Глава 40
Искам да те спася, Дез.
Тази реплика се повтаря в главата ми, докато крача през двореца на Нощния крал, а марлената рокля, която нося, се влачи след мен.
Трябва да се преоблека.
– Момиче, това беше студено – казва Темпер до мен, докато двете се отдалечаваме от тронната зала.
– Ти щеше да направиш същото.
Тя подсмърча.
– Бих постъпила и по-зле. Всички знаем, че от нас двете ти си доброто ченге.
Някога бях. Сега, от друга страна…
– Бащата на Дез не може да бъде убит – казвам аз.
Поне Галехар не може да бъде убит, докато Крадецът продължава да удължава неестествения му живот. Това означава, че Блатото може и да успее да изплаши падналия крал, но той няма да умре от преживяното.
– По дяволите – казва Темпер – значи просто ще го оставиш да изгние в това създание?
– Не.
За съжаление.
– Все още имам нужда от Галехар.
Темпер ме поглежда въпросително.
– Той ще ме заведе до Ямата.
Тя повдига вежди.
– О, по дяволите. Ще се опиташ да спасиш Дез.
Не се опитвам. Ще го спася.
Тя извива врата си.
– Никога досега не съм била в подземния свят. Би трябвало да е забавно.
– Ти няма да дойдеш. – Не я поглеждам, когато го казвам.
За момент настъпва тишина.
После…
– Какво? Разбира се, че ще дойда. Не ме карай да се обиждам.
Спирам по средата на коридора и се обръщам към нея.
– Темпер, вероятно ще умра.
И не мога да понеса мисълта, че по този начин излагам живота ѝ на риск.
– Първо – казва Темпер – ти няма да умреш, по дяволите. Това не е самоубийствена мисия – в противен случай щях да приковавам задника ти към някоя от глупавите мраморни скулптури, с които е осеяно това място, вместо да се готвя да си събирам багажа.
– И второ, да, това е опасно нещо. Искаш да спасиш сродната си душа и да убиеш онзи задник Крадец, докато го правиш. Дори не съм сигурна как трябва да го направиш. Това, което знам, е, че ти трябва магьосница, която да ти помогне. Харесва ми да плаша страшни същества и изобщо да бъркам в работата. Идвам с теб.
Настръхвам, докато двете стоим в коридора. Искам да кажа, че Темпер е моята кучка, която се качва или умира. И няма по-подходящ човек от ядосана магьосница, когато се изправяш срещу враг с епични размери.
Но въпросът е, че Крадецът има привидно безгранична власт и влияние.
– Темпер, не знам как ще се развие това, а и не искам…
Не искам да умреш.
Тя повдига вежди.
– Наистина ли мислиш, че този шибан изрод може да ме изкара навън? Сега съм обидена. – Очите ѝ за кратко пламват със сила.
Уф, тя е невъзможна.
– Добре, тогава ела с мен. – Няма да се карам с нея за това.
Тя се смее ниско, а езикът ѝ минава по долната ѝ устна. Може и да обичам тази дама, но точно сега Темпер изглежда зловеща.
– Момиче – казва тя – нека накараме този гад да си плати.
– Трябват ми оръжия. Много, много оръжия – нареждам на един от моите пазачи, докато с Темпер се отправяме към стаите ми. – И бойни кожи. Донеси достатъчно за двете ни.
Магьосницата, от своя страна, почти сияе от вълнение. Тя има здравословен апетит за отмъщение.
С Темпер влизаме в покоите ми и аз се опитвам да не потръпна при вида на стаите. Продължавам да очаквам Дез да се появи всеки момент, а на гърба ми да се чуе напереният му глас.
Но няма да го чуя или видя – не и докато не го спася.
Няколко минути по-късно в покоите ми идват няколко войници на Нощта, чиито арсенал е пълен с най-различни оръжия и брони. Те слагат стоката на леглото и се оттеглят.
Щом вратата се затваря зад тях, аз и Темпер започваме да се преобличаме.
Тъй като Дез не е тук, за да ни помогне с магия, обличането отнема добри десет минути. Докато двете закопчаваме и пристягаме бойните кожи, започваме да се въоръжаваме – тук меч, там кинжал.
Аз прибирам надеждните си кинжали в ножницата от двете страни на бедрата си, а Темпер взима двуглава брадва.
– Виж – казва тя – тя е с дамски размери за моите малки женски пръсти.
Аз се ухилвам. Оръжието е малко. Темпер вкарва брадвата в кобура на гърба си. Предполагам, че малкият ѝ размер върши работа.
Завършвам закопчаването на ножницата на бедрото и се изправям.
Вече няма страх. Преминах от скръб към отчаяние, към изтръпване, а сега към това.
Студена, твърда решителност.
Същност до същност. Дъх за дъх. Бях махната от слабостите си. Това е, което е отдолу.
Мъртъв или не, аз ще си върна сродника и, да ми помогнат боговете, ще срина вселената, ако трябва.
Докато мракът не умре, Дез.
Два часа по-късно с Темпер стоим пред стенещия Галехар, чието тяло е покрито с прозрачна слузеста субстанция, за която мога само да предполагам, че е стомашната киселина на блатото.
Блатото, от своя страна, е безопасно прибрано в същата невзрачна кутия, от която Дез веднъж го освободи.
Мръщя се надолу към Галехар, който се държи за главата.
– Ставай – заповядвам аз, а кожата ми засиява.
Той се изтласква на разтреперани крака. Когато поема към мен и Темпер, той издава вик, който е нещо средно между див гняв и ослепителен страх.
Магьосницата го преценява.
– Никога не си мислел, че двама роби ще прецакат живота ти, нали?
Не просто двама роби, а две жени, което за Галехар е някак по-лошо.
– Ще те убия – казва той и се запъва напред.
– Не, няма да го направиш – казвам спокойно. – Това, което ще направиш, е да получиш душ, да си вземеш нови дрехи и да ни помогнеш.
– Ти, луда кучка…
– Не ми трябва езикът ти, така че ако не искаш да го загубиш, ще продължиш да говориш на мен и на моята приятелка магьосница тук по най-почтителния начин.
– Искам той да ме нарича „Великата богиня“. Можеш ли да направиш това? – Казва ми Темпер.
Гледайки Галехар, казвам:
– Оттук нататък ще се обръщаш към магьосницата като към „моята Велика богиня на ебането и други магически неща“. Разбира ли?
Ако Галехар можеше да плюе огън, щеше да го направи. Вместо това кимва рязко, а ноздрите му се разширяват.
– Добре – казвам аз. Правим движение към войниците, които стоят на пост наблизо. – Моля, осигурете на предателя баня и чисти дрехи – и нещо за ядене. Ще му трябват сили за това, което предстои.
– Какво ще се случи? – Пита той, а в очите му пламва искра на страх.
– Не ти ли казах? – Казвам. – Ти ще ни заведеш на Мемнос.
Мемнос ще бъде страшно място, но когато съзирам тъмния остров на хоризонта, единственото, което усещам, е студена тръпка.
Вече наближаваме.
Всички помощници на Дез и войниците му не бяха склонни да ми позволят да дойда тук само с един човек – един предател. Те искаха да изпратят последната част от армията си, без да се интересуват, че Крадецът на души може да ги приспи за миг, ако му хареса.
Затова пренебрегнах съвета им. В края на краищата те не можеха да направят много – не и когато за мен работеше блясъкът.
Тримата се приближихме до острова, а Темпер се люлееше в ръцете на Галехар. Някогашният могъщ крал сега не е нищо повече от наше момче за поръчки. Той носи отровен поглед, но е магически заробен да изпълнява заповедите ми. И така той покорно ни води напред, към плаващия остров.
Когато стигаме до него, минаваме над малък град. Светлините под нас са приглушени, миризмата на кръв и покварена магия оцветява въздуха. Почти усещам опасността, която се излъчва от земята.
Сградите отстъпват на гъсти, занемарени гори със сенчести дървета и странна светлина, която блести от дълбините им. Горите се разкъсват само от странни крепости или вили, които изглеждат направо гнусно.
Дърветата изтъняват, а тези, които остават, изглеждат слаби и изкривени. Именно сред тези дървета се приземяваме.
Падам на крака и сгъвам крилата си, докато Галехар каца пред мен.
Ръцете му треперят, докато нежно освобождава Темпер. Мога да кажа, че много му се иска да хвърли приятелката ми на земята, но моят блясък му забранява да нарани магьосницата.
– Къде е Ямата? – Пита Темпер, оглеждайки се наоколо.
– Напред… Моята Велика богиня на ебането и други магически неща. – Той промърморва последната част.
– Говори – заповядвам аз.
Очите му се стрелкат с кинжали към мен.
– Казах, че е горе… О, Тъмна кралица, която ме смята за задник с най-епични пропорции.
Темпер се усмихва.
– Как се казваш отново? – Пита го тя.
Той свива устни към нея.
– Кали? – Казва Темпер, като призовава за малко помощ.
– Отговори ѝ – нареждам аз.
Той скърца със зъби.
– Галехар О’Малехар, крал на задниците, убиец на кокалите, желаещ да стане император, който трябва да изяде торба с пишки и да умре.
Титлите явно са излезли малко извън контрол.
Искам да кажа, че може и да не сме в състояние да го убием или да го изправим пред съда, но можем да го унижим до дупка.
Жестикулирам около нас.
– Заведи ни до Ямата.
Гората е необикновено тиха… докато не стане.
Отначало се чува яростният крясък на някакво самотно същество. После към него се присъединява крясъкът на врана. След минути гората се изпълва със съскане и вой, стенания и полубезумни викове.
– Ебати страховитото – прошепва Темпер до мен.
Шумът не е най-лошото нещо на това място. Чувствам, че дузина различни погледи ме гледат, докато прекосяваме рядко залесената гора. Все още светя като фар, а силата ми привлича все повече феи. Все по-злокобна магия оцветява въздуха и колкото по-далеч вървим, толкова по-зле става.
Последните дървета се разчистват и аз го виждам – Ямата.
Нещото е огромно; прилича на дупка, чиито дълбини са потънали в мрак. Колкото по-дълго се взирам в нея, толкова повече осъзнавам, че мракът се движи, пишейки или с живи същества, или с магия.
Не искам да слизам там.
Самите ми кости протестират срещу приближаването.
Две сенчести същества се отделят от мрака. Те са по-дълги и вретеновидни от обикновена фея, но усещам мириса на фееричната им магия.
Взирам се в тях, докато се приближават.
– Какви са те?
– Рийвс – казва Галехар с немалко неприязън. – Те са надзирателите на Ямата, о, тъмна кралице, която смята, че съм задник с най-епични пропорции.
– Можеш да спреш с титлите – казвам аз.
– Все пак е по-добре да ме нарича с моите – казва Темпер.
– Можеш да спреш с всички титли с изключение на нейната – поправям аз, посочвайки приятелката си.
Галегер засиява.
Ривите се приближават към нас, като при вида им косъмчетата по ръката ми настръхват.
Не знам какво мислят за това, че използвам скъпоценната им яма, за да стигна до Кралството на смъртта и Дълбоката земя, но се съмнявам, че ще са въодушевени от това.
Те спират, когато се приближават до нас, а един от тях подушва въздуха. Боже, те са отвратителна двойка, крайниците им са гангренясали, очите им са мънистени, а устните им са плътни и безкръвни.
Единият от тях помирисва въздуха.
– Нашият стар крал, един човек и… нещо наполовина интересно – обявява един от тях и очите му се спират върху мен. Около нас усещам как се раздвижва онази гъста, лепкава магия.
Бащата на Дез се приближава откъм гърба ми.
– Като законен наследник…
– Дръж си бричовете, приятелю – казвам аз. – Не бива да говориш с тези двама хубави риви.
Хубавите риви, които изглеждат така, сякаш не биха имали нищо против да ни изядат всички живи.
– Кралят на нощта е на дъното на тази яма – казвам им, кимвайки към дупката. От нея се носят странни, нечовешки звуци.
На това място живеят неща, които не принадлежат непременно на този или онзи свят. Ще трябва да се изправя срещу тях.
– Всички мъртъвци свършват някъде на дъното на Ямата – казва един от ривите с изкривената си уста.
– Не ме разбираш правилно – казвам бавно. – Казвам ви, че вашият крал е там долу не защото е мъртъв, а защото аз влизам в тази дупка и го връщам обратно.
– Не можеш – казва един от ривите. – Това е забранено.
Ноздрите на другия рив се разширяват; имам чувството, че отново усеща миризмата на въздуха.
– Мога – настоявам аз – и нито ти, нито някой друг ще ме спре – заповядвам, гласът ми хармонира със себе си, блясъкът ми се сгъстява във въздуха.
– Не можеш да се ориентираш как да слезеш – казва другият рив, дори когато се отдръпва от пътя ми.
– По-добре се надявай, че мога – отговарям аз – иначе ще те повлека със себе си надолу.
В тъмнината някакво същество съска, а шумовете от Ямата са се усилили от вълнение.
– Прясна кръв – сякаш чувам да казва един от гласовете.
Да, мърка сирената ми, има много прясна кръв, която да пролеем.
– Това заплаха ли е? – Пита ривът.
– По дяволите, направо е – казва Темпер. – Не слушаш ли? – Силата на магьосницата започва да се пропуква.
Губим си времето да се караме. С всеки изминал миг Дез се изплъзва все повече от мен.
Разгръщам пълната сила на мощта си, плътта ми пулсира от пулса на магията ми.
– Влизам в Ямата и излизам заедно с твоя крал. Никой няма да ме спре и никой няма да навреди нито на мен, нито на моя човешки приятел тук.
– Белокосата фея, с която можеш да се чукаш – добавя Темпер мрачно и си спечелва погледа на Галехар.
В отговор на моите заповеди ривите отстъпват назад, а очите им блестят от злоба.
Поглеждам към Темпер.
– Тук те оставям.
– Какво имаш предвид „тук ме оставяш“? – Пита тя обвинително.
– Няма да ме последваш в Ямата – заповядвам аз.
Наистина ли си мисли, че ще ѝ позволя да влезе в страната на мъртвите?
– Не смей да ме оставиш тук. – Магията на Темпер започва да искри по кожата ѝ, сигурен знак, че се вбесява. – Това не е начинът, по който работим.
Работата е такава, че няма да позволя приятелката ми да бъде убита.
– Обичам те, Темпер, но това е моята битка. – Тя няма да умре днес. – Ако не се върна до един ден, тогава можеш да ме потърсиш.
Боже, моля те, не ме карай да си изяждам думите.
– Няма да чакам и ден – протестира тя.
Хващам я за ръцете.
– Трябва да го направя, Темпер. – На практика я моля.
Тя се взира в мен за миг, после ме придърпва в обятията си и ме прегръща силно.
– Ще се пазиш – най-малкото, което можеш да направиш, е да ми обещаеш това.
Притискам я, държейки я близо до себе си.
– Обещавам. – Това е лъжа, но и двете трябва да я чуем.
– Ти убий тоя шибаняк – добавя тя.
Кимвам в рамото ѝ.
– Ще го направя. – Или поне ще опитам. Все още не съм сигурна как ще убия едно немъртво нещо.
Пускам я и се връщам назад. Темпер не се опитва да ме спре, макар че съкрушеното изражение на лицето ѝ почти ме кара да се поколебая.
Отвъд нея забелязвам една оттегляща се фигура. Бащата на Дез, който се опитва да се измъкне, тази змия.
– Галехар, спри – заповядвам аз.
Той спира по средата на крачката си.
– Върни се при мен.
Роботизирано той се връща, стъпките му спират, докато се бори с моя блясък.
Те така и не разбраха, че е безполезно.
Навеждам глава, когато той спира пред мен.
– Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да си тръгнеш?
Той изръмжава нещо несвързано.
– Това е сладко – коментирам аз. Сърцето ми се свива, когато осъзнавам, че това е нещо, което Дез би казал. – Когато ти казах, че ще ми бъдеш водач, имах предвид, че ме водиш по целия път надолу.
Той ме поглежда, но послушно пристъпва към ръба на ямата.
Аз го следвам, осъзнавайки любопитните погледи на десетки различни феи, които следят какво ще направим по-нататък.
Бащата на Дез се взира надолу в непрогледната чернота.
– Върви напред – казвам аз. – Прокарай пътя към кралството на Крадеца.
– Ще умреш за това – заклева се той.
Преди да успея да отговоря, крилата на Галехар се появяват. Усещам как нещо засяда в гърлото ми при вида им. Те са тъмни и завършват с нокти.
Толкова приличат на тези на Дез.
Тогава Галегар слиза от перваза и се гмурка в тъмнината.
Хвърлям последен поглед към Темпер, чиято кожа продължава да искри, а силата ѝ едва се контролира. Изглежда съсипана от това, че е останала назад.
Вдигам ръка към нея, а после слизам от перваза.
Крилете ми се разгъват зад мен, разтварят се, за да контролират падането ми, докато се спускам надолу.
Направих грешка, като си мислех, че Галехар може да ме води. Тъмнината тук сякаш поглъща всичко, включително и него. Аз съм единственото нещо, което осветява този изкоп в земята, и сиянието от кожата ми хвърля светлина върху страховитите феи, които живеят тук.
Безкосмести, голи същества се придържат към стените, формите им са изтощени, крилата на гърбовете им са изсъхнали от неупотреба. Едно от тях ръмжи, докато минавам, друго вдишва въздуха с отворена уста.
Наистина, тези феи са като от кошмарите.
Крилати, подобни на пикси същества с щръкнали зъби се носят из въздуха, блъскат се в мен като буболечки в предното стъкло, формите им са привлечени от моята светлина и моя блясък.
– Трябва да ме оставите да мина невредима – заповядвам. Налага се да повтарям заповедта отново и отново, докато се спускам, за да могат феите, които някога са били извън слуха, да чуят думите ми и да се подчинят.
Спускам се надолу и надолу, а краят сякаш не се вижда. По всякаква логика дъното на тази яма би трябвало или да ме отведе до сърцето на плаващия остров… или да се вклини направо през острова и да се изпразни в нощното небе долу. Вместо това се предполага, че този изкоп ще ни изплюе в царството на Крадеца.
Ще повярвам, когато го видя.
Температурата се понижава, става все по-студено. Феите, които живеят толкова надолу, са странни, незрящи същества, телата им са бледи и месести, очите им са замъглени от неизползване.
Накрая въздухът се смрачава и аз преставам да виждам феи. От време на време чувам крясък или пронизителен вик, но после и те умират.
Това, това е като смърт. Тихо като в гроб, въздухът е застоял. Дори прашинките, попаднали в светлината ми, изглеждат застинали на място, блещукат във въздуха.
Изведнъж земята се издига под мен.
Приземявам се тежко върху купчина кости, а крехките останки се разпадат под тежестта ми. Издига се шлейф от прах, който бавно се разгръща в подобния на меласа въздух.
Почиствам се от прахта и разглеждам обстановката. Не виждам много освен кости, кости и кости. Има черепи, бедрени кости, ребра и толкова много други анатомични части, които не мога да идентифицирам. Колкото по-дълго гледам, толкова повече започвам да забелязвам потъмнелите брони сред костите. Върху метален щит е щампован полумесец. Друг шлем носи същия знак.
Нощни войници.
По дяволите.
– Ето те.
Главата ми се вдига, когато Галехар излиза от мрака. Той е окървавен, а дрехите му са разкъсани. По цялата му кожа има следи от ухапвания, а на някои места липсва плът. Той заздравява, но всяка рана е мрачно напомняне за това какво можеше да ми се случи, ако нямах блясъка си, за да отблъсна всички феи, живеещи в Ямата.
Поглеждам отново надолу към костите.
– Защо има войници на Нощта тук долу? – Питам.
Галехар безполезно рита една кост настрани.
– Преди много време нахлух в Кралството на смъртта и Дълбоката земя.
Обзема ме ужас. Всички тези кости са принадлежали на феи, които Галегар е довел тук – довел ги е тук, за да умрат.
– Освети това място – заповядвам му аз.
Галехар ме гледа няколко секунди. После протяга ръка и образува кълбо светлина. Докато гледам, то става все по-голямо и по-ярко, преди да се издигне от дланта на падналия крал и да се издигне във въздуха над нас.
Сега вече мога да огледам добре обстановката около нас. Докъдето погледът стига, земята е океан от кости. Трябва да има… хиляди тела.
– Защо? – Питам, а очите ми претърсват останките.
– Крадецът се нуждаеше от царство, което да управлява.
Поглеждам рязко към Галехар.
– Какво имаш предвид, че Крадецът е имал нужда от царство, за да управлява?
Бащата на Дез ми се усмихва загадъчно.
– Той е бил нашественик.
Погледът ми прекосява гробището.
– И ти му помогна.
Галехар довел армия тук, за да превземе едно кралство. Позволил е тези войници да умрат, за да може да вкара Крадеца на откраднатия трон.
Исусе.
Някой друг е управлявал това място. Вероятно някой, който сега е под властта на Крадеца. Изтръпвам, като си помисля какъв трябва да е животът след смъртта за тях.
– Направих го.
Галехар се отдалечава от мен, а костите на бившите му войници хрущят под краката му. Той не им обръща внимание. И защо да го прави? В неговото съзнание феите са толкова добри, колкото е добра тяхната употреба.
– Натам – казва той през рамо. – Освен ако не си променила решението си.
Продължаваме напред, провирайки се през страховитото гробище. Сред мъртвите войници са разположени скелети на чудовища, живели и умрели на това място. Не съм сигурна, че някога съм виждала нещо подобно – или че някога ще го видя отново.
По-ранната светлина на Галехар се полюшва над нас, осветявайки масивна каменна арка пред нас. От нашата страна на арката лежат костите на мъртвите, а от другата страна гъст, къдрав дим закрива гледката ни.
Падналият крал минава под арката, без да се обърне назад, а димът се раздвижва, докато го поглъща.
Колебая се.
Нямам план за игра, нямам голямо познание, което би могло да погуби Крадеца на души. Имам само решителност и няколко оръжия.
Надявам се това да е достатъчно.
Поемайки дълбоко дъх, минавам под арката и официално влизам в Кралството на смъртта и дълбоката земя.
Назад към част 40 Напред към част 42
