Глава 33
Дез е върху баща си в един миг, с размахан меч. Това е сигналът, който всички сякаш чакат.
С боен вик Малаки се нахвърля върху спящите войници точно когато те се втурват да ни посрещнат. Янус се издига във въздуха, а Темпер издава нисък смях, като силата ѝ пулсира по кожата.
– Войници, спрете! – Крещя, като вложих колкото се може повече блясък в тези две думи.
Спящите войници би трябвало да спрат, но те не го правят. Вместо това продължават да се втурват напред.
По дяволите?
Петима от тях се приближават към мен наведнъж, а аз едва имам време да грабна кинжалите си, преди да започна да блокирам ударите.
Не разбирам.
Тази мисъл се повтаря в главата ми, докато се боря с нападателите. Прикривам се, когато една двустранна брадва замахва над главата ми, след което нанасям удари с кинжалите си.
Трябваше да успея да ги омагьосам всичките.
– Спрете, войници – казвам отново.
– Страхувам се, че не могат да изпълняват заповедите ти – казва един от войниците. Но това е крадецът, който говори. – Те са защитени от твоя блясък – казва той.
Защитени от него? Направо ми става студено. Всяко предимство, което си мислех, че имам, е изчезнало.
А аз си мислех, че може би ще успеем да се справим с тази засада. Но те бяха готови със собствената си магия – магия, която ни лишаваше от чаровете ни и ги правеше неподатливи на моята сила.
Чувам разкъсването на плата в гърба си и усещам отвратителното усещане от острието, което потъва в кожата. Чувствам как от раната се излива каскада от кръв, преди да се появи болката.
Когато обаче тя се появява – Господи – болките са жестоки.
Преди да успея да отвърна на удара, след първия удар следва друг, който разсича ръката ми.
Залитам напред, право към войник, покрит със засъхнала кръв и неназовими парчета, а крилата ми се проявяват в отговор на болката и адреналина.
От ръката и гърба ми капе топла кръв. И все пак атаката продължава. Всичко, което мога да направя, е да парирам повечето от ударите. Дез може и да ме е обучавал как да се бия, но аз не съм равностоен на петима войници феи.
– Калипсо! – Реве Дез.
Изведнъж той е на моя страна и разцепва спящите войници. Но тогава баща му използва разсейването, за да се появи пред мен с вдигнато оръжие.
– Ти няма да бъдеш моето падение, робиньо – заклева се той.
Дори не се опитвам да омагьосам Галехар. Вместо това правя това, което би направила всяка нормална жена – ритам този шибаняк в топките.
Силно.
Реакцията е незабавна. Той се свлича на две, а между зъбите му се разнася задушаващ, съскащ звук.
Това е всичко, което виждам, преди спящите войници да се приближат отново към мен въпреки усилията на Дез. Кръвта се пръска около половинката ми, докато той ги прорязва, но винаги има още за борба, а никой от тях не играе честно.
– Крадец! – Изръмжава Дез. – Ние с теб се бяхме договорили!
Договорили?
Войниците, които ме обграждат, изведнъж спират да се бият, падайки на спокойствие.
– И така, разбрахме се – казва един от тях.
Взирам се в тях. Сред групата бащата на Дез започва да се изправя. Отвъд нас другите спящи войници все още са вкопчени в битката, без да знаят, че боят в този джоб на стаята е спрял.
Едва тази мисъл ми минава през ума, когато Галехар изчезва и се материализира отново пред мен, с насочен меч. Преди да успее да нанесе удар, една ръка сграбчва китката му и я извива, принуждавайки бащата на Дез да се откаже от острието.
Проследява ръката обратно към собственика ѝ, шокиран, че принадлежи на войник.
– Какво правиш? – Вика Галехар.
Миг по-късно Дез проблясва в гърба му, като го заключва в задушаваща хватка.
– Ауууу, мислеше ли, че си единственият, който сключва сделки с това чудовище?
Кръвта ми се смразява.
Дез, какво си направил?
Лицето на Галехар се изкривява в гримаса, след което изчезва, а Дез изчезва за част от секундата след него. Двамата проблясват в стаята, появяват се и изчезват като фойерверки.
Усещам как въздухът се изпълва с мирис на кръв и тъмна магия, докато битката продължава.
Косата на Темпер започва да левитира със силата си и тя носи дива усмивка, докато се бори с противниците си. Малаки и Янус се сражават както в небето, така и на земята, като използват крилата си, за да спечелят някакво предимство. Децата от ковчега са с оголени зъби, устата им е окървавена, а много от спящите войници имат окървавени остриета.
Това няма да е чиста победа за нито една от страните.
И тогава съм аз, заобиколена от върволица спящи войници, които сега са послушни.
Оглеждам ги, като насочвам кинжала си.
– Защо не се биете? – Питам, а от китката ми капе кръв, докато говоря.
– Вече казах – казва един от тях – че твоята половинка пази много тайни.
Завъртам се, като поглеждам към всеки от нападателите. Иззад очите им Крадецът на души ми се усмихва.
Ние с теб се разбрахме – беше казал преговарящият.
– Каква е уговорката между теб и Дезмънд? – Питам, като насочвам кинжала към гърлото на един от войниците.
– Наистина ли сега ще ме прободеш с това? – Пита Крадецът, усмихвайки се на острието.
Може би. Не знам. Заплахата е толкова очевидно безполезна за него.
– Какво е договорено? – Повтарям.
Около нас в стаята отекват писъци, придружени от влажния звук на метал, който разцепва плът. Въздухът се замъглява с кръв. Вкусът ѝ се усеща по устните ми.
– Не искаш ли да знаеш?
Крадецът и неговите игри. Преди известно време реших, че са ми омръзнали.
Започвам да се промъквам покрай войниците. Ако не искат да се бият с мен, ще отида да помогна на някой от другарите си, който е изправен пред непреодолимо превъзходство. Но щом се опитвам да си пробия път през тълпата от тях, те ми затварят изхода.
– Махайте се от пътя ми – казвам, а кожата ми просветва.
Но те стоят решително.
Искам да изкрещя. С всеки изминал миг приятелите ми стават все по-уморени и все по-наранени.
– Позволих на нисшата си природа да надделее над мен, но твоята половинка е прав. Искам да те оставя цяла и недокосната… – казва един войник на гърба ми – …засега.
Обръщам се към феята, която говори. Тя има дълга, пшенично руса коса, която е сплетена далеч от ангелското ѝ лице. В ръката си държи меч със сърп.
Приближавам се до войника, стискам бузите му, като се вглеждам дълбоко в очите му с цвят на морска пяна. Войникът остава неподвижен, а погледът на Крадеца е озарен от интерес. Поглеждам надолу към устните на жената.
– Не искаш да докоснеш съзнанието ми, нали, Крадецо?
Войникът ме изучава, преди да сведе очи към устните ми.
– Искаш онова, от което само вкуси в затвора на Карнон – казвам аз.
Тогава единственото, което той правеше, беше да ме целува. Не беше направил повече.
Усещам горещия прилив на силата си.
Целувам го. Убий го. Вземи всичко наведнъж.
Навеждам се, устните ми са толкова близо до тези на войника, а ръцете ми се плъзгат по бузите му. Връхчетата на пръстите ми докосват сплетената ѝ коса…
Ще го завлечем под водата и ще го накараме да ни даде всичко.
Този трескав поглед се задържа върху мен за секунда-две.
– Погледни нагоре към половинката си – казва той от нищото.
Мръщя се. Цялата ми здраво навита сила се разсейва.
Не така трябваше да се развие това.
– Защо? – Казвам, а погледът ми е непоклатим.
– Искам да се уверя, че гледаш.
Усещам как по кожата ми се разнася бръмчене. Магията – тъмна, мазна магия – започва да вибрира около мен. Тя се отделя от стените, пода и тавана, като се сгъстява във въздуха.
Около мен другите феи започват да се оглеждат объркано.
Свивам очи към Крадеца, дори когато магията започва да се сгъстява в усукани облаци дим.
– Какво правиш? – Питам.
– Погледни нагоре.
Очите ми дълго се задържат върху Крадеца, но в крайна сметка поглеждам нагоре, а погледът ми е привлечен от моята половинка.
Задъхвам се от гледката.
Назад към част 33 Напред към част 35
