Глава 32
– А ти си довел приятели – казва небрежно Галехар и поглежда към нас.
Изведнъж се почувствах неловко да стоя тук, сякаш четиримата сме някаква банда от свръхестествени Отмъстители. Само че сме хванати със свалени панталони.
Не така си представях развоя на това взаимодействие.
Дез пристъпва напред, пъхайки ръце в джобовете си.
– Никога не съм мислил, че ще видя деня, в който ти ще си този, който живее в пещерите, а аз – кралят – казва той плавно.
Оооо, изгарям.
Едната ръка на Галехар се свива в юмрук, но това е единствената му реакция. Плаващото пред него парче пергамент се навива на руло и се спуска меко на пода до торбите със злато. В един от тъмните коридори, водещи към стаята, виждам трептящо движение.
Това ли е тъмнината на Дез? Нещо друго? Невъзможно е да се каже.
Неживият крал кръстосва единия си крак върху другия, повдигайки вежди, докато погледът му се движи по нас.
– Съжалявам, но аз ли трябва да се страхувам? Двама роби и един дребен престъпник с титла – о, и моят интригантски син.
Този задник. Като оставим настрана всичките му злодеяния, сигурно е бил истински козел, за да бъдеш около него.
– Как чувстваш крилата ти? – Пита Дез. – Все още са счупени ли?
Галехар го поглежда и се настанява по-дълбоко в трона си.
– Предполагам, че си спомняш усещането. Крилата ти се счупиха като клонки под докосването ми.
Почти бях забравила за раната, която Дез получи в Кралството на флората; толкова много ужасни неща се случиха през онази нощ.
– Тронът ти е сладък – казва Търговецът и продължава напред. – Подарих на дъщерята на слугата си точно такъв, само че мисля, че беше малко по-голям.
По дяволите. Феите не се прецакват с обидите си.
Очите на Галехар се свиват. Чакам репликата му, когато изчезва.
Сирената ми изплува на повърхността за миг, карайки кожата ми да сияе.
Галехар се появява отново пред Дез със свит юмрук. Търговецът изчезва също толкова бързо, като се появява зад Галехар. Дез удря с обут крак в гърба на баща си, поваляйки феята в краката ми.
Сродната ми душа поставя крак върху гърлото на баща си, а ръката му се протяга към оковите.
– Това ли е всичко, с което се бориш? Прекалено улесняваш това.
– Защо да се боря, когато шансовете са толкова несправедливи? – Изсумтява баща му.
Дез накланя глава, а очите му се свиват.
– Ти сам каза, че сме само някакви низки роби и престъпници; не можем да се мерим с великия Галехар Никс.
В една от вратите, водещи към стаята, се появява дете, което отвлича вниманието ми от сблъсъка пред мен. Момиченцето изглежда абсурдно не на място – докато не виждам очите му. Цялата тази злоба, цялата тази злонамереност – тя трябва да е дете от ковчег.
От другите врати се появяват още няколко деца, следвани от войници с оцъклени очи, униформите им са окървавени.
Спящи войници.
– Не си мислиш, че говоря за себе си, когато казах, че шансовете са несправедливи, нали? – Хрипти Галехар, усмихвайки се въпреки бавно смазващата се дихателна тръба.
Някои от децата започват да оголват зъби, а други – да ръмжат. Войниците методично грабват оръжията си.
Войниците идват от всички посоки, телата им запълват вратите из цялата стая.
Дез поглежда към новите попълнения и ботушът му се забива малко по-силно.
– Бих казал, че шансовете все още са насочени срещу теб, старче. Но това щеше да го знаеш само ако не живееше в пещера.
Осъзнавам, че той има предвид мен и моя блясък. Спящите войници не са нищо повече от реквизит, щом използвам магията си върху тях.
Неживият крал носи злобна усмивка, докато гледа сина си, точно преди да изчезне.
Галехар се проявява сред войниците, докато те се вливат в стаята от всички страни.
След минута те образуват пръстен около нас четиримата, лицата им са спокойни, а очите им – зловещо празни.
Един от войниците зад гърба ми се сбутва и издава задушлив звук. Обръщам се тъкмо навреме, за да видя кървав меч, забит в корема на феята. Секунда по-късно мечът се изтръгва оттам, откъдето е дошъл, издавайки влажен, смучещ звук.
Кървящият войник се поклаща за няколко секунди, след което се преобръща напред. В тъмната врата отвъд умиращата фея излиза форма, чието тяло бързо просветлява с всяка секунда, докато единственото, което виждам, е сфера от светлина.
Когато тя отново угасва, оставам да гледам Краля на деня.
Не знаех, че той е поканен на партито. Очевидно Дез е повикал на помощ своя съюзник.
– Чух, че Нощното кралство има проблем с паразитите – казва Янус. Очите му се насочват към Галехар. – А. Ето го и самият плъх.
Лицето на сродника ми остава безучастно, дори когато той се приближава до мен.
Очите на Галегар се свиват.
– И ти ли дойде тук, за да ме убиеш?
– Е, не дойдох заради времето – отговаря Янус.
Докато крачи напред, от меча му все още капе кръв и той не прави опит да я избърше. Приближава се до нас четиримата, кимва на Дез, после на Малаки и Темпер. Темпер, от своя страна, го гледа нагоре-надолу, сякаш е обяд.
Когато погледът на Янус се спира върху мен, той се покланя.
– Госпожо, имате моя меч и щит.
Устните ми се разтварят от изненада. Предполагах, че Дневният крал е дошъл тук, защото двамата с Дез са съюзници, но може би причината не е тази.
Янус се закле във вярност към мен не толкова отдавна; може би Дез му е казал за нашия план, може би това е той, който спазва клетвата си.
Войниците не правят никакво движение, за да отмъстят за смъртта на другаря си; просто продължават да ни гледат със същото, стоическо изражение.
Галехар изучава Янус още един миг, после погледът му се насочва към мен. Кожата ми все още сияе и колкото по-дълго ме гледа, толкова по-заинтригуван изглежда.
– Роб – промърморва той. По-гръмко казва: – Имам съобщение за теб…
Тежка ръка пада върху рамото на Галехар.
– Стига – казва войникът зад него.
Немъртвият крал се взира в изцапания с кръв войник, макар че феята не обръща внимание на краля, докато той пристъпва напред, а очите му светят от тъмна наслада.
Има само един човек, който ме гледа по този начин.
– Чародейко – казва крадецът – как ме омайваш дори сега.
Ужасно усещане е да чуеш този негов меркуриански дух, проектиран през чуждо тяло.
– Мислех просто да гледам и да се наслаждавам на кървавата баня, но… – той ме гледа с болно очарование – искам да ме забележиш, както аз те забелязах.
До мен се появяват крилата на Дез, които се разтварят зад него. Около нас сенки изпълват стаята. Крадецът на души не забелязва нищо от това.
– Покръстен в кръв, отдаден на най-дивата си природа, ако можех да докосна съзнанието ти, може би тогава щях да бъда удовлетворен.
Оцапаният с кръв войник се приближава към мен, приближава се достатъчно, за да усетя миризмата на гнилота, полепнала по него.
Дез застава пред мен, като крилата му ме закриват от погледа.
– Не от моите юмруци трябва да я предпазваш – казва крадецът. Вече не го виждам, но усещам очите му по цялата си кожа, наблюдават ме от десетки различни войници. – Една единствена тайна може да причини толкова много неприятности – нали така, Дезмънд?
Сродникът ми не казва нищо и за съжаление не мога да видя какво изражение носи. Крилете му обаче започват да се сгъват, което е поне някакъв признак, че емоциите му са стабилни.
Крадецът продължава.
– И двамата знаем, че имаш повече от една тайна – казва Крадецът. Очите му се плъзгат към мен. – Кралят на нощта каза ли ти за мен и Галехар?
За какво говори той?
Пристъпвам до Дез и го поглеждам внимателно. Той е с лицето си, което пази тайните. Колкото по-дълго го гледам, толкова по-неспокойно се чувствам.
Крадецът повдига вежди.
– Предполагам, че не е. – Той поклаща глава с назидание. – Знам, че имаш репутация, която трябва да поддържаш, Дезмънд, но човек би си помислил, че поне ще бъдеш открит със сродничката си.
Очите на Търговеца се преместват от тези на войника към моите.
– Херувимче – казва той и мога да кажа, че внимателно подбира думите си – аз… бях нечестен с теб.
Той изглежда толкова чужд, толкова фея.
Сърцето ми бие малко по-силно.
– Казах ти, че не знам нищо за пророчеството на Галехар Никс или как той и Крадецът са свързани, но това бяха лъжи. Прочетох пророчеството на баща ми. Знам защо той те преследва и от какво се страхува. Знам кога и как е потърсил Крадеца и знам как трябва да бъде спрян.
Веждите ми се сгъстяват, дори когато поглеждам към Галехар. Погледите на краля-предател се преместват към мен и в тях виждам смъртоносно обещание.
Сирената ми настръхва от заплахата.
Ела по-близо, паднал крал, за да мога по-добре да те разфасовам.
– Дезмънд, няма ли да ѝ кажеш останалото? – Промълви крадецът. Той все още ме гледа, хвърляйки ми същия странен поглед, който имаше, когато беше Зеленият човек. – Разкажи ѝ как си научил за истинската ми самоличност и къде живея. Разкажи ѝ как си скрил това знание от нея – разкажи на нея и на останалите си приятели.
Всяко изречение от устните на Крадеца е токсин, който бавно трови мислите ми.
Нима Нощният крал ме е мамил през цялото време?
Може и да имаш своите хитрости, чародейко, но не си от тези, които се занимават с главоблъсканици. Жалко, наистина, след като твоят другар е такъв. Той е разбрал доста повече от теб.
– Дезмънд – казва Янус и прави крачка към нас – това, което казва, вярно ли е?
Дез ме гледа, без да отговаря, така че аз отговарям вместо него.
– Вярно е.
Усещам как коленете ми отслабват, когато Янус и останалите започват да говорят едновременно, изразявайки разочарованието си.
Дез е по-умен от това. Всичко, което научавам в момента, не съвпада с това, което знам за моята половинка. Той може да е потаен и малко зъл, но е лоялен. Каквото и да се случва, каквато и измама да се опитва да използва Крадецът, това трябва да е някаква димна завеса.
Хващам ръката на Дез, като я държа между своите. Има толкова много неща, които искам да му кажа. Колко сбъркано е, че ме е държал извън играта. Как се кълна в Бога, че ще го изритам в хубавия му задник, ако продължава да има навика да лъже. Но по-важното е…
– Вярвам ти – казвам тихо.
Погледът на Дез е стабилен, но очите му, очите му горят като умиращи звезди. Той стиска ръката ми.
– Ти си моят живот, херувимче.
С това той посяга към меча, който е закачен на колана му, и го разкопчава с едно плавно движение. Той поразява изцапания с кръв войник, който стои пред нас. Навсякъде в стаята спящите войници са напрегнати.
Дез се отдръпва от мен, а злите му криле се разтварят широко, докато зашеметяващото му тяло сякаш запълва пространството.
– Докато мракът не умре – заклева се той пред мен.
И след това изчезва.
Назад към част 32 Напред към част 34
