Глава 17
Събуждам се на земята, очите ми трептят и се отварят.
– А, събуди се. Мислех, че ще лежиш там цяла нощ.
Ноктите ми се удължават рефлексно при звука на гласа на Крадеца, ноктите ми се остъргват по камъка под мен.
Легнах си в Дневното кралство и се събудих…
Тук. Където и да е тук.
Сядам бавно и се оглеждам наоколо.
Стаята е покрита с блед камък. Кървавочервени лиани се виеха по стените, а от тях цъфтяха странни цветя.
Срещу мен има някакъв басейн, водата в който е светла. Вляво от него Крадецът се е облегнал на една колона.
Потръпвам.
– Боже, каква реакция. – Ониксовите му очи сякаш блестят на това странно място. – Предполагам, че си ме пропуснал.
– Къде съм? – Питам, като се изправям на крака. Не мога да разбера дали съм вътре или навън. Зад гърба ми стените сякаш отстъпват място на открития въздух и нощното небе блести надолу.
Но в стените на това място горят стенни лампи, звукът от които е приглушен, като късане на плат на вятъра. И сред всичко това – Крадецът на души, устните му меки, очите му студени, вниманието му приковано към мен.
Това е сън. Просто сън. Но ако е сън и аз знам, че е сън, тогава…
Събуди се.
Събуди се. Събуди се.
Нищо не се случва.
– Кажи ми, понятието „малка смърт“ означава ли нещо за теб? – Пита Крадецът от мястото, където се е облегнал на онази колона.
Това е просто сън. Не е реално.
– Не – казвам разсеяно.
Едва след като отговарям, обработвам думите му.
Малка смърт. Звучи познато.
Крадецът на души се усмихва.
– Ела по-близо и ще ти кажа.
– Как попаднах тук? – Стискам плата на бялата премяна, която нося. Тя е почти прозрачна.
Не е това, с което съм решила да спя.
Крадецът се отдръпва от колоната.
– Обадих се и ти дойде.
Веждите ми се свиват.
Косата и очите му са толкова тъмни, че сякаш поглъщат светлината; това е рязък контраст с бледата му кожа. Той прекосява стаята, а стъпките му отекват.
Той не е истински. Това не е реално.
Това е единственото нещо, което ми пречи да избягам. Не е нужно да се страхувам от един фантазъм. Той не може да ме нарани. Не и тук.
Крадецът се приближава до мен.
– Ти не си бягала.
– Ти не си истински – казвам аз.
По лицето му се разстила бавна, страховита усмивка.
– Това ли си мислиш? Че не съм истински? – Той изследва лицето ми. Каквото и да вижда там, го кара да се смее. – Ти не вярваш, че всичко това е реално, нали?
Косъмчетата по ръцете ми се изправят.
Просто сън, наистина скапан сън.
– Ако нищо от това не е реално, тогава предполагам, че ти и аз сме свободни да правим каквото си поискаме.
Той протяга ръка и прокарва пръст по склона на носа ми.
– Мога да те докосна. Ти можеш да ме докоснеш – Нощният крал никога няма да разбере. В крайна сметка няма последствия за сънищата.
Отклонявам се от него.
– Ако те докосна – казвам, ноктите ми все още са извадени, – съмнявам се, че ще ти хареса.
Крадецът отново навлиза в пространството ми, принуждавайки ме да отстъпя назад.
– Точно в това грешиш, чародейко. Аз имам… особени вкусове. – Очите му се стрелкат надолу към гърлото и гърдите ми. – Никога не съм бил с човек. Или със сирена. Или смъртен, превърнат във фея. Но съм бил с жени, които отвръщат на удара – за тях имам здрав апетит.
Здравословен е последната дума, която бих използвала, за да опиша фетишите на Крадеца.
Изправям се на крака като него.
– Това не беше така, когато ти беше Карнън – казвам тихо. – Така, както си го спомням, ти не би докоснал жена, освен ако не е недееспособна.
Крадецът на души ме поглежда; в тъмните дълбини на очите му има нещо чуждо и безмилостно.
– Ти си ме разбрала напълно, нали? – Казва той. – Крадецът, който е твърде уплашен, за да чука жена, освен ако не е в покой.
Преди да имам възможност да се отдръпна, той ме хваща за гърлото.
– Може би бих могъл да опровергая това схващане? В края на краищата това е само съновидение, само извратен сън, в който един нечестив мъж те взема против волята ти.
Кожата ми просветва.
– Може дори да ти хареса – очите му се впиват в кожата ми. – Знам, че ще ти хареса.
Сърцето ми се разтреперва от нарастващия му интерес, дори когато друга, коварна част от мен се съживява.
Той ме придърпва към себе си.
Крадецът ще ме целуне, точно както правеше, когато беше Карнън. И може би сега ще вдъхне в мен същата гнусна магия, както тогава. Само че този път аз няма да съм имунизирана срещу нея.
Един човек би се борил срещу това. Сирена обаче…
Нека се приближи. Нека си мисли, че ни е хванал.
Очите ми падат върху устните му.
– Знам, че можеш да носиш лицата на мъртвите.
Той се навежда, а устните му се плъзгат по челюстта ми.
– И да си помисля, че вярвах, че никога няма да разбереш нищо от това.
Той освобождава гърлото ми и аз се отдръпвам назад, масажирайки суровата си кожа.
– Искаш ли да знаеш нещо? – Пита той.
Поглеждам към него с едва прикрито отвращение.
– Мара ме е срещала повече от веднъж. Първия път, когато ухажвах сестра ѝ.
Също като Янус, Мара някога е имала брат или сестра. Почти бях забравила. Размърдах мозъка си, опитвайки се да си спомня името ѝ.
Талия. Точно това беше. Тя беше престолонаследникът на кралство Флора, само че умря преди времето си, паднала на меч или нещо подобно, след, след…
Погледът ми се насочва към Крадеца.
– Пътуващият менестрел. Това си бил ти.
Един мъж беше дошъл в нейното кралство и Талия се беше влюбила безнадеждно в него. Така, както го чух, всичко беше завършило зле.
Боже, но колко отдавна беше това? Векове? През цялото това време Крадецът е местел фигурите си по местата им.
Очите му сякаш се усмихват.
– Бях чародей – просто се случи така, че имах склонност да правя серенади на млади кралски особи. Искаш ли да знаеш нещо, което онези истории никога не споменават?
Той прави пауза и тишината на това странно място сякаш ме обгръща. Никога не съм предполагала, че нещо толкова незначително като тишината може да има такава тежест.
– Тогава бях и с Мара. И до ден днешен тя няма представа, че съм бил в нея като двама отделни мъже.
Гаденето се раздвижва ниско в корема ми.
Просто сън.
– Тя винаги е била завистливата, но особено тогава, когато сестра ѝ имаше всичко, а тя – нищо. Първият път, когато разменихме нещо повече от любезности, беше след като се разбра, че с Талия сме заедно. Тя ме откъсна от себе си на едно от онези фриволни партита, падна на колене и добре… това, което ѝ липсваше като власт или ранг, компенсираше с ентусиазъм. Дори не се наложи да я омагьосвам – истината е, че по онова време не исках да имам много общо с нея, но просто не можах да устоя на изкушението.
Направих гримаса.
– Спомням си как свършва историята – казвам. – Убиха те – добавям.
– Мъртвите наистина ли умират? – Пита той.
Същият проклет въпрос, който ми зададе още в Кралство Флора.
Чувствам отговора точно там, на върха на езика си. Поглеждам от Крадеца към странните цъфтящи лиани, към колоната, на която се е облегнал преди минути, към басейна до нея.
Ушите ми започват да звънят, докато гледам тази вода. Колкото по-дълго гледам, толкова повече ми се струва, че тя се променя, шепне.
…Спаси ни…
…Спаси ни… нас…
Неволно правя крачка по-близо до нея, рамото ми се допира до това на Крадеца.
– Не бих го направил.
– Какво… има в тази вода? – Не мога да отвърна поглед.
– Какво значение има това? Нищо от това не е реално.
На следващата сутрин всъщност пропускам срещата, като вместо това предпочитам да се погрижа за махмурлука си. (Слава на Исус за лекарствата на феите – те действат напълно.)
Когато Дез и Янус си тръгват от срещата, вече се чувствам много по-добре.
Дневният крал кимва, когато ме вижда, а златната му коса блести.
– Калипсо – казва той официално.
– Янус, мога ли да поговоря с теб? – Има нещо, което трябва да кажа на Дневния крал в светлината на всичко, което знам.
Той ме поглежда странно.
– Разбира се – казва той.
Зад гърба му Дез пъха ръце в джобовете си и се запътва към близкия страж, завързвайки разговор.
Отдръпвам Дневния крал настрани.
– Дължа ти извинение – казвам на Янус.
Янус ме поглежда, очите му са малко предпазливи.
Той се страхува от нас – прошепва ми сирената, – както и трябва да бъде.
– Всъщност – поправям се аз – дължа ти няколко. – Поемам си дъх. – Съжалявам, че вчера се държах като глупачка. Ти и Дезмънд просто се опитвахте да направите най-доброто за кралствата си; сигурна съм, че мислите ми буквално за всичко, което ми минаваше през ума, бяха дразнещи за слушане.
– Съжалявам, че те омагьосах. Не знам колко ти е казал Дез за сирените – вероятно нищо, тъй като най-нелюбимото хоби на Дез е да споделя – но… сирените обичат насилието и секса; не мога да омагьосам някого, без този аспект от природата ми да изплува в някаква степен. Не съм приятна, когато използвам силата си; съжалявам, че ти се е наложило да го изпиташ на собствен гръб.
А сега – големият финал на извиненията.
– Накрая, съжалявам, че те обвиних, че си ме отвлякъл. Бях… в грешка. Тогава не разбрах това, но сега го разбирам.
Янус ме дарява с може би първата си искрена усмивка. Несправедливо е някой да е толкова красив, колкото е той, със златната си коса и яркосините си очи. Той е като оживяло слънце – ослепителен в красотата си.
– Оценявам извиненията ти, Калипсо. Въпреки това, което може би си мислиш, коментарът ти вчера разведри един много тържествен разговор и аз съм ти благодарен за това. Що се отнася до блясъка, ако си спомням правилно, аз бях този, която настоя да ми покажеш способностите си.
– Ще призная, че омагьосването ме кара да се замисля; подобна сила е опасна в неподходящи ръце. Имам обаче основание да вярвам, че ти си подходящият човек, който може да владее такава магия, независимо от основната ти природа.
– Що се отнася до отвличането, не мога да си представя, че ще понеса такова изпитание. Разбира се, имаш право да си объркана и недоверчива. Не знам кого или какво си видяла, но ти вярвам.
Той поставя ръка на рамото ми, а очите му са напрегнати. Стаята потъмнява малко, но Янус се преструва, че не забелязва.
– С твоята половинка вече имаме силен съюз между нашите кралства – казва той, а сините му очи горят ярко – но никога не сме имали приятелство, което да укрепи това единство. Може би от днес това може да се промени.
Пръстите му се впиват в рамото ми.
– Лично аз се заклевам, че ако някога възникне нужда, ще ти предоставя меча си и помощта си.
Едва когато с Дез се връщаме в Кралството на нощта, аз наистина мога да дишам отново.
В момента, в който слизаме от лей-линията и ни посреща прохладната вечер, усещам как се отпускам.
– Боже, това място ми липсваше.
– Ставаме сантиментални, нали? – Казва Дез, като връзва косата си на малък кок. Опитвам се да не се взирам в действието, но черните му ръкави се спускат около бицепсите му и всичко това изглежда наистина, наистина добре.
Повдигам рамо.
– Това място ми харесва – казвам съвсем честно.
Не започна по този начин. Първоначално не исках да имам нищо общо с Другия свят. Но после ме отвлякоха и ми пораснаха криле, а връщането на Земята просто не беше опция.
А сега… е, нека просто кажем, че Другият свят има своите предимства.
Очите на Търговеца заблестяха по онзи начин, по който го правят, когато кажа нещо, което го трогва.
– Знаеш ли, наистина си сладък, когато се държиш меко с мен – казвам аз.
– Не знам за какво говориш – казва той, хваща ме за ръка и ме повлича към себе си. Очите му падат върху устните ми. – Но знаеш ли за какво трябва да говорим? За това, че си накарала един крал да ти се закълне във вярност.
Засмях се.
– Извиних му се, това е всичко.
– И в замяна той ти обеща вярност… – Дез спира да говори, когато забелязва притичващия страж. Той наблюдава мъжа, лицето му е безизразно.
– Ваше величество – казва войникът, когато стига до нас, кимвайки първо на Дез, после на мен – спящите войници, говорят непрекъснато от сутринта.
Чертите на Дез се втвърдяват.
– За какво?
Очите на охранителя се плъзват към мен.
– За твоята половинка.
Когато Дез и аз влизаме в кралското подземие, шумът е почти оглушителен. Десетки и десетки гласове говорят наведнъж.
– Искам да говоря с Калипсо Лилис… Искам да говоря с Калипсо Лилис…
– … да говоря с Калипсо Лилис … Искам да говоря …
– Калипсо Лилис.
Вратата се затръшва зад нас и като развалена магия гласовете затихват. В настъпилата тишина кожата ми настръхва.
Започвам да вървя, а Дез е по петите ми. На това място можеш да чуеш как пада карфица, толкова е тихо.
Щом стигаме до първите килии, забелязвам спящите войници. Всички стоят нащрек, телата им са сковани. Само очите им се движат и ме следят, докато минавам покрай тях.
Онази злокобна магия оцветява въздуха. Усещам мириса на злото, което се е настанило в тези войници. То все още се е настанило в тях като паразит.
– Кой искаше да говори с мен? – Извиквам.
От няколко килии по-надолу се чува тих глас:
– Знаеш кой.
По гръбнака ми се плъзга студенина. Има само един човек, който е отровил тази партида.
И без това тъмният блок на подземието потъмнява още повече от недоволството на Търговеца.
– Този човек има медни топки – промърморва той под носа си.
Пристъпвам към килията, от която идва гласът. Вътре има десетина войници, всички мъже. Телата им все още са покрити с кръвта, в която са се събудили… е, това и каквото и да е, което се е пръснало по тях по време на битката.
Един от спящите войници пристъпва напред. Кожата му е гладка, очите му са лешникови, а сплетената му коса е тъмнокафява.
Той ми се усмихва.
– Здравей, чародейко.
Назад към част 17 Напред към част 19
