Глава 16
Прекарахме мъчителен брой часове, седейки в тази стая, разглеждайки битките, които се случиха във всяко от съответните кралства. И тъкмо когато си мисля, че сме почти готови да приключим, преразказваме нещата отначало. И отново.
През изминалите безброй часове (тук няма усещане за време, просто безкрайното обедно слънце огрява двореца) успях да изпия застрашително количество от този изумруден алкохол.
– Е, мисля, че това е всичко за сега – казва Янус, като се изправя на крака. Той ме поглежда със засмени очи.
Поглеждам го странно, после се обръщам към Дез, който се усмихва, докато се изправя.
Защо имам чувството, че съм пропуснала шегата?
Изтласквам се от стола си, запъвам се, а после едва не падам.
Ууу. Твърде много алкохол. Дръж се нормално.
– Херувимче? – Пита ме Дез, хващайки ме за предмишницата.
– Хм?
– Поне тази забравена от Бога среща най-сетне е приключила.
– Тук е забравено от Бога – казва Янус. – Имаме повече от един бог.
– Упс – казах това на глас?
– Така е – казва Янус.
По дяволите. Замълчи, уста.
Сега устните на Дневния цар потрепват.
– Все още мисля на глас, нали? – Казвам.
– Хайде, бейби сиренке – казва Дез и ме извежда от стаята. – Забавляваше се с този алкохол, нали?
Янус извиква зад гърба ни:
– Защо да не се срещнем отново утре…
Аууууу, никакви повече срещи с богопомазаните. Моля, и ти.
– Калипсо Лилис, присъствието ти не е задължително – казва той.
Майната му на ферибота, все още си мисля на глас.
– Дезмънд – продължава Янус – и двамата ще останете в обичайните си стаи. Вярвам, че можеш да намериш пътя до тях?
– Можем – казва Дез.
– Добре. Тогава пожелавам ви приятна вечер – и моля, не се колебайте да използвате всички кралски удобства, докато сте тук. Ще се видим утре.
– Довиждане – казвам през рамо и махам на Янус. – О, и съжалявам, че те обидих… и те омаях. – Дори докато го казвам, кожата ми трепти, като се озарява и затъмнява на случаен принцип.
– О, о. Колко ли съм пияна?
– Много – казва Дез и ме извежда в коридора.
Въздъхвам.
– Защо не ме спря да пия?
Той се разсмива.
– Направих го веднъж, в Малибу. Напомни ми отново колко добре мина това?
Изпускам кикот, който завършва с хълцане.
– Бях толкова ядосана. – Достатъчно ядосана, за да хвърля целия си запас от алкохол по него.
Навеждам се към Дез.
– Мирише на смърт. Защо мирише на смърт?
– Янус изгаря тела, помниш ли? – Докато Търговецът говори, в ъгълчетата на устните му се появява малка усмивка.
О, да.
Подчертано подсмърчам отново.
– Ау, не просто мирише на смърт – мирише на труп, завит в кофа за боклук, и това не е свършило добре.
Устните на Дез потрепват.
– Току-що го казах на глас нали?
Той ме поглежда, а изражението му е весело.
– Каза го.
– Уф – хленча аз. – Защо продължавам да казвам всичко, което си мисля?
Искам да кажа, че филтърът ми не е най-добрият през всеки един ден, но това е просто нелепо.
– Кали, този тъмнозелен алкохол беше ликьор от аелериум – той те принуждава да казваш истината. Или в твоя случай… да разказваш на света всяка малка мисъл, която ти минава през ума.
Чакай – какво?
– Защо не ми каза нищо?
– Съжалявам, но кога съм ти създал впечатление, че съм готов да предоставям информация?
Облягам чело на ръката на Дез и изпускам още един стон.
– Откога си казвам мнението?
– Само в края на срещата.
Не знам какво представлява опашката на тази дългогодишна дискусия, но колкото по-дълго се проточваше, толкова по-неподходящи ставаха мислите ми.
– Значи Янус знае, че се потях толкова много, че се притеснявах да не оставя отпечатък от задника си върху стола му?
– Да.
– И че имах нужда да пишкам много, много силно?
– Да.
– И че исках да те чукам?
– Сега, херувимче, това е просто даденост.
Извиквам.
– Защо не каза нищо? – Хленча, докато Дез ме води през замъка.
– Вече сме говорили за това.
– Ти също пи – обвинявам го. – Защо не си излееш душата?
– Защото спрях на едно питие.
За разлика от мен.
– Да пиеш алкохол по време на беда е признак на добра воля – продължава Дез.
Също така е признак на добросъвестност да уведомиш половинката си, че се прави на задник.
– И също така – казвам, преди Дез да има възможност да се заеме с тази моя мисъл – несвързано, но също толкова важно, защо, по дяволите, тук е толкова мизерно горещо? – Събирам косата си и я използвам, за да размахам ветрило на врата си. – При следващия водоем, който видя, скачам в него. Напълно сериозно.
Дез посочва близката арка.
– Този път води към една от кралските бани.
– О, Боже мой, заведи ме там.
Едно от предимствата на това да си пиян – ходенето вече не е толкова адски трудно. Искам да кажа, че това може да е защото на половината път до басейна на Дез му омръзна да се спъвам в собствените си крака и реши да ме носи, но какви са подробностите?
Облягам се назад в ръцете на Дез и го поглеждам.
– Здравей.
Той ме поглежда, а бялата му коса обрамчва лицето му.
– Здравей, херувимче.
– Ти си доста сладък – казвам аз.
Той повдига вежди.
Протягам ръка нагоре и проследявам устните му.
– Не бих имала нищо против да имам малки мини Дез, които да тичат наоколо. Някой ден, това е. Не днес, но знаеш ли, в бъдещето – ей, ако съм херувим, как ще наречеш децата ни? Има ли име за бебета-бебета-ангели?
– Хм – казва той, оценявайки ме с очите си от спалнята – сигурен съм, че бих ги нарекъл по друг начин, любов. А сега, колкото и да съм нетърпелив да проведем този разговор, няма да правя никакви планове с теб, докато не знам, че ще можеш да ги запомниш.
Главата ми се замая малко.
– Искаш да имаш беееебеееета с мен – запявам аз. – Много, много, много, много… бееебееетааа с мен. – Ритам леко с крака, докато казвам думите, а кожата ми ту просветлява, ту потъмнява.
Този алкохол наистина се влива в мен сега, когато съм свободна от тази скучна среща.
Усмихвам се на Търговеца и протягам ръка, за да си поиграя с косата му.
Той поглежда тавана на банята с изстрадал поглед. Човек почти си мисли, че времето се е превъртяло назад преди осем години, когато сключвах сделки…
Сядам малко по-изправена в ръцете му.
– Хей! – Хълцам. – Нека да направим…
– Не.
– Но…
Той ме успокоява с целувка. Дълга, протяжна целувка, от която пръстите на краката ми се свиват, а кожата ми оживява. Моята сирена се втурва в мен и изведнъж целувката заема 110 процента от фокуса ми. Обгръщам с ръка тила на Дез и се впускам във вкуса му.
Толкова адски горещо. Той, тази стая, целувката, това царство като цяло. Всичко това.
Преди да имам възможност да превърна целувката в нещо по-дълбоко, тя свършва.
Взирам се в него.
– Все още трябва да пишкам много, много…
Той се засмя.
– Кали, убиецът на моменти.
– Хей! Ти си Убиецът на моменти.
– Сега аз ли съм? – Казва той.
Звучи забавно.
– Това е, защото ми е забавно – отговаря той.
– Уф, кога ли ще спре да ми действа този алкохол?
– Вероятно не за известно време – изпи много от него.
Страхотно.
Дез ни отвежда до една врата, бутайки я с тялото си, и след това с мускули ни вкарва в малка луксозна баня.
Търговецът ме слага на земята.
– Ще бъда отвън.
– Чакай. – Хващам ръката му. – Ще останеш ли тук с мен?
Дез накланя глава.
– При теб няма разстояние, нали? – Казва той. Очите му напълно ме разсмиват.
– Това е „да“, нали?
Той въздъхва.
– Не мога да ти откажа нищо.
Ура!
– Добре, обърни се с лице към вратата – казвам, докато се придвижвам към тоалетната. – Не искам да виждаш нищо.
– Не дай си боже да видя интимните части на половинката ми…
– Дез!
Той вдига ръцете си.
– Аз съм с лице към вратата. Искаш ли и аз да си запуша ушите?
Да? Не? Може би?
– Запуши едно от тях.
Сега определено го чувам да се смее.
След като се уверих, че не ме гледа и слуша само наполовина, вдигнах филмовата си пола и започнах да седя…
Изпускам много неженствен писък, защото задникът ми пропуска тоалетната и аз се разпилявам на пода до нея. Полата ми е около главата, а неприличните ми части са на показ.
Дез се обръща. Давам му това – той не се смее, макар да съм сигурна, че му отнема всичко, за да не го направи.
– Херувимче. – Той се приближава и ми помага да се изправя, след което ме поставя на тоалетната чиния. Отмята косата ми назад. – Какво стана?
Алкохолът се случи. Това е.
Покривам лицето си.
– Толкова ми е неудобно.
Търговецът сваля ръцете ми, целувайки кокалчетата на пръстите ми.
– Поне не си започнала да пикаеш.
Може би щях.
– О. Тогава коментарът е редактиран.
Шибано ненавиждам ликьора на Елериум.
Преди инцидентът в тоалетната, за който никога няма да говорим повече, да той е зад гърба ми, ликьорът е отшумял донякъде.
Дез издава невярващ звук в задната част на гърлото си.
Добре, малко се е поуспокоил.
– Толкова малко, че науката все още не разполага с инструменти за количествено определяне на такава миниатюрна мярка – казва Дез.
– Пссх. Защо трябва да си толкова остроумен през цялото време?
Той започва да отговаря, когато закривам устата му с ръце.
Очите му все още се смеят на мен. Когато съм сигурна, че няма да каже нищо повече, ги махам.
Завиваме зад ъгъла и пред нас се открива басейнът на банята. Изпищявам при вида му и се затичвам, като се спъвам само няколко пъти по пътя си.
Скачам в басейна и въздишам, когато хладната вода се плъзга по кожата ми. Притеснявах се наполовина, че водата ще е потискащо гореща, но тя носи идеалната прохлада.
Задържам се под водата, а сирената ми е напълно доволна да остане тук завинаги. Може и да не е океан, но е вода, а това е достатъчно.
Когато излизам на повърхността, Дез седи на ръба на басейна с вдигнато коляно.
– Позволявам ти да плуваш в нетрезво състояние само защото си сирена и съм деветдесет и девет процента сигурен, че не си способна да се удавиш. Моля те, не ми доказвай, че греша.
– Пфф. – Плувам към него. – Трябва да влезеш. Водата е хубава. А аз съм още по-хубава. – Казвам, хващам го за ръката и го дърпам.
– Знаеш ли, ти си непоносимо очарователна, херувимче.
Ауууу.
Той ми се усмихва.
– Мисля, че все още може да чуе мислите ми.
– Мога.
Когато Търговецът не се плъзва във водата, пускам ръката му и потъвам обратно под повърхността на басейна. Ако се задоволи просто да ме гледа как плувам, тогава и това е добре.
А и хитър трик – ако съм под водата, не мога да изреждам всяка една мисъл, която ми минава през главата. Всъщност съм доста доволна да лежа тук, на дъното на басейна, до края на времето. Това е по-добра алтернатива от изгарящата обедна жега, от която не мога да избягам по друг начин.
След около минута отново се издигам на повърхността.
– Колко време трябва да сме тук? – Питам.
Вече е вечер, но както нощта не се вдига от царството на Дез, така и слънцето не залязва в Дневното царство.
– Готови ли сме да си тръгнем толкова скоро?
Звучи ли доволен от това?
Кимвам.
– Ще тръгнем утре сутринта, веднага след като се срещна с Янус.
– Така че по същество ще тръгнем след три дни, след като приключи срещата.
Той се навежда по-близо.
– Споменах ли, че харесвам нахалната ти уста?
Плувам към него, като слагам ръце на ръба на басейна. Облягам буза на тях. Студената вода прочиства малко мислите ми.
– Знаеш много тайни – казвам и го поглеждам.
Ъгълчето на устата на Търговеца се извива нагоре.
– Знам.
– Но не знаеш нищо за Крадеца на души.
– Знам някои неща – казва Дез, малко отбранително.
– Но не чак толкова много.
Той стиска устни, сякаш се възпира да продължи да спори. Вместо това навива ръкавите на ризата си, давайки ми съблазнителен поглед към татуировките си.
– Сериозно, как този човек не се къпе в собствената си пот?
Питам.
Дез поглежда надолу към сгънатите ми ръце. Протяга ръка и прокарва пръсти по откритата кожа.
– За да отговоря на този въпрос, ще трябва да ти кажа как изобщо знам толкова много тайни.
Веждите ми се свиват.
– Ти се пазариш за тях.
– Не… точно – казва Дез уклончиво.
Но си мислех, че така си е изградил име.
– Изградих си име чрез сделките и бруталността си.
Точно така. Това също.
Той продължава да гали кожата на ръката ми.
– Няма да ми кажеш.
Пръстите на Дез спират. Поема си дълбоко дъх.
– Ще ти кажа – искам да ти кажа. Просто… – Очите му се стрелкат към моите. – Сенките ми говорят.
Поглеждам го недоверчиво.
Сенките… могат да говорят?
И Дез може да ги чуе?
– Сериозно?
Той докосва кожата ми.
– Мхм.
Разумът ми е официално пречупен.
Тоест, знаех, че феите могат да въртят плат от лунната светлина и да носят звезди в косите си, така че технически това не е нищо по-лудо от това, което вече съм виждала сама, но все пак.
– Това е толкова шибано яко.
На Дез му се изплъзва смях и раменете му се отпускат. Очевидно се е притеснявал да ми го каже.
– Херувимче, аз никога не съм нервен.
Добре, този шибан ликьор наистина започва да ме вбесява.
Мразя да съм толкова прозрачна.
– Разкажи ми повече – казвам аз.
– Какво искаш да знаеш?
– Всичко! Току-що научих, че сенките говорят! Това е толкова страховито. Как звучат те? Моята сянка говори ли? Твоята говори ли? Какво казват? Имат ли индивидуалност? Мога да продължа.
Дез отмества мокър косъм от очите ми.
– Звучат приблизително така, както си представяш, че звучат сенките – като шепот, макар че гласовете им се различават точно както се различават гласовете на хората и на феите. Твоята сянка говори. Моята – не толкова. Всъщност нямат ясно изразени личности, но имат настроения. И казват най-различни неща, стига да искат да говорят с теб.
– Уау – казвам аз.
Все още не мога да преживея факта, че моята сянка е разговаряла с Дез.
– През годините тя ми е разказвала много неща.
О, човече. Не съм сигурна, че това е нещо добро.
– Значи сенките имат полове?
Дез изглежда болезнено неохотен да говори за това.
– Зависи. Технически погледнато, нямат, те са просто сенки, но някои имат по-женски или по-мъжки гласове.
Хм.
– Може ли някой друг да ги чуе? – Питам.
Той се премества малко.
– Не знам.
– Търговецът отново изглежда нервен.
– Не съм нервен.
О, чакай. Разбирам. Да.
– Знаеш, че не те смятам за луд, нали?
Искам да кажа, че обикновено, когато някой ти каже, че чува гласове, това е сигнал да се отдалечиш. Но аз съм била около Дез и невъзможния свят на феите толкова дълго, че научаването на това не е някакво необичайно откритие.
Всъщност то обяснява много неща.
– Благодаря ти, херувимче – казва той тихо, взема ръката ми и прокарва пръстите си между моите.
– Какво се случва, ако сенките не искат да говорят с теб?
– Тогава те не говорят. Но има начини да ги уговориш. Понякога, ако искам да разбера нещо, им давам малко магия – достатъчно, за да отскочат за час-два от собствениците си. Те мразят да ги влачат наоколо. – Той поклаща глава. – Не мога да повярвам, че наистина говоря за това – казва той.
Не мога да повярвам, че съм го накарала да разкрие голямата си лоша тайна.
– А какво се случва, ако искаш да замълчат?
– Същата концепция – малко магия за тяхното мълчание.
Оглеждам се около себе си. В Дневното кралство няма много сенки, но те съществуват дори и тук.
– Можеш ли да ги накараш да говорят точно сега?
Очите на Дез сякаш искрят от интерес. Фокусът му се насочва към басейна.
След миг казва:
– Бащата на Янус, Игнис, очевидно е устройвал оргии в този басейн.
– Уф.
Дез отмята глава назад и се смее.
– Херувимче, това се е случвало за последен път преди повече от век.
Звукът на смеха му ме стопля отвътре навън.
Дърпам ръката му отново.
– Хайде, нека накараме тези сенки да си шепнат за нещо друго.
Той ме гледа известно време. Точно когато очаквам да ме застреля, обувките му се изхлузват от краката, последвани от чорапите. Той се завърта на мястото, на което седи, като краката му се люлеят, за да може да ги потопи във водата.
Пристъпвам нагоре, между тези крака, и го захапвам за брадичката, а ръцете ми се плъзгат по бедрата му.
Още, още, още…
Дез накланя главата си надолу.
– Искаш ли да знаеш една тайна?
– Хм?
Той целува устните ми.
– Понякога се сдържам с теб просто защото ми харесва да те подлудявам от нужда. Това ме кара да се чувствам по-малко неконтролируем в любовта си към теб.
– Това не е мило.
Той се смее ниско.
– Кой е казал, че съм мил?
С това той се вмъква във водата, потапяйки се под повърхността. Когато отново се надига, ризата му е прилепнала към кожата, а всяка гънка от нея се прилепва с любов към гърдите му.
Няма думи. Той ми спря дъха, когато го видях за първи път, и сега не е по-различно. И все още има онзи дяволски поглед – чертите му са малко прекалено остри. Той крещи лоши новини. Което, разбира се, е като митинг вик към моите женски части.
Сребърните му очи танцуват.
Все още чува всяка проклета мисъл, която ми минава през главата.
– Какво казват сенките сега? – Прошепвам.
Дез се приближава към мен.
– Утихнаха.
– Дори моята?
Той спира пред мен, а ръката му се плъзга около кръста ми.
– Дори и твоята.
– Крадецът на души? – Питам, докато ми идва една мисъл. – Какво казват сенките за него?
Кали, Убиецът на мигове, наистина е подходящо название точно сега.
Доброто настроение на Търговеца избледнява.
– Сенките не искат да говорят за него.
– Изобщо не?
Дез се намръщва.
– Нищо. Който и да е Крадецът, той има или тяхната вярност… или техния страх.
Назад към част 16 Напред към част 18
