Глава 38
– Липсва ли ти твоята половинка?
Завъртам се при този глас, кожата ми изсветлява и крилете ми се появяват.
Крадецът на души се обляга на трона си, а на лицето му се появява самодоволна усмивка.
– Ще те изкормя… – Тръгвам към него, ноктите ми се изправят мигновено.
Изпивам писъците му.
Ще се смеем, докато го гледаме как умира.
Той повдига вежда.
– Бих искал да видя как ще опиташ.
Крилете ми се раздвижват, изтегляйки ме във въздуха. Спускам се върху него като фурия, краката ми са опънати върху неговите, ноктите ми са оголени.
Крадецът хваща китките ми.
– Какво каза последния път, когато ме сънуваше… ? – Той се преструва, че търси в паметта си. – О, да – „Ако искаш да ме нараниш, ще трябва да се постараеш повече“. Кажи ми, чародейко, достатъчно ли се постарах?
Извиквам, борейки се срещу хватката му върху китките ми. Искам да изтръгна тази негова самодоволна усмивка.
– Проклет да си! – Гласът ми е суров от ярост и болка. Една гневна сълза се изплъзва. – Ще те накарам да се наядеш със собственото си сърце за това, което си направил.
– Това е ужасно живо. Първо ще трябва да го издълбаеш от гърдите ми и… – Той поглежда към китките, които държи в плен – не изглежда това да се случи скоро.
Дръпвам се срещу хватката му, зъбите ми се оголват.
Крадецът се настанява между краката ми.
– Боже, това е интимно.
– Къде е Дез? – Изисквам. Гласът ми е изпълнен с блясък, но това не помага да изтръгна истината от Крадеца.
– Ако искаш сродната си душа – казва той с тих глас – ще трябва да дойдеш и да го вземеш. – Той дръпва китките ми, придърпвайки ме към себе си.
Крадецът се навежда и облизва оголеното ми гърло.
– На определена цена – казва той, използвайки думите, които е откраднал от Търговеца.
Ставам дива в ръцете му, блъскам се диво и драскам всичко, което мога.
Крадецът лесно ме хвърля на пода пред себе си.
За миг се изправям на крака, но това е достатъчно, за да се разцепи земята и от пода буквално да израсне клетка. Черните решетки се издигат около мен, извисяват се над главата ми, докато се срещнат.
– Мисля, че си забравила, че вътре в съня мога да направя всичко. – За да подчертае тезата си, облеклото ми – мъхеста, бледосиня рокля – започва да изчезва сантиметър по сантиметър.
– Мога да те унижа – казва той, докато подгъвът на роклята се изкачва по краката ми, а презрамките се спускат от раменете ми, разкривайки гърдите ми.
Мръщя се на Крадеца, твърде ядосана, за да се смутя. Разсеяно натискам презрамките, за да прикрия отново гърдите си.
Очите му светят от възбуда.
– Мога да те нараня… – Металните решетки се огъват, докато докоснат кожата ми. Плътта ми започва да свисти и да дими под натиска на желязото.
– Това дори не е мое творчество – добавя той. – Мога да накарам на пода да му пораснат очи и уста и да те погълне цялата. Мога да променя външния ти вид…
Той започва да се усмихва.
– Мога дори да накарам мъртвите да оживеят.
– Херувимче.
Настръхвам от този глас и дъхът ми секва. Обръщам се толкова бързо, че отново се обгарям в решетката.
От сянката излиза моята сродна душа, облечена в кожа и избледняла риза на Guns N’ Roses.
От гърлото ми се изтръгва лек звук.
– Дез.
Погледът ми го обхожда, забелязвайки ръкава с татуировките му, широките му изваяни рамене, конската опашка, на която носи косата си.
Знам, че той не е истински, че нищо от това не е реално, и все пак изглежда напълно като жив.
В другия свят сънищата никога не са просто сънища. Те са друг вид реалност.
Дез ми беше казал това веднъж.
С всяка стъпка, която прави към мен, крачките му стават по-дълги, по-бързи. Спира пред клетката ми, а очите му изследват лицето ми. Погледът му се насочва към Крадеца, а горната му устна тиктака. На чертите му се появява мрачна усмивка.
– Тя ще те убие – казва той с увереност.
– Не – не се съгласява Крадецът – тя ще прави неща за мен – много перверзни неща – през целия си много дълъг живот и ти не можеш да направиш нищо, за да я спреш.
Сърцето ми започва да тупти в гърдите, болката и яростта ми подхранват сирената в мен.
Проблясвам му със злобна усмивка.
– Ако искаш да ме опиташ, Крадецо, тогава ела по-близо – подканям го аз.
Лицето му е проницателно, но интересът му е предизвикан.
– Мога да дойда при теб – или ти да дойдеш при мен.
Веждите ми се свиват.
Изведнъж силен вятър пронизва двореца на Крадеца. Поривът издухва решетките на клетката ми; издухва костените колони, които поддържат тавана, а заедно с тях и бледите каменни стени. Вятърът издухва пода, дръпвайки роклята ми.
След това, за мой ужас, отвява Дезмънд, парче по парче. Първо стъпалата и прасците му, после гърдите, ръцете и таза. Той ме гледа със свирепите си сребърни очи, чиито ириси блестят загадъчно. Секунда по-късно и те се изгубват, разпръсквайки се като прах на вятъра.
Надавам вик, но вятърът го отвява, като разрошва косата ми. Свръхестественият порив помита всичко в непрогледен мрак.
Последните неща, които се изтриват, са Крадецът и позлатеният му трон.
Той ми се усмихва, приличайки на завоевател.
– Ела да намериш своята половинка там, където лежи забравата. Ще те държа в плен, докато мракът умре.
Събуждам се с изтръпване.
Косата ми е залепена по лицето, а кожата ми свети. До мен Темпер хърка, а тялото ѝ някак си успява да заеме три четвърти от леглото.
Измъквам се от матрака и започвам да тършувам из стаята, като дискретно търся бански костюм. Когато не намирам такъв, се спирам на бельо. Преобличам се и се връщам към басейна, който се задържа наполовина на закрито, наполовина на открито.
Този път, когато влизам в светещите води, не потъвам на дъното. Вместо това се обръщам по гръб и се оставям да се нося по повърхността. Неизбежно водата ме пренася до външните краища на басейна и аз се взирам в звездите.
Дез …
Гръдният ми кош сякаш се срутва.
Дори звездите сякаш ми се подиграват. Как могат да продължат да светят, когато човекът, който ги е управлявал, си е отишъл?
Ела да намериш своята половинка там, където лежи забравата…
Започвам да сияя отначало, само като си помисля за Крадеца.
Отдавна не ми се беше случвало да искам да нараня някого толкова силно.
Нека му изпеем нашата сладка, странна песен. Тогава той ще познае удоволствието – удоволствието и болката. Ще му припомним защо сирените са известни като убийци.
Загадката на всичко това е как да се добера до Крадеца. Умирането е най-очевидният начин – това е еднопосочен билет директно към царството на Крадеца. Но Крадецът иска точно това – именно поради тази причина ми даде люляковото вино. Защото в края на краищата, щом една фея умре, душата ѝ е под властта на Краля на мъртвите.
Поне аз мисля, че той иска да съм под негово владение… не се е опитвал много да ме убие.
Ела да намериш своята половинка там, където лежи забравата…
Каза го така, сякаш можех просто да отида там.
Загледах се в звездите…
Дъхът ми ме напуска изведнъж.
Свещена работа.
Ами ако можех просто да отида до Царството на смъртта?
Ами ако?
Царството на смъртта и Дълбоката земя е физическо място в Другия свят, точно както другите царства. Фактът, че трябва да умреш, за да стигнеш дотам, е най-очевидният път навътре, но…
Ако феите могат да предат лунната светлина в плат, а Дез може да сложи звездна светлина в косата ми, защо живите да не могат да влязат в царството на мъртвите, без да умират?
Дори на Земята имаше разкази за живи хора, които са влизали в подземното царство – някои дори са си тръгвали заедно с мъртвите. Тук, в Другия свят, място, където невъзможното е възможно, може би и аз бих могла да направя същото.
Или може би скръбта те е направила слаба в главата.
Аз се отпускам.
Продължавам да се взирам в звездите, а водата се плиска по кожата ми. Но колкото по-дълго блуждаят мислите ми, толкова повече се връщат към възможността, че може би има начин да вляза в Страната на мъртвите, който не включва умиране.
Обзалагам се, че е възможно.
Може би тогава ще мога да се изправя срещу Крадеца на души, без да съм негов обект.
В края на краищата нямаше да съм първият човек, посетил Краля на мъртвите и останал жив, за да разкаже за това. Имаше още един човек, който го бе потърсил преди много време…
Седя изправена във водата, а вълните се плискат при движението ми.
По дяволите, имам идея.
Идея, която може да проработи.
Назад към част 38 Напред към част 40
