Глава 29
Малаки вече се е запътил към вратата. Посочва към мен.
– Трябва да се затвориш. Охраната…
Той не говори сериозно, нали?
– Идвам с теб – казвам аз и следвам генерала през вратата. – Мога да ги спра.
Малаки си поема дъх.
– Дезмънд би искал да те защитя.
Дез, който забележимо отсъства.
– Дезмънд би се радвал да види как се опитваш.
Малаки промърморва под носа си нещо за упорити човешки жени.
Двамата се отправяме по коридора, заобиколени от стражи.
– Мога да спра войниците с моя блясък – настоявам аз.
– Наистина ли мислиш, че съм забравил? – Пита Малаки, гласът му е остър. – Проблемът е, че крадецът също знае това. Каквото и да е това, то със сигурност е капан.
– Не ме интересува.
Малаки ме хваща за горната част на ръката и ме завърта с лице към себе си.
– По дяволите, Калипсо – изръмжава той – ще ме слушаш!
Кожата ми просветва.
– Пусни ме.
Ръката на Малаки пада от ръката ми.
– Никой не ми говори така – казвам с яд в гласа си. – Дори Дез и определено не ти.
– Мисли с главата си, а не със сърцето си! – Казва Малаки. – Виждал съм стотици мъже, убити заради подобни постъпки.
Гласът ми се загрява.
– Наистина ли си мислиш, че нямам търпение да се втурна с главата напред в битката? Че искам да бъда убита или заловена и да се събера отново с онова чудовище, което ловуваме? Забравяш – аз вече веднъж съм била негов пленник. Виждала съм какво прави с феите, с които си играе.
Докато съм жива, тези спомени никога няма да ме напуснат.
– Какво, по дяволите, се случва сега? – Гласът на Темпер се носи от дъното на коридора.
Изненадани, Малаки и аз се обръщаме към нея.
Приятелката ми изглежда сънена и недоволна, но въпреки това косата ѝ е оправена и все пак е успяла да нахлузи блестяща черна рокля.
На нея ѝ отива много повече, отколкото на мен.
Отпускам се при вида ѝ. Хубавото на това да си най-добър приятел от толкова дълго време, колкото сме аз и Темпер, е, че половината от разговорите ни не се нуждаят от думи. Достатъчно е да погледне лицето ми и раздразненото ми изражение, а заостреният ѝ поглед се плъзва към Малаки.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – Изсъсква тя.
– Темперанс – казва Малаки – нямам време за това.
– По дяволите, нямаш. По-добре, по дяволите, намери време.
Той се колебае и това е всичко, от което се нуждая.
Изричам благодарности на Темпер и се измъквам по коридора.
– Хей! – Малаки вика след мен, но после чувам как Темпер го напада и нека ви кажа, че това момиче знае как да разкъса един мъж. Все още я чувам, когато завивам по следващия коридор и си проправям път към предната част на двореца.
Няколко стражи са се откъснали от Малаки и сега вървят след мен. Ако някой от тях не е съгласен с това, че се намесвам в ситуацията, той запазва мнението си за себе си.
Влизам във входната зала и се насочвам към огромните бронзови врати, които водят навън.
Не мога да повярвам, че правя това. Дез искаше да бъда негова кралица, а аз се борих и се борих срещу това… А сега се намирам тук, нетърпеливо поемайки заплахата за неговото кралство.
Стражите, които обслужват главния вход, ми отварят вратите, а след това минавам покрай тях, оставяйки замъка зад себе си.
Спирам се, когато ги забелязвам.
Спящите войници маршируват по улиците на Сомния, насочват се право към портите и сигурно са стотици. Тези спящи войници не са от Нощното кралство. На някои от тях от косите им са поникнали цветя, други имат пера и опашки.
Това е останалото от откраднатата армия на Крадеца. Това са победителите, онези, които са тероризирали Царствата на флората и фауната. Доказателствата за това се виждат на пръв поглед – повечето от тях са покрити с кървища, кръв и други частици, матирани в косите им или пък засъхнали и обезцветени по дрехите им.
Ако има нещо, което съм научила за феите, то е, че те се отнасят много сериозно към обгрижването. Което прави цялото това нещо още по-ужасяващо. Тази армия прилича на възкръснали мъртъвци.
Но въпреки ужасяващия си външен вид, за първи път те не се нахвърлят безумно навън. И от всички места са дошли тук…
Един от кралските помощници се втурва към мен.
– Кралице моя, затворихме порталите на лей-линията, точно както поиска кралят – те все пак преминаха.
Силата на Крадеца на души… тя засенчва тази на краля.
– Свалихме няколко от войниците на входа на портала, но те не атакуват…
Поемам си звучно дъх и помощникът спира да говори.
– Ще се справя с тях – казвам, като все още гледам войниците.
Помощникът се отдръпва и ме оставя сама. Пред мен войниците маршируват в подредени редици, лицата им са пасивни.
В момента, в който стигат до портите, те спират. Последните им стъпки отекват по улиците и след това всичко замлъква.
Поемам си още веднъж дълбоко дъх и прекосявам двора към оградата, която обгражда двореца. Докато се приближавам към войниците, пускам сирената. Кожата ми просветва, а крачката ми става малко по-чувствена.
– Не бива да наранявате никого от поданиците на Нощния крал – изкрещявам, а гласът ми се носи през нощта.
Тишина. После…
– Не сме тук заради тях – казва един от войниците. Гласът ѝ е тих, но думите ѝ сякаш достигат до всяко кътче на този град.
– Защо сте тук тогава? – Питам.
– Ти знаеш защо – казва друг войник.
Всъщност не знам.
Спирам на няколко метра от портата.
– Осведоми ме – казвам тихо.
– Дните ти са малко, чародейко – казва един от войниците срещу мен. – Очакваме с нетърпение да разтворим тези твои хубави бедра и да видим какъв е вкусът на кралското съкровище.
Вкусът е на твоята смърт – прошепва моята сирена.
Около мен нощта потъмнява.
Дез.
– Следващият войник, който заплаши жена ми, ще бъде открито изкормен – обажда се зад гърба ми Търговецът, а гласът му звучи в нощта. – И моля те, изпитай ме.
Обръщам се с лице към него.
Кралят на нощта крачи към мен, облечен в кралските си регалии. Бронзовият му кръст се намира на челото му, а трите му бронзови бойни ленти са на видно място. Той дори носи пелерина, която би трябвало да изглежда нелепо, като се развява и щръква зад него, но ако не друго, изглежда само засилва заплашителното му присъствие.
Дез се приближава до мен, а крилата му се размахват зад него.
– Излизам за един час, а виж в какви неприятности се забърква моята половинка – казва той тихо, а очите му искрят. – Ти дори не носиш кинжалите си. Не съм ли те научил на нещо по-добро? – Той щраква с пръсти и кинжалите и ножниците им се появяват, като се нагласят около бедрата ми.
Отвъд него Малаки нахлува в двореца. Темпер излиза зад него, изглеждайки доволна.
За момента вниманието на Дез и мен е насочено към Сомниа. Хората му наблюдават от прозорците, покривите и улиците долу. Войниците гледат безизразно напред, макар да знам, че зад тези привидно празни очи се крие Крадецът на души.
Дез ги гледа.
– Защо сте тук? – Пита той.
– Не е ли обичай новите владетели да се срещат? – Отговаря един войник.
Докато се взирам в спящите войници, забелязвам, че сред тях има няколко деца от ковчезите. Трябва да преглътна ужаса си при вида на сладките им лица, покрити с кръв, а очите им са изпълнени със злокобна наслада. Телата им може и да са млади, но каквито и души да живеят в тях, те са древни, покварени неща.
– Нощното кралство не признава твоето управление, Крадец – казва Дез.
За миг единственият шум е щръкването на пелерината на Търговеца от вятъра. После сред войниците се разнася тих смях. Настръхвам, когато чувам този зъл смях да се разнася сред редицата им.
– Засега.
Пристъпвам напред, а кожата ми гори ярко.
– Толкова сте нетърпеливи да придобиете това кралство, и все пак всички ние стоим тук. Осмелявам се да изпълниш поне една от заплахите си и да ме вземеш.
Ела за мен и ще те разкъсам на парчета.
Не се учудвам, когато въздухът потъмнява. Дез мрази, когато примамвам Крадеца.
– Изкушаващо – казва войникът.
Разтварям ръцете си.
– Вземи ме, Крадецо. Точно тук, точно сега. Знам, че искаш.
– Херувимче.
Не обръщам внимание на Краля на нощта, докато се приближавам до ръба на терасата.
В тълпата е настъпило голямо затишие. И преди беше тихо, но сега сякаш светът е затаил дъх в очакване нещо да се случи. Усещам как около мен се събира гъста, тъмна магия. Който и да е Крадецът на души, гладът му ме притиска.
Първата линия войници пристъпва напред, докато не се озоват точно до оградата. Грабват оръжията си, вдигат ги и нанасят удари по бронзовата ограда.
Преди изобщо стоманата им да се удари в оградата, тя се сблъсква с невидима бариера – някакво силно заклинание, направено, за да отблъсне врага. Защитата не просто се задържа, а изстрелва редицата войници назад като експлозия, хвърляйки ги в техните другари.
Друга редица войници пристъпва напред и се опитва да разчупи заклинанието, но подобно на първата редица, и те са отхвърлени назад. След това трета редица излиза напред.
– Спрете – заповядвам аз.
Тълпата веднага замира.
Оглеждам мъжете и жените, с празните им очи.
– Може и да си силен, Крадецо, но днес няма да е денят, в който ще победиш Нощното царство.
– Толкова си уверена. Толкова силна – казва един войник. – Боже, не си ли се вживяла в ролята си. Чудя се дали това винаги ще бъде така.
– Напуснете – заповядвам аз – преди добрите граждани на това място да решат, че е по-добре да сте мъртви, отколкото живи.
Очите на войника проблясват и той навежда глава.
– До следващия път, чародейко.
Групата войници се обръща, движенията им са роботизирани.
– О, и още нещо – казвам на гърбовете им – няма да наранявате други феи. Никога.
Знаете ли кое е най-досадното нещо в тези отсъстващи? Винаги трябва да има някаква дълга дискусия след тях. Всички трябва да се прегрупират и да решат как да действат, когато наистина няма как да се планира нещо за човек като Крадеца на души. Той не играе по правилата, не е ясно какво иска и изглежда няма организиран начин да го спрем.
Но аз все пак седя на срещата и слушам как всички отново и отново разказват последните няколко часа. След като срещата приключва, става ясно, че Дез и Малаки имат още какво да говорят, двамата се преместват в ъгъла на стаята, където продължават да говорят на ниски гласове.
Обръщам се към Темпер.
– Долу да нахлуем ли в кухнята?
Имам нужда от питие след тази среща.
– Наистина ли трябва да питаш?
Петнайсет минути по-късно двете седим в някакъв случаен коридор, хрупаме поднос със сладкиши и пием феена спиртна напитка направо от бутилката.
– Твърде отдавна не сме правили това – казвам аз.
Преди беше ежеседмично. Излизахме или оставахме вкъщи, но винаги бяхме заедно. Преспивания, късни закуски, късни филмови вечери, обикаляне на барове, клубове – бяхме свързани.
– Можеш да повториш това. – Темпер въздъхва. – Само това е достатъчна причина да убия Крадеца на души. Той се бърка в рутината ни.
Отхапвам голяма хапка от сладкиша с пълнеж от сирене, като го преглъщам с глътка феево вино.
Отдръпвам бутилката и я поглеждам.
– Забелязала ли си, че феите правят алкохола си прекалено сладък?
– Да? – Казва Темпер. – Никога през живота си не съм мислила, че толкова много ще ми се прииска евтин скоч, но ето че се получи.
Обръщам се към нея.
– Благодаря ти за по-рано – нали знаеш, с Малаки.
– По всяко време. Знаеш как се държим.
Откакто се помним, сме се крили една на друга.
Поставям бутилката и протягам ръка към Темпер.
– Боже, обичам те.
– Пияна ли си? Ти си толкова лека.
– Сериозно, Темпер? – Това е нейният отговор на това, че ѝ обещавам любовта си? – И си неблагодарна. Не съм пияна.
Тя стиска ръката ми.
– Аз също те обичам, бу, дори ако отидеш на Земята и правиш боди шотове без мен.
– Хей, аз те поканих на сватбата.
– Само защото ти трябваше свещенослужител.
И двете с нея знаем, че това не е единствената причина.
– Как изобщо успя да получиш свещенически сан? – Ако някой е трябвало да бъде отхвърлен, то това вероятно е трябвало да бъде Темпер. Искам да кажа, че обичам приятелката си, но тя не е точно светица.
– Майната му на това, че знам – интернет е вълшебно нещо.
Двете се поглеждаме една друга и избухваме в смях.
На ред е Темпер да грабне бутилката с вино и да я хвърли обратно.
– Знаеш ли, при всичките битки, които се водят в Другия свят, почти не съм имала възможност да запратя някого.
Настроението ми се помрачава, когато мислите ми се връщат към Крадеца.
– Сигурна съм, че денят ти ще дойде.
– О, знам, че ще дойде. Ето защо се мотаех на това място. Обичам добрата битка.
Поглеждам я.
– Какво? – Пита ме Темпер обвинително.
– Ти си такава нагла лъжкиня.
Тя си поема дъх.
– На кого се обаждаш?
– Не си дошла за някаква кавга – казвам, говорейки над нея. – Ти дори не си тук заради мен, макар да знам, че ме обичаш. Ти си тук, защото ти харесва да се разправяш с Малаки – казвам, като я прекъсвам.
За момент Темпер не отговаря, прегрупирайки се, за да събере мислите си.
– Тук съм, защото искам да се бия – казва накрая тя, – а най-добрата ми приятелка по случайност е кралица. Малаки е предимство на ситуацията.
Да, не вярвам на това.
– Ще ти изпиша този поглед от лицето.
– Първо ще те спра – казвам аз и кожата ми просветва.
– Добър опит – казва Темпер. – Твоят блясък вече не действа върху хора. – Тя звучи толкова сигурна в този факт, сякаш познава действието на люляковото вино по-добре от мен.
– Сега ли? – Казвам, като оставям магията да изпълни гласа ми.
Погледът на Темпер за кратко се замъглява, преди да се проясни.
– Ах, лоша кучка – казва тя и започва да се смее. Отпива още една глътка от виното и поклаща глава. – Ти можеш да омагьосваш хора и феи?
Повдигам рамо.
– Изглежда, че е така.
Изглежда, че само Крадецът е имунизиран срещу чаровете ми, което е жалко, като се има предвид, че той е този, върху когото вероятно ще трябва да ги използвам.
– Госпожо, по-добре си пазете гърба – казвам аз. – Малаки придобива онзи притежателен вид, когато ви види – казвам.
А той е дразнещо властен, както се убедих.
Темпер се раздвижва.
– Знам, не е ли шибано горещо?
Това е един от начините да го погледнеш.
– Темпер, той е най-добрият приятел на Дез. Ако разбиеш сърцето му, нещата ще станат неловки. – Искам да кажа, че вкусих от Малаки, когато е раздразнен; прости ми, ако не искам да видя какъв е, когато е с разбито сърце.
– Кучка, кой е казал нещо за това, че съм му разбила сърцето? Повече ме интересува да му счупя леглото.
Тя не смята да скъса с него? Толкова далеч в един роман Темпер винаги обмисля да прекрати отношенията.
Обръщам се, за да ѝ обърна цялото си внимание.
– Какво се случва между вас двамата?
Тя сбърчва вежди.
– Искаш ли да знаеш?
Смея се.
– О, Боже мой, не ми пречи сега.
– Не искаш да те издържам? Напоследък ти си тази, която е по-потайна от съпруга си – и уф, можем ли да говорим за това, че вече си омъжена? Ти си цялата домашна и стара.
– Аз не съм стара. И престани да сменяш темата – казвам аз. Ех, трудно е да я притиснеш, когато иска да бъде.
– Какво ще кажеш да поговорим за това, че Крадецът на души иска да те обезкости?
– Нека не го правим. – Чувствам, че ме побиват тръпки.
– Искам да кажа, че можеш просто да се предадеш и да чукнеш ботуши с лошия.
– Закаляване. – Сериозно?
– Да, права си – казва тя. – Това е твърде зло.
– Освен това съм омъжена – и сгодена – и влюбена – казвам бавно. – Нека не забравяме и това.
– Вярно, вярно, вярно. – Тя отпива още една глътка от виното на феите. От нея се изплъзва смях и точно тогава разбирам, че ме дразни.
Отпускам дъха си.
– Ти си най-лошата.
– Изсмучи го, Лилис. Аз съм най-добрата и всички го знаят.
Въздухът пред нас се колебае и тогава Дез е там, с вдигната вежда, докато ни гледа надолу.
– Така че това е причината за недостига на сладкиши в кухнята.
Незабележимо избърсвам трохите от гърдите си. Междувременно Темпер си облизва пръстите.
– Не съм виновна, че кухнята ви е недоокомплектована – казва тя, а нахалството е гъсто в гърлото ѝ.
Очите на Дез се стрелкат към нея.
– Малаки те търси.
– Сега ли? – Казва Темпер, а интересът ѝ се разпалва. Тя става, грабва подноса със сладкиши, а бутилката вино все още е в прегръдките ѝ. – Тогава по-добре да го намеря… Мир навън, Кали. – Поздравява ме със знака за мир, след което тръгва по коридора, а токчетата ѝ щракат.
Дез насочва вниманието си към мен.
– Жено. – Очите му горят. – Имаме някои недовършени дела.
Назад към част 29 Напред към част 31
