Глава 39
– Всички да приветстват Кралицата на нощта.
Влизам в тронната зала, а Темпер върви след мен. Феите ме наблюдават как влизам, а погледите им са привлечени от сияйната ми кожа. Силата ми все още не се е успокоила, не и от вчера. В този момент не съм сигурна, че някога ще се успокои.
Не и докато не си върна сродника.
Седнах на трона на Дез, а Темпер се спря точно до мен. Преди часове запознах приятелката си с всичко, което знаех за Крадеца и кралството, което управлява – и след това ѝ разказах идеята си. Сега остава само да я изпълня.
В стаята е тихо, хората ме очакват за по-нататъшни инструкции.
Не нося корона и не съм тук по свой избор, но за първи път се чувствам… кралица.
Твърде късно е за Дез да го види.
Поглеждам към един от войниците на Нощта, които пазят вратите в задната част на залата.
– Въведете предателя.
Войникът свежда глава и се измъква. След него тишината сякаш се задълбочава.
Чакаме, а минутите минават.
Изведнъж двойните врати се отварят и двама стражи, облечени в черно, ескортират белокоса фея по пътеката.
Галехар ми се усмихва, явно доволен от себе си въпреки ситуацията – доволен, че последното му останало дете е мъртво.
При вида му стискам подлакътниците, а ноктите ми пробиват кадифето.
Ще го разкъсаме и ще направим ленти от плътта му.
Войниците водят бащата на Дез към края на пътеката.
– Освободете го – казвам на стражите.
Те веднага се отдръпват от Галехар, като се придвижват, за да заемат постовете си наблизо.
Бившият крал поглежда към железните си белезници, а устата му се изкривява от усмивка.
– Какво е чувството да загубиш това, което си обичал най-много, робе? – Пита той, поглеждайки ме.
Стаята затаява дъх при тази обида.
Гледам го, като почуквам с нокът по подлакътника.
Да опитаме плътта му, докато моли за милост – прошепва сирената ми. Приближи го.
– През целия си живот така и не разбрах истински силата си – започвам аз. – Защо природата на сирените трябва да бъде да примамват мъжете?
Веждите на Галегар се сбърчват. Не е отговорът, който е очаквал, а и няма представа накъде съм тръгнала.
Но аз знам.
– Не разбирам – казва той, принуден да отговори заради блясъка в гласа ми.
Каквито и защити да са го предпазили от магията ми на Барбос, сега те са изчезнали.
Ние го държим в лапите си.
Изучавам го.
– Ще го направиш.
Защо силата ми привлича другите?
Винаги съм се чудила за това. За това доколко съблазнителната ми природа е виновна за болните нападения на доведения ми баща. Очевидно това е неправилно мислене – доведеният ми баща беше виновен за действията си, а не моята сила, но по онова време не го знаех. А после един инструктор в Академия „Пийл“ ме докосна неподходящо и изведнъж насилието ми се стори като модел, а аз отново се запитах – защо? Защо трябваше да бъда такава? Ако се бях вписала повече, можех ли да избегна насилието, което преживях?
Не.
Не, не бих могла.
Винаги ще има лоши мъже и те ще вземат, ще вземат и ще вземат.
Но и аз ще взема.
Хората като нас не са жертви. Ние сме нечий кошмар.
Най-накрая разбирам защо моята сила привлича другите.
– Има два вида хищници – казвам тихо. – Такива, които преследват плячката, и такива, които примамват жертвата си към себе си.
Галехар не е загубил самодоволното си изражение.
Ще го направи след миг.
– Какво виждаш, когато ме гледаш? – Питам.
– Моят смъртен враг – казва той. – Ти трябва да бъдеш унищожена.
– Какво друго?
Веждите му отново се спускат.
– Роб – казва той, принуден да отговори от магията ми.
– Какво друго?
Той се намръщва, но очите му ме поглъщат очаровано.
– … Чародейка – казва той накрая.
– Сирена – поправям го аз.
Има аспекти на магията ми, които несъзнателно съм притъпила през годините. Способността да увличам жертвите си само с поглед – това е една от тях.
Същата част от мен, която се възмущаваше от природата ми, се страхуваше и от тази част от мен. Зловещата, мощна, наказваща част от мен. Вече не харесвах вниманието, което получавах. Не исках повече от него.
Ето защо дори в Академия „Пийл“ бях самотник. Волята ми беше да бъда пренебрегвана. Тогава не осъзнавах, че точно това правя, но въпреки това го правех.
И продължих да го правя.
Досега.
Изведнъж отприщих цялата сила на магията си в стаята. Кожата ми просветлява с едно докосване, а силата ми изпълва въздуха.
Десетки феи застават, а очите им се насълзяват, докато ме гледат. Много от тях започват да се катерят по столовете, опитвайки се да се доближат до мен. Дори Темпер се насочва към трона ми.
– Всички останете там, където сте. – Публиката ми спира на мястото си, обвързана от заповедта ми.
Поглеждам надолу към бившия Нощен крал. Изведнъж се изправям. Стъпало по стъпало слизам от подиума, докато не съм само на няколко метра от него.
– Какво виждаш сега? – Питам го.
Ето какво е да ловуваш като сирена.
Той прави крачка напред, очите му са ярки, погледът му е в плен.
– Няма… няма думи – издиша той, забравил за вендетата си. Той поклаща чудно глава. – През всичките си години не съм виждал човек като теб. – Той прави още една крачка напред. – Защо моят син да получи такава награда от боговете, а аз не?
Преди малко бях роб. Сега съм награда. Винаги предмет, който трябва да бъде притежаван.
Затварям очи, дори когато бившият Нощен крал започва да мърмори обещания за бъдещето.
– Когато отново стана крал, ти ще можеш да живееш тук… Крадецът няма да докосва това кралство… Можеш да бъдеш една от наложниците ми… Ще те направя своя любимка… Ще имаш всичко, което някога си искала…
Единственото нещо, което някога съм искала, вече го няма.
Научи ме отново как да бъда нечий кошмар – бях помолила Дез.
Силата ми пулсира по кожата ми.
С удоволствие, половинке.
Отварям очи.
– Клекни – заповядвам аз.
Галехар дори няма сили да ме погледне. Държа в дланта си самото му съзнание; това, което го управлява сега, е желанието.
Намръщих се на бившия Нощен крал. Това е семето на злото, с което започна всичко. Ако не беше егоизмът на Галехар, цялата тъкан на историята на този свят щеше да е различна. Майката на Дез можеше все още да е жива, заедно с полубратята и сестрите му. Дез можеше да е израснал в замък, а не в пещера. Може би щеше да има страхотен живот.
Можеше никога да не се срещнем и той да не умре преди времето си.
Ужасното в истинската любов е, че бих ни заличила, ако това означаваше да го запазя жив.
Бавно намалявам блясъка си. Не искам Галехар безразсъдно да се наслаждава на това, което правя с него, искам това да го притеснява много, много силно.
За секунди изражението на бившия крал преминава от похотливо през объркано до яростно.
– Ти, кучко – изръмжава той.
– Ах, ах – порицавам го аз. – Следващия път, когато кажеш или направиш нещо нелицеприятно за мен – или за някой друг – ще те накарам да си изядеш езика. Буквално.
Протягам ръка, за да погаля бузата на Галехар.
Да опитаме, да разбием.
Той вдига вързаните си ръце, вероятно за да отблъсне моите.
– Не. – Казвам. – Няма да се бориш с мен, няма да бягаш. Ще седиш тук, ще отговаряш на въпросите ми и ще ми позволиш да те докосвам, както пожелая.
Ръцете му се отпускат, дори когато свива горната си устна. Галехар има толкова много сила – усещам я как вибрира в него – и въпреки това срещу мен е напълно безполезна.
Погалих го по скулата.
– Много си хубав – казвам – по някакъв жесток начин. Жалко, че останалата част от теб е безполезна. – Хващам го за долната челюст и накланям главата му напред-назад, преценявайки го от различни ъгли. – От друга страна, може би мога да намеря някакво приложение за теб. Сега, когато моята половинка си отиде, нищо не ми пречи да си създам собствен харем.
Навеждам се по-близо.
– Ти ще бъдеш мой наложник. Трябва да те предупредя, че ако си в моя харем, ще искам от теб много неща, които може да не са ти приятни. Сирените са известни с това, че обичат както секса, така и кръвта. Надявам се, че не си стиснат.
Усмихвам се малко на омразата в очите му. Съмнявам се, че някога му се е случвало някой да обърне собствените му трикове срещу него.
Отпускам челюстта му и казвам:
– Спокойно, задник, никога не бих била интимен с теб.
Достатъчно игра с него.
Изправям се.
– Искам да посетя лично Крадеца на души. Как да стигна до него?
Галехар се смее.
– Първо ще трябва да умреш.
Изчаквам смехът му да секне.
– Това ли е единственият начин? – Питам.
Той се колебае.
– Дали е? – Натискам го.
Омразният поглед се връща. Наблюдавам как той устоява на блясъка ми в продължение на една-две-три-четири-пет секунди.
– Не – измъква се той накрая.
Пулсът ми започва да се учестява.
Бях права. Има и друг начин да вляза.
– Кажи ми всичко, което знаеш за този друг вход към Земята на смъртта и дълбоката земя.
Устните на Галехар потрепват, докато той се бори с принудата ми. За първи път не ми доставя удоволствие да го гледам как се съпротивлява. Всяка секунда, в която той удържа на отговора, ми се струва като цяла вечност.
Нетърпелива, аз отприщвам още малко от силата си.
– Искаш да ми отговориш – казвам с хипнотичен глас. – Сега ми кажи.
Злият поглед в очите му се разтваря; той ме гледа, сякаш съм някакво рядко съкровище.
– В Страната на кошмарите има една гора – казва той.
Страната на кошмарите…
Защо това ми звучи познато?
Мемнос, спомням си. Страната на кошмарите е другото име на Мемнос, един от плаващите острови на Нощното кралство. Това беше единственият остров, на който Дез не ме заведе – и то с основателна причина. Там живееха съществата от кошмарите.
– Дълбоко в тази гора се намира Ямата. – Погледът на Галехар не се откъсва от моя. – Отиди в Ямата и пътувай толкова дълбоко, колкото се осмелиш, и там ще намериш Царството на смъртта, Дълбоката земя и самия Крадец.
Издишам.
Ето го и моят дълго търсен отговор. Сърцето ми се разтреперва от живот. Иска ми се да се изсмея на цялата надежда, която изпитвам.
Ще повлека Дез обратно нагоре към земята на живите и никой не може да ме спре. Дори и самият Крадец. Поне веднъж ще спася сродника, който ме е спасявал отново и отново.
Поглеждам към Темпер. Подобно на феите в стаята, тя е уловена от намотките на моя блясък, а очите ѝ светят. Въпреки това тя успява да се усмихне хищно.
Обръщайки се обратно към Галехар, затварям с цялата сила на която съм способна.
Това е най-естественото нещо на света, което засилва и отслабва магията ми. А тук си мислех, че имам слаб контрол над сирената си. Никога не бях осъзнавала, че през цялото време съм държала толкова здраво каишката на силата си, дори когато съм я използвала. Поне не го бях осъзнала досега, когато вече не се грижех да обуздавам съблазнителната си, разрушителна природа.
Изражението на Галехар трепва, а после се променя, когато силата ми върху него намалява. Чертите му се изкривяват от яростта му. Съмнявам се, че някой се е отнасял така с него.
Изучавам бившия крал, който все още е на колене. Въпреки че е затворник, той все още е облечен във фино бельо и носи няколко пръстена.
– Нека видя ръцете ти.
Той се бори с чара ми, ръцете му треперят, но накрая ги протяга към мен. Галехар носи три бронзови пръстена, единият майсторски изработен, за да изобразява полумесец и звезди, другият – вграден с черен камък, а последният – проста лента с грубо издълбано лице на жена с дива коса, чиято уста е отворена в писък.
Пръстите ми попадат на този пръстен.
Под допира ми кожата на Галехар подскочи. Пренебрегвайки реакцията му, свалих пръстена.
– Какво правиш? – Пита той.
– Не е ли очевидно? – Казвам, че гласът ми е лигав. – Взимам ти бижутата. – Спомен за него – краля, когото поставих на колене само с един поглед. Човекът, който злоупотребяваше с властта си по толкова много ужасяващи начини. Сега той е безсилен, може би за първи път в неестествено дългия си живот.
Устата му се раздвижва, вероятно за да прокълне името ми, но после ми се струва, че си спомня предупреждението ми.
Ще те накарам да изядеш езика си.
Каквото и да е искал да каже, остава твърдо зад зъбите му. Той се задоволява да ме погледне още малко, а омразата в очите му се смесва с малко болка. Да си безсилен е ужасно, унизително чувство. И двамата с Дез бихме могли да знаем. И преди сме били безсилни, жертви на жестокостта на бащите ни. Преди осем години Дез се беше справил с моята; сега аз му връщам услугата.
– Кажи ми, паднал кралю – казвам разговорно – колко от собствените си деца си убил?
Той изръмжава срещу мен, борейки се с думите. Изчаквам, а на устните ми се появява малка усмивка. Той не може да издържа вечно.
– Аз… не… знам. – Думите се изтръгват от гърлото му.
Вдигам вежди.
– Толкова много. – Всъщност ме боли, като си помисля за тези отдавна мъртви наследници, някои от които трябва да са били деца и бебета, когато собственият им баща е дошъл след тях.
– И дали някога си бил изправен пред съда за тези престъпления?
Стаята е вцепенена, наблюдавайки как се развива това шоу на ужасите.
– Не – измъква той между зъбите си.
– Тогава е време да се изправиш пред наказанието си.
Галехар се взира в мен, разярен.
– Как Нощното царство се отплаща на човек, който е принудил безброй жени да влязат в харема му? – Питам. – Жени, от които се е възползвал, жени, чиито деца е убил. Как се отплащаме на човека, който позволи на Крадеца на души да отвлече хиляди войници и да им наложи неописуеми жестокости?
– Как се събира справедливост за нещо подобно? – Питам го.
Няколко секунди е тихо, двамата се гледаме един друг.
– Не можеш – изплюва накрая Галехар, отговаряйки на риторичния ми въпрос.
Сега се усмихвам, само малко.
– Точно в това – казвам тихо – грешиш. – Очите ми се преместват към войниците, които стоят до вратите. – Охранители, намерете Блатото и го доведете тук.
Очите на Галехар се разширяват и сега гневът му е заменен от паника. Лицето на бившия Нощен крал почервенява, докато той се гърчи срещу моя блясък, борейки се да се освободи. Колкото и да е силен, не може.
Чувствам погледа на Темпер върху мен, усещам изненадата ѝ и едва доловимото ѝ одобрение. Тя може и да не знае какво е Блато, но знае, че съм на път да направя нещо лошо, и няма нищо против това. И двете крием чудовища в себе си; тя разбира това.
Настроенията в останалата част на стаята са загадка. Във въздуха витае магия, има вкус на страх, очакване и злокобна наслада, но самите феи не дават знак за истинските си чувства.
Отнема цяла вечност, докато съществото се присъедини към нас. През цялото време гледам Галехар втренчено. Повече от самото чудовище ме предупреждава, че Блатото е пристигнало, вълната от гласове в стаята.
В крайна сметка го виждам да се промъква по пътеката.
Не знам дали постъпвам правилно с Дезмънд или с някой друг, или собствената ми порочност ме изпреварва, но знам, че не изпитвам никаква вина.
Никаква.
– Не знам какви са твоите страхове – казвам на Галехар – но се надявам Блатото да им се наслади толкова, колкото и аз.
Нашето е да убиваме – протестира сирената.
Но аз запазвам убийството за друго същество.
Горната устна на Галехар се свива, все още прикован към земята от моите заповеди.
– Надявам се, че Крадецът ще те накара да страдаш – казва той, когато сенчестата форма на Блатото се промъква към него.
Вниманието на бившия крал се премества за кратко от мен към приближаващото се към него чудовище. Дъхът му секва.
Погледът на Галехар се връща към мен. Той няма да моли – дори сега има твърде много неуместна гордост за това – но очите му ме молят за милост.
Времето за милост отдавна е отминало.
– Искам да знаеш – казвам аз – че правя това за всяка жена, която си обидил, за всяко дете, което си убил, за всеки човек, когото си наранил. Но повече от това искам да знаеш, че го правя за Дезмънд и майка му – и го правя за себе си.
Обръщам се към Блатото.
– Погълни го.
Назад към част 39 Напред към част 41
