И така, какво, трябва ли просто да чакаме наоколо… – Думите ми утихват, когато някой надува клаксон.
Точно когато очите ми претърсват пейзажа в търсене на феята, от дупката отекват десетки стъпки. Няма и минута по-късно от отвора се изсипват въоръжени феи, които насочват оръжията си към нас и крещят заповеди.
– Ръцете на гърба ви! Ръцете на гърба ви!
Дез прави каквото му е наредено, изглеждайки все така послушен пленник. Като му давам знак, аз също прибирам ръцете си на гърба.
Феите се втурват близо до нас, без да обръщат внимание на бившия ни затворник. Не че съм толкова изненадана. Дрехите му са изпокъсани и домашно изработени и изглежда така, сякаш е бил подложен на твърде много удари с юмрук, а точно така изглеждат и тези войници. Ние с Дез обаче сме облечени във фини коприни и сме (сравнително) чисти.
– Намерих тези двамата да се скитат из равнините – казва бившият пленник на Дез. – Крал Хенбейн ще иска да ги види. Те имат магия в пика.
Войниците похъркват, като ни гледат с признателност.
– Ще получиш възнаграждението си за намирането.
– Очаквам с нетърпение.
Свивам очи към бившия ни затворник.
Той ми се усмихва със зъби и поздравява с два пръста.
– Приятно прекарване – казва той и се отдръпва. Феята ни оставя там и се спуска в пукнатината, докато земята не го погълне напълно.
Войниците се опитват да ни оковат, а металните им белезници звънят заедно. Звукът ме изпълва с немалко страх. За част от секундата се връщам в затвора на Карнон.
– Закопчайте я с железа и ще си изгубите топките – казва Дез и ме връща в настоящето.
Един от войниците се колебае, после примигва към Дез, а в очите му има злобен поглед.
– Това заплаха ли е?
– Не, той просто ти рецитира поезия – казвам аз.
Погледът на феята се премества от Търговеца към мен, устните му са стиснати, сякаш е опитал нещо лошо. Изведнъж той замахва с обратната страна на дланта си към мен.
Така и не успява да нанесе удара. Ръката му замръзва на сантиметри от лицето ми.
– Ах, ах, ах. Никой ли не ти е казвал, че е невъзпитано да удряш момиче? – Гласът на Търговеца е примамлив, но на гърба му са се появили крилата му. Те се разперват застрашително.
Проявата е толкова очевидно предупреждение, но войниците все пак се приближават към него.
В един миг магията на Дез избухва, поваляйки феите на земята. С друг импулс на силата му оръжията на войниците се изтръгват от тях, мечовете и тоягите се обръщат срещу собствениците си. Те остават притиснати на място, държани като заложници от оръжията си.
Единственият, който не е в плен на оръжията си, е войникът, който се опита да ме удари. Той лежи на земята, очите му са широко отворени, а ръката му се издига пред него. Докато гледа, пръстите му започват да се свиват в юмрук.
Той заеква:
– Какво, по дяволите…
Юмрукът му се стоварва върху лицето му и го удря с месест шамар. Той се отдръпва само за да нанесе втори удар – после трети, четвърти, пети. Войникът изкрещява и от носа му започва да капе кръв.
– Да, глупаци – казва един от падналите войници. Той се взира в крилата на Дез: – Това е Нощният крал!
Очите на Търговеца преминават през тях.
– Свършиха ни игрите. – Гласът му е изпълнен със заплаха. – Заведи ни при твоя крал.
В Забравените земи всъщност има общество. Почти можеш да го наречеш цивилизация, само че гражданска няма нищо общо с това име.
Откакто се спуснах в задника на Другия свят – известен още като пукнатината в земята – се запознах бързо и обстойно с Малтира, града на изгонените.
Досега съм видяла шест избухнали боя, четири припаднали феи, три двойки, които се занимават с това (седем, ако броим и много съмнителните танци, покрай които минахме), и десетки хора, носещи бижута, направени от кости на феи.
Очевидно огърлиците от кости са нещо.
Още в началото няколко феи ми се заканиха, а друга се хвана за пазвата. Всичко това завърши малко забавно, когато котешките викове мистериозно започнаха да признават, че имат фетиши за баби и венерически болести, а хващачът на разкрача започна да стиска члена си, докато той не започна да моли за милост.
През цялото време лицето на Дез оставаше приятно пасивно, но чрез връзката ни усещах хладния дъх на магията му, развълнувана до възбуда.
Не вбесявай гаджето ми, йо.
Когато ме улови да се взирам, той свали фасадата, за да ми се усмихне с малка дяволита усмивка. После фасадата отново се вдига и той отново е хладният, но неумолим Търговец.
Около нас стражите ни вървят сковано, с извадени копия и ножове и заплашителни изражения. Никой от тях обаче не се приближава твърде близо до мен или Дез, за да не изкуши отново гнева на Нощния крал.
Поглеждам към тавана на пещерата високо над мен. В крайна сметка всички онези истории за феите, живеещи под хълма, са били верни.
Въоръжените ни ескорти ни водят покрай сгради, които се издигат от земята във въздуха и изглеждат така, сякаш са били образувани от едно единствено парче глина. Минаваме покрай редици и редици от тези сгради, всяка от които е обитавана от срамежливи феи, които са си извоювали някакъв живот.
Подобно на горната земя, и тук въздухът е лишен от магия. Но на това място липсва не само магия. Очаквала съм от Другия свят известна елегантност на феите, но повечето сгради са лишени от украса; никой не се е опитал да издълбае мотиви по капандурите или да нарисува украшения. Точно толкова забележима, колкото и липсата на естетика, е небрежната разруха на мястото. Тук има парчета боклук, а там – графити. Сградата отсреща е зацапана и частично срутена. Съседната е грубо закърпена с кал и кожа. Всичко това не прилича много на Фаи.
Излизаме от този град-център през коридор, изсечен в скалата. Вече сме се спуснали стотици метри надолу, но ако се съди по низходящия наклон на коридора, ни предстои да се насочим още по-надълбоко в земята.
Поглеждам към стенните аплици, в които трептят пламъци; ароматът, който се носи от тях, затваря дихателните ми тръби. Мирише на горяща коса и разлагаща се плът и сериозно се притеснявам, че точно от това са направени странните свещи.
След главозамайващ брой завои и няколко етажа стълби групата ни се натъква на две въоръжени феи, които блокират прохода. Едната от тях е фауна, а меките ѝ лисичи уши стърчат между червената ѝ коса. Другият може да е от някое от другите царства, косата му е ярко руса, а очите му са с цвят на мъх. И двамата носят едни и същи измачкани, самоделни униформи.
– Кралят на нощта и неговата половинка искат аудиенция при краля – казва сега един от нашите ескорти на стоящия на стража фея.
Онзи с лисичите уши мърмори, разглежда ме дълго и погледът му се спира върху циците, бедрата и краката ми, защото очевидно всеки престъпник тук трябва да се държи като шибана клисарка.
Вниманието му се насочва към Дез и устните му се свиват.
– Ако кралят не може да ги източи, той не иска да ги вижда.
В продължение на един миг не се случва нищо.
Но после магията на Дез разкъсва стаята, хвърляйки прогонените феи срещу влажните, глинени стени.
Няма да лъжа, денят беше наистина тежък за тази група.
Силата на Нощния крал ги приковава там, а е толкова очевидно, че ако толкова искахме, можехме да влезем направо при този крал и никой от неговите лакеи не би могъл да ни спре.
– Трябва да простиш на колегата си – казва Дез и се приближава до Лисичи уши. – Той не формулира правилно исканията ни. Това не е искане. Това е заповед. Но продължавай напред, не се подчинявай на нея. Толкова обичам да чувам как феите крещят. – Той докосва бузата на Лисичи уши.
Феята поклаща глава напред-назад и хленчи, сякаш усеща първите болки.
Дез го преценява за миг, после с едно движение на китката си освобождава всички мъже.
Те се сгромолясват на пода, разтривайки притиснатите си преди крайници.
Позата на феите изглежда приключила, но преди някой от тях да успее да се съвземе, Дез се надвесва над Лисичи уши.
– О, и едно предупреждение: погледни отново към моята половинка с нещо различно от уважение и добронамереност и ще изгубиш очите си.
По дяволите.
Лисичи уши навежда глава, ушите му увисват, позата му става покорна. Кимва и заедно с другия пазач се отдръпват, за да пропуснат свитата ни.
– Трябва да заплашвам всяка проклета песъчинка на това място… – Мърмори под носа си Дез.
Не мога да не се съглася с него. Единственото нещо, което изглежда някой уважава тук, е властта.
Минаваме покрай още три групи пазачи (две от които също трябва да бъдат заплашени) и се спускаме по-навътре в планината, преди най-накрая да стигнем до масивна каменна врата.
Толкова дълбоко под земята, където небето е само далечен спомен, усещам и най-малкия полъх на магия.
Значи Изгонените земи не са били лишени от цялата си сила. Само огромната, огромната част от нея. И сега разбирам защо гражданите на Изгонените земи са се заселили толкова надолу. Защото колкото по-ниско слизаш, толкова по-близо си до магията. А в свят, в който всички се задушават от нейното отсъствие, дори най-малкият намек за нея е ценен.
Каменната врата се открехва и аз за пръв път виждам добре вътрешното светилище на краля.
Сводната стая е пълна с феи в набедреници и бандажи, кожени панталони и бодипейнт. Всичко това е толкова първично и странно, пищно чувствено.
Феите ни притискат от всички страни, което прави пътуването ни по пътеката бавно и клаустрофобично.
Вглеждам се в ордите от тях, екзотичните им лица варират от любопитни до кръвожадни. Отвъд тях съзирам върха на импровизирания трон, издълбан от скала и обкован с кост и стомана. Но едва когато сме почти в края на пътеката, тълпата се разделя и аз най-сетне го виждам.
Кралят.
Той се е облегнал на каменния трон, с разтворени крака. Вместо риза носи десетки избелели костени огърлици, всяка от които е накичена с главозамайващ брой зъби и кости. Кафявите му кожени панталони висят ниско на загорелите му бедра, а към тях са прикрепени няколко остриета, някои от които са направени от камък, други – от стомана.
Кестенявата му коса е сплетена назад от лицето и виси на въжета по раменете му. Високо на главата му стои корона, изработена от метал и кост. Тя е изработена грубо и аз се изненадвам, че една фая би носила такова нещо. Прилича на нещо, което направих в часовете по рисуване, когато бях на пет години.
Блестящите му зелени очи попадат първо на Дез, а после прескачат към мен. Тук те не бързат да се движат от лицето ми към гърдите, бедрата и краката ми. След това се изкачват бавно обратно нагоре. Докато ме преценява, пръстите му почукват по подлакътника.
Бих казала, че е отегчен, само че в очите му искри твърде голям интерес.
Феите пред нас спират и коленичат.
– Ваше величество – промърморват те.
– Виждам, че имаме посетители. – Кралят казва това, сякаш аз и Дез обиждаме чувствителността му. Неговата чувствителност. Човекът, който седи на стола – Аз бях пиян, когато направих това.
Сега коленичилите феи се изправят и се обръщат към нас.
– Поклонете се пред Негово Превъзходителство, Господаря на прогонените, Владетеля на забравените, Защитника на онеправданите, Крал Тайфус Хенбейн – заповядва една от придружаващите ни феи, макар че изглежда малко болнава, докато го казва.
Търговецът пристъпва няколко крачки напред.
– Имате титли? Колко очарователно.
Крал Хенбейн се изправя, кестенявата му коса блести под светлината на факлите, а огърлиците му шумолят.
– Насили се да влезеш в присъствието ми, без дори да се поклониш. Не мога да кажа, че съм изненадан от импулсивността ти, Дезмънд Флин.
Значи той знае кой е Дез. Забелязвам също, че е изпуснал титлата на моята половинка. Определено се е отметнал. А днес наистина не е подходящият ден. Търговецът изглежда особено бодлив.
Погледът на Тайфус се плъзва към мен и отново ме преценява. Този път обаче в тях има повече от нотка на презрение.
– Но за твоя роб любовник да не ми показва уважение… – Той цъка с език. – Последния път, когато изтърпях такава тежка обида, набих феята на кол за това.
В долната част на връзката ни усещам изблик на бял гняв. Но гледайки Дез, никога не бихте разбрали това.
Кралят на нощта се усмихва подигравателно на Тифа.
– Последния път, когато видях шут, който се преструва на крал, наистина се разсмях.
В стаята настъпва смъртна тишина.
Е, това привлече вниманието им.
Крилете на този крал трепват зад гърба му, а лицето му тиктака.
– Ако си дошъл тук, за да спечелиш благоволението ми, о, велики кралю, тогава може би ще искаш да започнеш отначало.
– Ти си престъпник в изгнание, който все още излежава присъдата си. В кой свят бих търсил твоето благоволение?
Тифус се засмива в лицето на това, а тълпата повтаря чувствата му.
Когато залата се успокоява, той казва:
– Знаете ли как се появих? – Кралят сяда на трона си. – Бях силен още преди да бъда изпратен тук преди около сто и петдесет години. И оттогава съм попил магията на безброй хора.
Дори и един ден тук ме остави с нещо като лек махмурлук. Не мога да си представя години, десетилетия, векове на това. Тайфус трябва да е могъщ, за да живее тук толкова дълго и все още да притежава толкова много магия.
– Хиляди са ми дарили силите си – продължава той – и всичко това в замяна на моята закрила… закрила, която ти сега заплашваш.
Дез повдига вежди.
– Така ли е?
– Ние вече не сме в твоето кралство. Ние сме в моето.
Той не го казва, но намеква, че Дез и аз сме обвързани с loi du royaume – че трябва да се подчиним на управлението на Тайфус и на законите на неговата земя.
Очите на преговарящите прекосяват стаята.
– Значи сега това е твоето кралство? – Той изтръгва изненадан смях.
Крал Хенбейн се стяга за подлакътниците.
– Простете ми – казва Дез – но за първи път чувам някой да иска тази дупка.
Хенбейн отново се изправя на крака, а лицето му почервенява от гняв. На гърба му започват да се оформят ъгловати, преливащи се крила.
Ауууу, гаджето ми вбесило ли е някого?
Кралят прави движение към някого в тълпата и в отговор една фея се отдалечава от насъбралите се маси, с чифт дебели железни окови в облечените си в ръкавици ръце. Няколко войници от свитата ни колебливо хващат Дез. Може би не искат да влизат в поредната схватка с Краля на нощта, но също така не искат да предават лоялността си.
Те преместват ръцете на приятеля ми пред него, а Дез просто ги оставя. Правя крачка, за да се намеся, но двама от ескортиращите ме отрязват, задържайки ме на място.
Кралят на нощта ми хвърля поглед и за разлика от всичките му закачливи думи, изражението му е сериозно, макар да не съм сигурна какво неизказано послание се опитва да отправи към мен.
Феята с железните окови пристъпва към Търговеца. Не ми пука, че Дез е мощен и непреклонен, когато феята ги премества на китките му; аз се боря при вида им. По време на престоя ми като затворник на Карнон видях точно какво прави желязото с феите.
Със зловещ звън войникът закопчава Дез. Те са на китките му само за миг, преди железните окови да се плъзнат безполезно и да се приземят на мръсния под пред Дез.
Търговецът повдига вежди.
– Това не трябваше да се случи, както разбирам? – Пита той.
Качен на трона, кралят свива едната си ръка в юмрук, но иначе продължава да гледа безучастно.
Намръщена, феята вдига железните окови с ръкавица и отново се опитва да закопчае Дез.
И отново белезниците се изплъзват от него, падайки отново на земята. Този път, когато стражът се навежда да ги хване, Търговецът ги отблъсква.
– Упс.
Тайфус се настанява на мястото си, а острите му зелени очи ме преглеждат.
– Тъй като нашият господар крал не иска да ни съдейства, сложи един чифт на кучката, с която е.
В отговор стаята става с една идея по-тъмна.
Феята отново се навежда и вдига оковите. Само че веднага щом ги докосва, белезниците се стягат за китката му. Ръкавиците му се смъкват, излагайки голата му кожа на въздействието на желязото. Само след няколко секунди писъците му започват да се чуват.
И точно това е доказателството, че цялото това кралство е само злато за глупаци. Била съм в затвора до достатъчно истински войници, за да знам, че колкото и силно да ги изгаря желязото, те няма да дадат на похитителите си да се възползват от писъците им. Лошотия в най-добрата си форма.
Толкова закалени бяха тези войници. Тези феи не са нищо друго, освен момчета и момичета, които си играят на войници.
Дез прави няколко крачки напред, а магията му се сгъстява във въздуха.
– Наистина не трябваше да казваш това.
Това е единственото предупреждение, което отправя. В следващия миг от него избухва сила, която разкъсва стаята. Тя отблъсква тълпата феи, като ги поваля като кегли за боулинг. Дори Тайфус е отхвърлен назад към седалката си, а камъкът трепери под силата на магията на Дез.
За момент кралят изглежда напълно шокиран и аз не мога да реша дали е поразен от силата на Дез, или от неговата дързост.
Когато се съвзема, в юмрука му започва да се образува магия, която огъва светлината, докато тя приема формата на копие. Той хвърля мълнията като копие, като се цели право в Дез.
Търговецът не помръдва, макар че има време да отклони хвърлянето. Вместо това той поема цялата тежест на удара, който се стоварва върху гърдите му.
Той хвръква от удара, след което докосва гърдите си с лек интерес.
– Впечатлен съм. Колко от твоите поданици си изцедил, за да натрупаш такава сила? Стотици? Хиляди? Трябва да си свързан с почти всички, за да владееш такова ниво на магията.
В ръката на Тифус се оформя друго копие.
– Те са предали силата си доброволно. – А тортата няма калории – за да мога да ги защитя от хора като теб.
Дез маха с ръка и крал Хенбейн се отхвърля на мястото си, а магията му се разпада за миг.
– Стига. – Кралят на нощта го изрича с такава окончателност, че пълната със закоравели престъпници стая сега замира.
Дез пристъпва напред.
– Казаха ми, че можеш да ми дадеш отговори, и аз ще ги получа, по един или друг начин.
Тифус се намръщва на мястото си, тялото му е леко изкривено. Трябва ми миг, за да осъзная, че това е, защото магията на Търговеца го е притиснала на място. Около нас феите, които се тълпят в стаята, сякаш са задържани от невидими ръце.
За пръв път, откакто излязохме от гробницата на Галехар Никс, въздухът се сгъстява със сила. Той се плъзга по ръцете ми и се увива около глезените ми, галейки кожата ми. Но за разлика от магията в гробницата на Галехар, силата на Дез е позната и приканваща; тя се спуска върху мен като шал.
Дез се приближава към масичката, като всяка внимателна стъпка отеква в тихата стая. Той е зашеметил всички ни.
– Има един гроб в югозападната територия на Изгонените земи – казва той, а погледът му е вперен в Тифус. – Той е маркиран от няколко големи камъка. Тялото в него е неподатливо на увреждане. А сега то липсва. Искам да знам как се е случило това.
Тайфус свива очи, в които проблясва пресметлив блясък.
– Нямам представа за какво говориш – казва той, а думите му звучат фалшиво.
Излъгах по-добре, когато бях в пелени.
– Но дори и да имах – продължава той – защо да ти казвам? Ти не признаваш моето правило.
Дез изучава феята, наклонил глава настрани.
Тялото ми се напряга, очаквайки някаква реакция с голяма доза размах.
Но не получавам това.
Изражението на Дез става почти съзерцателно. Той кимва, сякаш Тайфус не го е нахранил с куп конски глупости.
Из стаята магията на Търговеца се вдига и въздухът отново има вкус на пресъхнал. Предпазливо феите започват да се изправят на крака.
Тайфус не помръдва, а се преструва, че нарочно е избрал да седи като сгънат кренвирш.
– Има още един въпрос, който трябва да реша, преди да се върнем в моето царство – казва Търговецът, като изчаква, докато се увери, че разполага с цялото внимание на залата. – Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че не мога да си тръгна оттук с теб в този ти вид – казва Дез. – Така че или им връщаш – той тръсва глава към отчаяните орди, които ни сковават – магията си, или аз ще го направя вместо теб.
Мисля си, че това, че ще го направя вместо теб, включва остри оръжия и мъртво тяло.
Тиф се надига от трона си, лицето му потъмнява, а ръцете му треперят от нарастващия му гняв.
Въздухът е наситен с аромата на магията, която изгоненият крал е взел назаем; мирише точно така, както си го представяте – като онзи път, когато идиотски сте опитали твърде много парфюми върху себе си и сега всички тези силни, мощни миризми се сблъскват и ви причиняват ужасно главоболие.
– Убий го, където стои! – Това е открита заповед и съм почти сигурна, че този идиот очаква всички феи в тази стая да отговарят на нея.
– Не.
Усещам как силата на тази единствена дума се разнася из затвореното пространство. Но не Дез я изрича.
Отдалечавам се от Търговеца, а кожата ми просветва.
Достатъчно ми е от това място, където самият въздух сякаш се опитва да изтръгне магията ти от теб, и ми е достатъчно от този човек, който за всичките си години живот не е научил нищо друго, освен как да бъде брутален Алфа-нещастник.
В отговор на магията ми тълпата около нас започва да се притиска, като никой не е толкова близо, колкото нашите стражи. Щом погледите им попаднат върху мен, те забравят, че са уважаващи себе си феи, които имат задължения. Приближават се към мен, готови да докоснат кожата ми, да погалят косата ми, да ме изпият и да ме погълнат цялата. Така е било винаги, само че тук, на това безмагично място, чарът ми е още по-привлекателен.
– Махни се от пътя ми – нареждам, а силата ми изпълва гласа ми.
Феите правят каквото им казвам – макар и малко неохотно.
– Какво правите, глупаци? – Крещи им този крал, въпреки че не може да откъсне поглед от мен.
– Замълчи – нареждам аз.
Устата му се затваря.
Чистото възмущение на лицето му! Вкусвам всяка капка от него.
– Никой да не мърда – освен да диша – нареждам, а гласът ми отеква в пещерата. – А и Дез, не обръщай внимание на заповедите ми. Можеш да правиш каквото си искаш.
Около нас стаята сякаш замръзва на място. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че се намирам в зала със статуи.
Търговецът сгъва ръце и се обляга на най-близката замръзнала фея, използвайки я като стена. В очите на Дез има голяма доза веселие и е ясно, че няма търпение да ме остави да открадна шоуто.
Започвам да вървя по пътеката към трона на Тайфус, а бедрата ми се поклащат.
Изкачвам се до пиедестала, а погледът на Тайфус е прикован на място.
– Можеш да движиш очите си – разрешавам аз.
Те веднага се насочват към мен. Трудно е да се разчетат емоциите му, тъй като останалата част от него все още е застинала на място, но определено бих казала, че долавям силни вибрации на гняв, идващи от него.
– Наистина не биваше да ти позволявам да правиш това – казва Дез зад гърба ми. Звучи радостно.
Стигам до трона на Тайфус и, Боже, отблизо столът му е още по-грозен. Грубо направената му корона лежи точно там, на една ръка разстояние, и аз просто не мога да се сдържа. Протягам ръка и я свалям от главата му, а после я поставям на моята.
– Погледни го – въздъхвам аз. – Робът, когото искаше да оковеш, сега е твоя кралица.
Сега виждам как гневът на Тайфус бълбука в очите му. Все пак той е безсилен.
По прищявка му заповядвам:
– Изправи се, Тайфус.
Роботизирано той се надига от стола си.
– А сега, о, велики царю, поклони се пред мен. – Тайфус се снишава, носът му почти докосва коленете, тъй като е принуден да изпълни заповедта ми.
Като сирена съм виждала своя дял от вбесени погледи, когато някой е попаднал в мрежата на моя блясък. Крал Хенбейн не прави изключение. Той ме гледа така, сякаш с очите си проклина самото ми съществуване.
Аз го поглъщам като котка сметана.
– Седни.
Той сяда.
Той няма да се възстанови от това. Не и сега, когато поданиците му видяха колко лесно отнех короната му и огънах волята му.
Накланям глава при вида му, мрачен и безсилен. Има нещо в един повален мъж, което ме докосва по най-извратен начин.
Отдавам се на низката си природа, придвижвам се напред, качвам се в скута на краля, разпъвам бедрата му.
Чувствам само най-тънката нишка на ревност през връзката си. И това също ме завладява.
Аз съм нещо, на което може да се завижда.
Повдигам ръка и посягам към една от огърлиците му, наслаждавайки се на болния начин, по който костите и зъбите трептят, докато се допират.
Погледът ми се насочва към него и зелените очи на Тайфус сякаш потъмняват. В тях все още има много гняв, но сега има и похот.
Усмихвам се. Вероятно някой иска да ме забие с омраза.
Няма да е за първи път.
Нагласям се отново в скута му, като разтърсвам косата си.
Защо си мислех, че да го омагьосвам е важно… ?
О, точно така.
– Ще отговориш на всичките ми въпроси напълно и честно – заповядвам. – А сега, преди колко време беше отворена гробницата? – Питам.
Горната му устна потрепва от неприязън.
– Преди няколко седмици.
Неотдавна. Част от мен предполагаше, че гробницата е била отворена преди години.
Поглеждам през рамо към Дез, а на лицето ми се появява самодоволна усмивка. Той ме поглежда обратно и изражението му е забавно, но очите му са бурни.
Завъртайки се отново напред, аз се навеждам към този крал-идиот, като го галя по бузата. В отговор стаята притъмнява малко. Очевидно моят сродник има някакви възражения срещу това да галя други мъже.
– А кой отвори гробницата? – Вдишвам.
– Не знам – изръмжава той.
– Какво имаш предвид, че не знаеш?
– Искам да кажа, че изобщо не беше кой.
Губя търпение.
– Обясни – заповядвам аз.
Той отново се колебае. Колко ценно. Сякаш може да се пребори с властта, която имам над него.
След две кратки секунди той се отказва.
– В нощта, в която мъртвецът възкръсна – нощта, в която Галехар възкръсна – уточнява той, давайки да се разбере, че знае точно кой лежи погребан в този гроб – сянката беше тази, която го прибра.
Назад към част 11 Напред към част 13
