Глава 44
Дез.
Сърцето ми се разтуптява болезнено.
Боже мой, Дез.
Той е точно там, на един хвърлей от мен.
Нощният крал се е проснал върху трона на Еврибиос, гърбът му е опрян на единия от подлакътниците, краката му са подпрени на другия, излежава се, сякаш само преди миг не беше съвсем изгубен за мен.
Връзката ми пулсира, както и откакто Крадецът разкри истинската си сила и самоличност.
Това трябва да е трик, жесток, пресметнат трик. Еврибиос държи живота на Дез в дланта си.
Само че Крадецът също изглежда малко уплашен. Той се завърта с лице към Търговеца, дори когато той все още се бори срещу заповедта ми.
Никога не съм виждала същество, което да устоява на чара ми толкова дълго.
Дез повдига вежди.
– Не очакваше, че сенките ще те прецакат, нали?
Нощният крал скача от трона и се отправя към басейна. За кратко очите му докосват моите и аз виждам хиляди неща в тях. Най-вече виждам копнеж, толкова много копнеж.
Той съвпада с моят.
Моят преговарящ.
Взирам се в него, сякаш е привидение. Цялата тази болка, която се бях постарала да преодолея, само за да функционирам – сякаш раната се отвори отново. Но сега има надежда, която придружава болката. Толкова много надежда, че едва мога да дишам около нея.
Може би това е измама… но може би не аз съм този, който е изигран.
Крадецът се бори с моя блясък и с притегателната сила на мъртвите, които все още се придържат към него. Сега е негов ред да се опита да се измъкне от този басейн, провирайки се към ръба.
– Трябва да останеш в този басейн, Еврибиос – заповядвам му иззад гърба, като в думите ми е сложена цялата сила на моя блясък.
Отвъд него Дез се поклаща малко към мен, дори когато гледа Еврибиос. Мога да кажа, че сродника ми се старае да не поглежда в моята посока. Той вече не е имунизиран срещу блясъка ми, а аз вече не държа силите си под контрол.
Между нас напредъкът на Крадеца се забавя.
Той поглежда през рамо към мен.
– Ще си платиш за това по-късно – казва той, а в гласа му се долавя яд.
Стаята около нас потъмнява от отмъщението на Дез.
Хората като нас са нечий кошмар.
Свеждам очи към Крадеца и се усмихвам леко.
– Не мисля така.
Кралят на нощта идва до ръба на басейна и прикляква, изучавайки нашия враг. Крадецът се стряска срещу непрестанното привличане, което го тласка надолу.
– Може и да имаш сила, Еврибиос – казва накрая Дез – но има едно нещо, за което не си се замислял.
Сърцето ми бие по-бързо. По някакъв начин Дез е организирал това.
– Лоялност.
Еврибиос е обърнат с гръб към мен; какво бих дала, за да видя изражението на това коварно чудовище.
– В продължение на векове сенките и аз бяхме най-близки довереници.
Сенките говорят с мен, призна Дез на Земята. Така е научил толкова много тайни.
– Мислиш ли, че това означава нещо за тях? За мен? – Казва Крадецът. – Аз съм съществувал преди зората на деня.
Сенките около нас започват да треперят и да растат.
– Знаеш ли какво ми казаха? – Каза Дез.
Еврибиос замълчава.
Лицето на Дез се втвърдява.
– Дори сенките могат да измамят и боговете могат да умрат.
Тогава Дез ме поглежда и като гръм от ясно небе усещам този поглед до костите си.
Любов, любов, безкрайна като нощта. Това е всичко, което виждам в очите му.
– А сега, кралице моя – казва ми Нощният крал – до къде беше?
Той ми предава факела, позволявайки ми да продължа коварната задача, която бях започнала.
Бавно по лицето ми пропълзява усмивка.
Най-после отмъщение.
Вдигам брадичката си.
– Дез, от този момент нататък трябва да пренебрегваш всяка моя заповед.
Очите му проблясват с дяволска наслада.
– Както желаеш, моя сладка сирена.
С тази прощална реплика той изчезва, разтапяйки се в мрака, както много други пъти, откакто го срещнах за първи път. Връзката ни пее и аз го усещам от другата страна на връзката, сигурен и стабилен.
Погледът ми се премества към Крадеца и цялата ми личност се променя. За минута оставям настрана знанието, че Дез изглежда е жив и здрав.
Точно сега едно същество трябва да плати.
– Изправи се пред мен, Еврибиос.
Богът бавно се завърта, а изражението му е недоверчиво.
Толкова дълго е доминирал над другите, че не може да осъзнае позицията, в която се намира сега.
– С удоволствие ще ти се отплатя за това… – заклева се той.
– Няма да ме заплашваш – казвам аз. – Нито пък ще използваш някоя от магиите си върху мен или някой друг. Точно сега си безсилен.
Устата на Краля на смъртта се изкриви.
– Никога няма да бъда безсилен, чародейко – казва той, провирайки се през душите, за да стигне до мен, като все още се съпротивлява на предишната ми заповед. Той не изглежда уплашен – не мисля, че Крадецът изобщо знае какво е страх; никога през живота си не му се е налагало да се страхува от нещо.
Докато се приближава към мен, той започва да мърмори. Мазната му магия се раздвижва и усещам, че преначертава своя пазител.
Твърде късно, Кралю на смъртта.
– Удави се – казвам аз, гласът ми е хипнотичен.
Крадецът изхвръква от смях, прекъсвайки работата си.
– Не можеш да ме убиеш…
– Мога да направя каквото си поискам. Така че ела по-близо – казвам и се отдалечавам в по-дълбоката вода, а душите се плъзват покрай мен. – Намери ме под вълните. Почувствай водната ми целувка. Удави се в ръцете ми. Умри за мен, моя неумиращ крал.
Зловещо. Съблазнителен. Дори смъртта е изкусителна, когато сирена я поднася сладко.
Крадецът продължава да се носи към мен, само че сега торсът му започва да изчезва под повърхността на водата.
– Не мога да умра.
– Да – издишам аз – можеш.
Придвижвам се към средата на басейна, усещайки магията си във вените и във водата. Очите на Еврибиос са втренчени в моите, а в тях ярко блести копнеж. Водата е стигнала почти до раменете му. Той отново започва да мърмори.
– Срещни се с мен долу, в дълбините на водата – казвам аз, подканяйки, подканяйки. – Няма от какво да се страхуваш. Вдишай го. Удави се.
Думите ми удрят като наковалня.
Дъхът на крадеца спира и в очите му се появява искра от нещо; това не е страх, той е твърде чуждо същество за това; може би шок – или предателство.
Или може би това е, че при всичките си занимания със смъртта, това вечно същество не може да си представи, че тя може да му се случи.
А сега това се случва.
Каквото и да е хвърлял, то седи във въздуха недовършено, а и не е ясно дали би било полезно в този момент. Очите ми, тялото ми, магията ми – всичко, което съм, го приканва.
Присъедини се към нас долу.
Няма значение, че той е бог, а аз не съм, нито че моята сила е безкрайно малка в сравнение с неговата. Обещавам сън, красив, смъртоносен сън, а какво е по-силно от това? Мечти, желания – какво не бихте направили, за да имате това, което най-много искате?
Плъзгам се под повърхността на водата. Навсякъде около мен виещи, призрачни неща сграбчват и се вкопчват в Крадеца.
Не са ме наранили – дори не съм си мислела, че са способни на това – но нараняват Еврибиос, кожата му се разцепва, кръвта му изглежда като мастило във водата, преди кожата му да заздравее.
– Удави се, удави се, удави се. – Дори тук долу го шепна.
Водната линия се изкачва нагоре по шията му, после по челюстта му.
Не знам дали той сам потъва докрай, или спира да се бори със силите, които го дърпат, но изведнъж главата му потъва под повърхността.
– Удави се.
Крадецът – Еврибиос – отваря устата си и всмуква вода.
Това е всичко, което е необходимо на духовете да го заобиколят, спускайки се върху бога като хищни зверове. Ако преди си мислех, че го нараняват, то това е нищо в сравнение с настъплението им сега. Виждам мускули и кости, докато го разкъсват.
Още по-притеснително е, че мъртвите си пробиват път към устата му.
Очите на Крадеца са отворени и през цялото време той ме гледа, а очите му са изострени от желание и тревога. Еврибиос посяга към мен, било то от желание, било то от нужда, а водата около ръката му потъмнява със сенчестата му кръв.
Но аз така и не поемам предложената ръка, а духовете се тълпят толкова гъсто, че след няколко мига Крадецът изчезва зад толкова много ефимерни тела.
В момента, в който двамата губим визуален контакт, започват неговите писъци, звукът е заглушен от водата и духовете, които си пробиват път в устата му.
Задържам се под водата, а ушите ми се наслаждават на предсмъртните му викове. Те стават все по-слаби и по-слаби, докато накрая изчезват напълно.
И тогава…
БУМ!
Магията на Крадеца избухва, разпръсквайки се навън. Тя се удря в мен и ме отхвърля назад, след което продължава да се разпръсква из тронната зала.
След нея духовете започват да се отдалечават от Крадеца. Само че вече няма крадец. Няма тяло, няма кости – само няколко капки чернилка. Последната част от тъмната му магия се разгръща във водата, след което се разсейва надалеч.
Смъртта му не беше сладкото прелъстяване, което му обещах, че ще бъде. Беше болезнена, брутална. Както и трябваше да бъде.
Той си отиде.
Крадецът най-накрая е мъртъв.
Може би винаги ще има мрак и сенки и всички онези неща, които се случват, когато слънцето залезе. Може би нощта винаги ще чака да погълне земята, но днес…
Мракът умря.
Назад към част 44 Напред към част 46
