Глава 37
Мара Вердана е жива – жива и тук, в Сомниа.
За миг съм толкова шокирана, че забравям за собствените си проблеми.
Мога да си представя кралицата на флората толкова ясно в окото на ума си. Огненочервената ѝ коса, онези цветя, усукани в огнените ѝ кичури. Красивата ѝ, отровна усмивка.
Наглата, злобна Мара. До края на престоя ми в нейното кралство тя се превърна в трагична фигура. Подобно на мен, тя гледаше как нейната сродна душа умира. И също като мен, тя оцеля след това изпитание.
– Вземи Темпера – заповядвам на един от стражите, докато ме водят към тронната зала.
Може и да не съм искала компанията на магьосницата, докато се разпадах, но за всичко останало я искам до себе си.
Войниците ме повеждат към тронната зала и гърлото ми леко се свива, когато забелязвам единствения стол, който ме чака. Някой дискретно е махнал втория.
Заемам място, като не обръщам внимание на залата, пълна с благородници и чиновници, дошли по една или друга причина. Ръцете ми стискат подлакътниците.
Едва дишам; нямам представа как трябва да управлявам, когато едва се държа на краката си.
Вратите в другия край на стаята се отварят и една свита носи богато украсен, кадифен стол върху летвички. В него седи кралицата на флората.
Бузите ѝ са хлътнали, пламтящите ѝ червени коси са потъмнели, а цветята, които растат в тях, са увехнали, краищата им са покафенели.
Гледката на увяхващата ѝ същност е отрезвяваща. И все пак брадичката ѝ все още е вдигната с онази надменна предизвикателност, която помня.
Свитата спира, последните им стъпки отекват в стаята, а феите, които я носят, я оставят.
В настъпилата тишина един от флорските стражи, които вървяха зад процесията, пристъпи напред.
– Нейно величество – обявява той – нашата господарка на живота, господарка на реколтата, кралица на Флорското кралство и на всичко, което расте, Мара Вердана.
Погледът на Мара пада върху мен. Дори очите ѝ, които някога бяха толкова поразително зелени, сега са загубили блясъка си.
Ако е изненадана или обидена, че вижда мен – човек – да седя на трона на феите, тя не го показва.
– Дойдох веднага щом чух новината за Дезмънд – казва тя.
Намръщвам се, а ноктите ми се забиват в кадифените подлакътници.
Слуховете се разпространяват бързо.
Една от страничните врати се отваря и войник на Нощта придружава Темпер в тронната зала, като я оставя на няколко метра от мен. Когато ме поглежда, веждите ѝ се свиват от притеснение. После погледът ѝ се насочва към Мара.
Тя изсвирва.
– Никога не съм мислила, че ще те видя отново. – Темпер оглежда Мара. – Изглеждаш така, сякаш си опитвала метамфетамин твърде много пъти.
Мара пренебрегва Темпер и вместо това се мъчи да се изправи. Изправям се от трона.
Тя протяга ръка.
– Добре съм.
На кралицата на Флора ѝ отнема мъчителна минута, за да се изправи на крака. След като го прави, очите ѝ се стрелкат из стаята, а погледът ѝ все още е остър като бръснач, какъвто помня. В крайна сметка вниманието ѝ се насочва към мен.
– Може ли момент насаме? – Казва тя.
Вдигам вежди.
– Един от последните пъти, когато споделяхме пространство, ти ме наби с камшик на косъм от живота ми…
Около мен някои от нощните феи съскат. Звукът свива сърцето ми. Те ме защитават. Не бях очаквала това. Изобщо не очаквах да ме приемат.
– Вярвам, че когато става дума за обсъждане на съдбите на нашите партньори – казва Мара гладко – би предпочела малко дискретност.
Очите ми се присвиват от нея. Давам си сметка, че кралицата на Флора има медни топки, когато се появява тук като някаква рок звезда, а след това иска лична среща.
Поглеждам към Темпер, която съпричастно поклаща глава и изрича:
– Не днес, Сатана.
Очите ми се връщат към Мара, която изглежда изтощена, но търпелива. Тя разбира какво чувствам. Точно сега тя може би е единственият човек, който разбира.
Взирайки се в нея още миг, накрая кимам.
– Можете ли да ни дадете малко време насаме? – Питам стаята.
В отговор тя се изпразва. Темпер ругае на излизане, мърморейки си колко безполезно е било да я влача тук, ако няма да се вслушам в съветите ѝ.
Последната фея си тръгва и вратите се затварят с трясък, като звукът се отразява по стените.
Поглеждам към Мара.
В това ли ще се превърна? Черупка на самата себе си?
Ставам и премествам близкия стол до кадифения, в който влезе Мара.
– Шоуто свърши – казвам, като правя жест към нейния изискан стол. – Можеш да седнеш.
Тя се премества до него и почти се срутва на седалката, като леко хрипти.
– Знам, че е убил твоята половинка – започва тя.
Не е нужно да я питам за кого говори.
Тя прокарва показалеца си по подлакътника.
– За първи път се обърнах към други мъже преди десет години. Спомням си точния ден.
Това… не е начинът, по който си представях, че ще протече разговорът.
Мара продължава:
– Погледнах Зеления човек и изведнъж той не ме привличаше така, както някога. Всъщност, ако трябва да съм напълно честна, бих казала, че бях отблъсната от него, макар че привидно нищо не се беше променило.
– Не можех да разбера защо и, разбира се, се срамувах от това. Никога не бях чувала за фея, която да се отвращава от сродната си душа.
– Не знам как го направи Крадецът, как успя да изкара духа на Зеленото човече и да вкара своя. – Тя прикрива очите си за миг. – Само веднъж досега съм виждала подобна магия.
Веждите ми се свиват. Опирам предмишниците си на бедрата и се навеждам по-близо.
– Още когато бях малка и родителите ми управляваха кралство Флора, срещнах човек като теб – чародей. Лазарет. – Мара вдъхва името му. – Той дойде в нашия двор като менестрел, за да забавлява семейството ми и по-нисшите благородници.
Кралица Флора вече ми е разказвала тази история, когато посетих нейното кралство. Дали си спомня за това, или умът ѝ е изсъхнал заедно с тялото ѝ?
Очите ѝ се отдалечават.
– Богове, той беше зашеметяващ. Златиста кожа, очи като изумруди.
Опитвам се да не извъртя очи. Мара може и да е трагична, но все още е безвкусна.
– Въпреки това сестра ми – казва Мара – Талия, беше тази, която спечели сърцето му. Тогава ѝ завиждах, че има вниманието на такъв красив мъж.
– Но колкото по-дълго беше около Лазарет, толкова по-слаба ставаше тя. Беше убедена, че са сродници, макар че това беше нелепо – феите могат да усещат този вид магия, а тя не присъстваше нито при сестра ми, нито при Лазарет. Но Талия не искаше да се разколебае. Тя заложи живота и сърцето си на заклинателка… и на нейната сила.
– Родителите ми ѝ казаха да отмени стореното, че магията ѝ принадлежи на царството, а не на някоя красива фея, но тя не ги послуша.
– Дори докато Талия отслабваше, Лазарет имаше все по-голямо влияние сред нашия народ. Той въртеше песни и хипнотизираше публиката по начини, които бяха… неестествени. – Тя въздъхна на един дъх. – И колкото по-близки ставахме с него, толкова повече ме тревожеше. Беше просто разговор, който се объркваше някъде по пътя, или неподходяща реакция на дадена ситуация.
Кожата ми настръхва. Твърде добре знам за какво говори тя.
– Но по онова време – продължава тя – всички бяхме подвластни на чара му. Всички, с изключение на родителите ми, които видяха в него това, което наистина беше – Крадец.
Тази дума е като хладен дъх върху врата ми.
– Една пролетна сутрин го повикаха в двора, за да забавлява благородниците. Но това беше капан. Преди да успее да си отвори устата, придворният палач му отряза главата.
Тя потърка очи.
– Сестра ми… тя не оцеля достатъчно дълго, за да види следващия лунен цикъл. Силата ѝ отново беше нейна, но сърцето ѝ не беше. Тя взе меча на баща ми и отне живота си.
Мара се намръщва, а ръката ѝ се свива в юмрук. Тя си поема дълбоко дъх.
– Никога не съм била моята сестра. Никога не съм владеела същата зашеметяваща магия като нея. Предполагаше се, че ще се омъжа добре и ще се радвам на плодовете на придворния живот. Вместо това тя умря и аз наследих трона.
– Не бях могъща, но земята на Флора е мила; когато бях най-несигурна за бъдещето на моето кралство, тя ми даде моя крал.
– Намерих Зеления човек, дълбоко в Арканската гора. Той беше роден от самите дървета; видях го със собствените си очи – как плътта на ствола на дървото се разтвори и от нея излезе напълно оформен човек.
Думите ѝ ми напомнят за всички онези кървави войници, свити по дърветата. Крадецът сигурно е използвал силата на Зеления човек, за да ги постави там.
– В този миг връзката ни се скрепи. Само най-великите владетели получават подобен дар от самата земя. Зеленият човек беше странен и величествен, каквито са дивите неща, но не беше обикновена фея. Той беше благословия и беше мой.
Тя изпусна дъх.
– Аз го обичах. Толкова много. – Очите ѝ се стрелкат към мен. – Знам, че вероятно се съмняваш в това, но мъжът, когото си видяла…
– …беше Крадецът – довършвам аз вместо нея.
Тя помръдва леко, а увехналите ѝ цветя се разместват в косата ѝ.
– Как можах да го пропусна? Питам се това през цялото време тези дни. Нямам отговори. Помислих си, че може би странността на Зеления човек е знак, че земята го зове у дома. И когато дърветата започнаха да… гният… помислих, че магията ми ме е предала.
Мракът ще те предаде – беше казал ясновидецът на Дез.
Не знаех, че магията може да предаде притежателя си, но аз от всички хора би трябвало да знам по-добре. Магията на Дез го измами и го вкара в сделка, която ни раздели за седем години.
Магията е разумна.
– Бях ядосана и изморена от силата си – казва Мара – и от другаря, който бе започнал да се държи странно и дистанцирано и прекарваше дълги часове сред свещените ми дъбове. Трябваше да знам. Имаше моменти, когато моят сродник ми се струваше зловещ.
– И тогава, когато спящите жени започнаха да се връщат при нас в ковчези и ние започнахме да ги полагаме в оранжериите, Зеленият човек често ги посещаваше. Приемах очарованието му за загриженост, нито веднъж не се досетих, че е респ… – гласът ѝ се прекъсва – отговорен.
– И така погребах изтерзаните си емоции в топли тела и красиви празненства. Дори когато дъбовете ми умираха, хората ми изчезваха, а моят сродник се изплъзваше все по-далеч от обсега ми, аз се преструвах, че всичко е наред.
– Станах жестока.
Погледът ѝ е в плен на моя.
– И ето как завършва моята велика и невероятна история – сродната ми душа е мъртва, земите ми са отровени, а в леглото ми лежи измамник, който е посял своята немъртва армия в свещената ми гора. – Тя поклаща глава. – Кощунствено – изсъсква тя под носа си.
Мръщейки се, добавя:
– Живях с него десет години.
Опитвам се да не потръпна при това. Тя е прекарала последното десетилетие заедно със същество, което е изнасилило хиляди жени и е убило кой знае колко повече. Нарича го свой сродник.
– Ще го преследваш ли? – Пита ме тя.
Ще го издирим и ще издълбаем плътта му.
Кимвам. Дори и сега отмъщението ми се надига.
– Той отне сестра ми – казва Мара. – Той ми отне сродната душа. Ако можех да го убия сама, щях да го направя, но уви, умирам.
Тя се протяга и хваща ръката ми, като я стиска силно. Очите ѝ пламтят.
– Намери това нещо и го унищожи веднъж завинаги.
Отдалечавам се от тронната зала, дори когато публиката ми се връща вътре. Някой ме вика и съм сигурна, че забърквам кралския протокол.
Като се има предвид денят, който имах, мисля, че имам право да покажа на отговорностите среден пръст.
Емоциите ми са трудни за разгадаване. Не мислех, че имам сили да харесвам Мара Вердана след всичко, през което ме прекара, но грешах. Харесвам я, когато вече е твърде късно някога да бъдем приятелки.
Като призрак се промъквам към покоите си.
След като съм вътре, вратата, здраво затворена зад мен, събувам обувките си и се свличам в леглото.
Това е още един от онези дни на „Здрач“, само че този път няма „Търговец“, който да прогони болката ми.
Утрешният ден няма да е по-лесен.
Стискам очи, цялото ми тяло е натежало. Не мисля, че бих могла да се движа, ако се опитам.
Никога няма да искам да си тръгна.
На Темпер ѝ трябват не повече от десет минути, за да ме намери. Чувам я да се блъска, докато влиза в стаята. Оставя нещо настрана, след което пълзи на леглото и се вмъква под чаршафите.
Ръцете ѝ се увиват около мен и ме притискат.
– Всичко е наред, бейби – прошепва тя.
Поклащам глава.
– Не е.
Темпер издиша.
– Права си. Не е така. Но не си сама. Винаги ще бъда тук до теб.
Това кара една сълза да се изплъзне.
– Дез ми обеща същото.
Лъжецът.
Най-добрата ми приятелка отмята косата ми назад, навежда се над мен, за да огледа добре лицето ми.
– Мило е, че се притесняваш за мен – казва тя – но и двете знаем, че задникът ми е твърде зъл, за да го убия.
Изплъзва ми се смях и тя се присъединява към него.
– Мисля, че и моят може да е такъв – признавам аз.
– По дяволите, да, точно така – съгласява се Темпер. – Ти си лоша кучка, когато искаш да бъдеш.
Ръката на Темпер се стяга около мен.
– Кали, ние с теб минахме през доста гадости през последното десетилетие. Не е нужно да бъдеш силна с мен. Просто го изкарай навън.
Не знам дали имах нужда да чуя това, или думите на Темпер бяха просто сламката, която пречупи гръбнака на камилата, но наистина се предавам и плача – ако може да се нарече така.
Вие плачете с очите си, но аз не просто плача – аз ридая, треперя и се гърча.
Темпер ме разтрива по гърба и ме държи, докато се разпадам, а тя може би буквално е най-добрият приятел, който някой някога е имал. Искам да кажа, че гаджето ѝ в момента е в кома, а тя се принуждава да бъде силна, за да мога да се срина.
Минутите, после часовете минават и от време на време на вратата чукат хора, чиито гласове споменават неща като това да ме закълнат или да се занимават с деликатни въпроси. Единственият момент, в който Темпер напуска страната ми, е да им отвърне.
– Искаш ли да те изпея? – Заплашва Темпер един от тях.
Пауза, после някакво мърморене.
– Да, точно това си мислех. Майната му. – Тя затръшва вратата и се връща при мен.
В някакъв момент от вечерта магьосницата ми признава, че може би има чувства към Малаки. Тогава тя се разплаква малко с мен и сега я държа точно толкова, колкото и тя мен.
И двете заспиваме така, съчувствайки си на сърдечната болка и утешавайки се една друга, както винаги сме го правили.
Назад към част 37 Напред към част 39
