Глава 18
Моята сирена ме поглежда, усещайки колко съм изплашена.
Пристъпвам към решетките, като внимавам да не докосна желязото.
– Какво искаш?
Мъжът започва да обикаля по дължината на килията, а погледът му не слиза от моя. Той не отговаря, просто продължава да крачи напред-назад, напред-назад.
Изпускам дъх.
– Хайде, Дез, да вървим. Крадецът очевидно е твърде намусен, за да…
Цялото подземие започва да говори като един:
„Нима животът е само да се събудиш?
А смъртта е само сън?
Бих ти казал, но тогава,
Тази тайна ще запазя.
Сега не съм истински,
нито пък бях снощи,
Или може би греша,
Кой може да каже кое е правилно?“
Кръвта ми изстива.
Пред мен войникът, който пръв ме заговори, сега се усмихва. Той накланя глава.
„Забавляваш ли се вече?
Това е нашата малка игра,
скоро ще загубиш,
Тогава ще бъдеш моя, за да те опитомя.“
Разговорът ми с Крадеца може и да е бил сън, но очевидно е бил достатъчно реален. Ето това е, напомняне, че сънят никога не е просто сън.
Кожата ми започва да свети много нежно; това е в такова противоречие със сърцето ми, което се блъска, блъска …
Обработвам челюстта си.
Никой не ни плаши.
Пристъпвам към килията и се хващам за железните решетки, игнорирайки болката, докато кожата ми започва да сияе.
– Имам една рима за теб, шибаняк – казвам, а гласът ми се изпълва с блясък. – Престани да се криеш зад куклите си, тъпо парче лайно. А и си вземи жалките гатанки и си ги набутай в…
– Кали – казва Дез и откъсва ръцете ми от решетките. В стаята е почти черно. Това е първото, което усещам от мрачното настроение на Търговеца.
– Не съм ли аз поет? – Подигравам се на войника, докато Дез ме издърпва. Ръцете ми пушат, но едва ги усещам над нарастващата си ярост.
Дез ме издърпва и точно тогава осъзнавам, че крилата ми са излезли навън, а върховете им сега се влачат по хладния под, докато Търговецът ме носи обратно по пътя, по който дойдохме.
– Не е поетеса – казва един от войниците, покрай които минаваме – а белязана жена.
Едва успява да изрече думите, когато изведнъж тъмнината се спуска към него. В следващия миг Дез изчезва от мен. Чувам звука на стомана, която разрязва плътта, и задушен вик, после нищо повече.
Докато сенките се разсеят, Дез отново е до мен, а ръката му е на гърба ми.
Взирам се в мястото, където преди малко стоеше феята. Сега той лежи в локва от собствената си кръв, а очите му са стъклени.
О, по дяволите.
Търговецът вдига брадичката си, собствените му криле се извиват над раменете му.
– Не и в моята къща. Не в моята къща.
Дез увива ленени бинтове около ръцете ми, а неговите собствени треперят, докато го прави. На гърба му крилата все още са разперени, а стаята, в която седим, е обгърната предимно в сянка. Лицето му е спокойно, но от време на време горната му устна потрепва.
По връзката ни усещам огромния му гняв. Това е приблизително моментът, в който Търговецът започва да чупи кости и да кара жертвите си да молят за милост.
Само че Крадецът се крие някъде, където дори Дез, Господарят на тайните, не знае.
Моята собствена ярост, напротив, е избягала преди известно време.
Взирам се в мехурите на пръстите си.
– Не мога ли просто да ги излекувам с магията си? – Бързото изцеление трябваше да е едно от предимствата на силата на феите.
Дез завършва увиването на едната ми ръка и я поставя в скута ми.
– Желязото не… – Той си поема дълбоко дъх, след което започва отново. – Железните рани изискват допълнителна магия, за да се излекуват. Но ти можеш.
– Ще ми покажеш ли как? – Питам.
Търговецът притиска ранената ми ръка към своята. Все още усещам как трепери от гнева си.
– Затвори очи – казва той.
– Това… показваш ли ми как да…
– Затвори очи.
Неохотно моите се затварят.
– Сега вдишай и издишай. Вдишай и издишай.
Въздухът нахлува в дробовете ми, а гърдите ми се разширяват, докато го задържам. После издишвам и въздухът излиза от мен.
– Да, точно така – казва Дез.
Чувствам, че се вслушва в собствения си съвет, а ръцете му се успокояват, докато държат моите.
– А сега – казва той – успокой мислите си и ги съсредоточи навътре.
Аз съм толкова интроспективна, колкото и следващият човек, но никога не съм правила това, никога не съм търсила източника на магията си. Тя винаги е била просто там и аз прекарах близо десетилетие в опити да я впримча, а не да тръгна да я издирвам.
– Къде е силата ти?
Необходимо е да потърся магията си, за да забележа наистина къде се крие тя в мен.
– Тя е в стомаха ми. – Всъщност в сърцевината ми. Тя кипи там, в самия ми център. Това е мястото, където сирената дреме, когато не е заета да тероризира света. – И е в сърцето ми. – Точно там, където е закотвена връзката ми с Дез.
– Съсредоточи се върху тази магия – казва Дез. – А сега я дръпни. Представи си, че е кълбо прежда и че дърпаш нишка от нея, която се освобождава.
Това е толкова странно.
– Добре – казвам аз.
– А сега издърпай тази нишка нагоре през гърдите си. Представи си, че преминава покрай гръдния ти кош и през раменете ти. Насочи я надолу по ръцете си и в дланите си.
Правя, както той казва, визуализирайки тази моя сила, сякаш е нещо физическо. Представям си как тя се движи през мен. Когато стига до ръцете ми, те се нагряват, сякаш ги държа близо до огъня.
Очите ми трептят, дори когато продължавам да насочвам магията си към дланите си. Дез освобождава ръката ми и като развързва превръзките, ми я показва. Взирам се във върховете на пръстите си. Пред очите ми гневният оток намалява.
– Боже мой. – Работи. Лекувам се.
Докато пулсиращата болка от раните ми намалява, енергията ми се изчерпва. Сирената ми все още е там, но да се опитам да я събудя за действие ще е трудно.
Освобождавам магията си, като я оставям да се оттегли обратно в сърцевината ми. Най-лошите ми наранявания са заздравели, но дланта ми все още е червена и гневна.
Погледът ми се премества от ръката ми към Търговеца. Крилете му вече са скрити, а сенките, които бяха покрили стаята, се вдигнаха. Оглеждам се и с изненада виждам, че седим на някаква веранда – стая, която не е съвсем вътре и не е съвсем навън. Редица огромни арки гледат към град Сомния.
Дез отново ме хваща за ръка.
– Добре си се справила, херувимче – казва той и започва да я превързва отново. – Как се чувстваш?
– Уморена.
Търговецът кимва и увива превръзките, преди да ги завърже. Приближава пръстите ми до устните си и целува върха на всеки от тях.
– Тогава е най-добре да те заведем в леглото.
Ако погледът в очите му е нещо, което може да се предположи, няма да спя много.
Преди да имам възможност да го измъкна оттам, за да може да ме сложи да спя, отвъд арките се чува чуруликане.
През тях нахлува приятен нощен въздух, а на течението на вятъра се носят няколко пиксита, които си бъбрят. Те препускат по верандата под поривите на въздуха и спират едва когато стигат до мен и Дез. Едно от тях се извисява точно пред Дез. Другите се настаняват на раменете му… и на моите, сякаш са на първия ред на представлението.
– Добър вечер, Аура – казва той на малката фея.
Тя му отвръща нещо, гласът ѝ е висок и сладък.
– Така ли? – Казва Дез, а очите му се свиват. – Къде е той?
Аура бърбори, жестикулирайки диво.
Търговецът ме поглежда.
– Темпер и Малаки са открили къде се крие Галехар.
Назад към част 18 Напред към част 20
