Глава 4
Вратите на автобуса се отвориха със скърцане и съскане. Амалия и аз слязохме на тротоара. Братовчедка ми преметна русата си коса през рамо и тръгна нанякъде.
Докато автобусът ускоряваше, аз изтрополих няколко крачки, за да настигна високия, дългокрак чирак-призовател. Тя ми намигна и се втурна нататък в следобедния мрак, а слънцето се скри зад дебела пелена от сиви облаци.
– Не е моя вината, че си пропуснала срещата вчера – изтъкнах аз.
– Трябваше да ме предупредиш, че ще ми наложат глупаво наказание. Протокол от заседанието? Хайде!
Повдигнах рамене, докато следвахме тротоара по криволичеща улица, осеяна с имоти от затворен тип.
– Съботните вечери не са съвсем удобни! – Добави тя ядосано. – А до Коледа остават
колко, девет дни? Защо не могат да ни отпуснат малко? – Стъпките ѝ се забавиха, а пълните ѝ устни се изкривиха. – Предполагам, че трябва да свикна с гилдия, която се отнася сериозно към правилата.
Не знаех нищо за предишната ѝ гилдия, но последната ми гилдия – без да броим Великия гримоар – беше спяща гилдия, което означаваше, че всичките ѝ членове бяха непрактикуващи митици. Задълженията ми се изчерпваха с плащането на членския внос и присъствието на годишна проверка. От друга страна, „Врана и чук“ изискваше месечна среща и редовни прегледи от офицера на гилдията, назначен да ни наблюдава.
Придърпвайки палтото си по-плътно срещу ледения вятър, аз удължих крачката си, доколкото позволяваха късите ми крака.
– Странно е да се върнеш – промърмори Амалия, закачайки чантата си на рамото. – Имам чувството, че се прибирам у дома, но…
Тя се отдръпна, когато спряхме пред чифт порти от ковано желязо, чиито декоративни перила бяха пресечени с жълта полицейска лента. Пътеката се простираше нагоре по лек склон към това, което беше останало от къщата. Там, където някога се е простирало двуетажно имение, сега имаше кух, почернял скелет. Овъглени греди поддържаха частично срутения покрив.
– Ами… – каза тежко Амалия. – Това изглежда безнадеждно.
– Нямаме по-добри следи – промълвих аз.
Заедно се приближихме до портите. Амалия отвори едната, като скъса няколко ленти от полицейската лепенка, и се промъкна в тясната пролука. Промъкнах се през отвора след нея и тръгнахме по асфалтирания път към къщата.
Сложила ръце на хълбоците си, Амалия огледа руините на дома си. Гаражът се беше срутил до основи, а отломките се трупаха върху обгорял метал, който някога е бил луксозен автомобил.
– Добре. Най-добрият ни залог е офисът на татко. След това – спалнята му.
Погледнах почернелите шпилки, обрамчващи входната врата, която лежеше с лице надолу във фоайето.
– Безопасно ли е да влзаме там?
Тя сви рамене.
– Все още не се е срутила.
Изкачи стъпалата и разкъса лентата на вратата. Вътре дебел слой пепел и черни отломки покриваха пода и хрущяха под обувките ни. От някои стени бяха останали само шпилки, а от други – почернял гипсокартон, чиято боя се лющеше и беше изпъстрена със следи от изгаряне и водни линии от безкрайния декемврийски дъжд. Миризмата на дим и мокри дървени въглища запушваше носа ми.
Амалия си проправи път през фоайето и влезе в хола, минавайки покрай официалната всекидневна, където някога бях подслушвала чичо Джак и неговия бизнес партньор Клод. Мебелите бяха изгорели до купчини от сажди.
Офисът на чичо Джак не беше избегнал пожара. Бюрото му беше обгоряло до черно, а документите му не бяха нищо повече от трошлива пепел. Мониторът му, който беше паднал на пода, се беше разпаднал. Можех да видя къде се е намирал компютърът му – локва от разтопена пластмаса, която се беше сляла с пода, но корпусът беше изчезнал. От полицията сигурно са го извадили, но предвид състоянието на всичко останало, се съмнявах, че са успели да възстановят някакви данни.
Чекмеджетата на шкафа за документи висяха отворени, съдържанието им изглеждаше непокътнато и аз се чудех защо следователите от MPD са ги оставили сами – докато Амалия не се опита да извади една папка. Тя се разпадна под пръстите ѝ, а пепел посипа пода.
– По дяволите – промълви тя.
Сърцето ми се сви.
– Всичко това така ли е?
Проверихме всяко чекмедже, но документите на чичо Джак бяха изгорели до пепел. Изоставяйки офиса, се осмелихме да се промъкнем по рушащото се стълбище към второто ниво. Огромни участъци от пода липсваха, което ни пречеше да достигнем до главния апартамент.
– Какъв провал – въздъхна Амалия, когато се върнахме във фоайето. – Знаех си, че е далечен шанс, но все пак.
– Имаш ли някакви други идеи? – Избърсах сажди по джинсите си. – Чичо Джак не се е свързвал с теб от шест седмици, така че има вероятност да не го планира. Трябва ни някаква подсказка къде да го търсим.
В следобеда, в който къщата бе изгоряла, чичо Джак бе избягал. Амалия беше сигурна, че е стигнал до сигурна къща и се крие, но по причини, които никой от нас не разбираше, той не се беше свързал с дъщеря си.
Лично на мен не би ми пукало дали някога ще видя чичо си отново, но гримоарът на майка ми най-вероятно е бил у него. Древният дневник беше принадлежал на моите предци Атанас в продължение на безброй поколения, предаван от майка на дъщеря в непрекъсната линия – докато чичо Джак не се беше докопал до него.
Досега бях научила само две неща за гримоара и за семейните си корени: първо, името Атанас е било световноизвестно в общността на призоващите – толкова известно, че прабаба ми го е изоставила, когато е емигрирала от Албания – и второ, гримоарът е съдържал поне едно демонично име, което е струвало умопомрачителните десет милиона долара.
Не ми пукаше много за стойността му в долари. Не само, че беше последната ми връзка с майка ми, но ми беше нужен и по други причини – причини, които имаха всичко общо с инфернуса, затъкнат между якето и пуловера ми.
– Има ли място някъде другаде в къщата, където да е съхранявал важни документи? – Попитах.
– Само в кабинета му и… о! – Тя удари дланта на ръката си в челото. – Сейфът. Да. Той е в гаража.
Тя побърза да излезе през входната врата, да слезе по стълбите и да прекоси алеята до останките от гаража. Той беше претърпял най-тежките щети, а конструкцията му беше превърната в парчета дърво и изкривени скелети на колите. Амалия смело влезе в него.
Благодарна за здравите си зимни обувки, с които се покатерих по една паднала греда, аз се присъединих към нея в задния ъгъл.
Тя посочи една срутена стена – осем метра широк участък от гипсокартон и шпилки.
– Сейфът е там.
Хванахме се за стената и се надигнахме. Тя се измести може би с един сантиметър.
– Няма как да го преместим – заяви тя, като избърса праха от ръцете си.
За съжаление трябваше да се съглася. Потупах предната част на якето си, като пръстът ми удари инферната под него. Зилас?
Багряната магия пламна. В шеметна вълна от нажежена сила демонът се материализира до мен, примижавайки срещу светлината на късния следобед.
Той набръчка носа си.
– Смърди.
– Не се сърди, Шерлок – промълви Амалия, отдръпвайки се встрани от демона. Дори и след шест седмици тя все още беше предпазлива към него. Не че можех да я виня.
Светещите му очи проследиха отстъплението ѝ.
– Зилас, трябва да претърсим там. – Посочих препятствието. – Можеш ли да преместиш тази стена?
– Тежка ли е? – Той хвана ръба с една ръка и дръпна. Дебелите мускули на ръката му се сгънаха и листът от шпилки и гипсокартон се повдигна лесно. – Това не е тежко.
– То е тежко за нас – казах тихо. Да, знаех, че е силен, но демонстрацията все още беше шок. – Можеш ли да го завлечеш там, моля?
Все още държейки стената с едната си ръка, той обмисли молбата ми – без съмнение обсъждаше колко непокорен се чувства. За наш късмет, той също така искаше да намери гримоара, за да можем да зачеркнем името на Дома му от страниците му, което щеше да направи невъзможно за „хх’айнун“ някога отново да призовава демони от неговия род.
С другата си ръка той хвана срутената стена и я измъкна от ъгъла. Докато преценяваше обгорялата каша под нея, устните ми се присвиха. Падналата стена едва беше обгоряла, но всичко под нея беше почерняло.
След като пътят беше свободен, двете с Амалия изхвърлихме настрани разпръснатите отломки, откривайки двуметровия стоманен сейф, прикрепен към бетонния под. Тя коленичи пред него и хвана ключалката на колелото.
Вратата на сейфа се отвори на няколко сантиметра.
Изненаданият поглед на Амалия се стрелна към моя, след което тя дръпна вратата докрай. Рафтовете вътре бяха празни.
– Няма как – изстена тя. – Татко сигурно се е върнал, за да вземе всичко.
Приседнах до нея, застинала от разочарование.
– Или Магиполицията го е отворила, когато са претърсвали къщата миналия месец.
Зилас посегна над рамото ми и прокара върхове на пръстите си по вътрешния ръб на вратата. Приближи ръка до лицето си и вдиша през носа си.
– Мирише на виш.
Виш – неговата дума за магия.
Разгледах внимателно заключващите щифтове на сейфа.
– Амалия, изглеждат ли прекъснати?
Тя също ги разгледа.
– Прав си.
Зилас се наведе по-близо, ноздрите му пламнаха.
– Не мога да усетя демона, само неговия виш. Прекалено много други миризми.
Амалия поклати глава и промълви нещо за кръвоследник. Разтрих челото си, преди да си спомня за саждите по ръцете си. Вероятно току-що ги бях размазала по лицето си.
– Някой е проникнал в сейфа с помощта на демонична магия? – Измърморих. – Тогава това изключва баща ти и полицията.
Зилас скочи върху сейфа, като стресна мен и Амалия. Той се наведе над отвора и надникна в него с главата надолу. Удари с нокти по лявата страна, металът изскърца, после заудря по отсрещната стена. Той звънна приглушено.
– Това – каза той. – По-дебел ли е?
– Да? Как можеш да кажеш?
– Изглежда различно.
Страните ми изглеждаха еднакви, но Зилас имаше два вида зрение. Обикновен вид, плюс инфрачервено термично зрение. Можеше ли да види разликата в топлинния подпис на стените на сейфа?
Погледнах въпросително към Амалия.
– Това нормално ли е за сейфовете?
– Откъде да знам? – С предпазлив поглед към демона, приклекнал над нас, тя бръкна и се втренчи в сейфа. – Можеш ли да осветиш тук?
Извадих мобилния си телефон, включих функцията за фенерче и го насочих над рамото ѝ. Тя се заигра със стената на сейфа – и един страничен панел изскочи и се стовари с гръм и трясък върху главата ѝ.
– Ау! – Тя се отдръпна назад и разтри челото си.
Измъкнах една кафява папка от скритото отделение в стената на сейфа. Беше почерняла от топлината, но беше непокътната. Внимателно я отворих. Отгоре лежеше овъглен плик, който наполовина скриваше нещо, което приличаше на юридически документ.
Зилас скочи от сейфа. Приземявайки се безшумно върху обгорелите отломки, той се отдалечи, може би за да потърси още следи от демона, който беше проникнал в сейфа. А може би му беше скучно.
Едва го забелязах да си отива, погледът ми бе застинал върху плика.
– Какво е това? – Амалия прочете синият текст, който се въртеше по плика. – Адресиран е до татко, но не разпознавам адреса на подателя.
Сърцето ми се сви болезнено. Отне ми два опита да проговоря.
– Това е моят адрес.
Главата ѝ се вдигна.
– Това е… – Гърлото ми се опита да се затвори, докато очите ми проследяваха разбъркания шрифт, малката извивка на цифрата три. – Това е почеркът на майка ми.
– Майка ти е изпратила писмо на баща ми?
Когато просто седях неподвижно, тя премести папката от скута ми в своя. Повдигна плика и го протегна към мен.
– Прочети го, Робин.
Взех тънката хартия с треперещи ръце. Горната част беше грижливо разрязана; чичо Джак я беше прегледал, преди да я заключи в тайното отделение на сейфа си. Едва дишайки, плъзнах единствената страница и я разгърнах.
Петък, 6 април
Скъпи Джак,
Силно се надявам, че ще прочетеш това писмо. Отдавна не си отговарял на обаждане от мен, но, моля те, това са думи, които трябва да прочетеш.
Първо, и това е нещо, което искам да ти кажа от години насам: Съжалявам. От дъното на сърцето си много съжалявам за всичко. Не мога да кажа, че си бил прав за всичко, но сега знам, че съм грешала за много неща. Едва сега започвам да осъзнавам колко много съм грешила.
Искам да кажа повече, да се извиня както трябва, но има нещо по-належащо, което трябва да споделя.
В продължение на двадесет години държах гримоара скрит. Знам, че си се оттеглил от този дълг. Знам, че отказах да споделя с теб нито благата, нито тежестите му, но бях толкова сигурна, че знам как най-добре да го скрия.
Джак, мисля, че някой знае. Няма да запълвам това писмо с всяко свое подозрение, но през последните няколко седмици знаците станаха ясни. Някой ни преследва. Някой е близо. Страхувам се за семейството си – и за твоето. Ако са намерили мен, могат да намерят и теб. Знаеш какво ни очаква, какво ще се случи, ако ни намерят.
Не знам какво да правя. Не знам как да защитя семейството си. Имам нужда от твоята помощ. Семейството ми и аз се нуждаем от теб.
Ще те чакам до телефона си. Моля, помогни ми, Джак.
Сара
Зрението ми се замъгли от сълзите. Задъхвах се безмълвно, а сърцето ми се разкъсваше на парчета. Амалия внимателно измъкна писмото от треперещата ми хватка. Докато го четеше, се борех за спокойствие, но то не идваше. Разпадах се на парчета, раната от смъртта на родителите ми се разкъсваше широко.
– Някой е търсил гримоара? – Прошепна Амалия. – И майка ти е знаела, че е в опасност?
Болката ме разтърси. Върнах писмото, за да мога да се вгледам в името на майка ми с познатия ѝ почерк.
– Робин, как умряха родителите ти?
– Автомобилна катастрофа. – Гласът ми беше сух. – През нощта в дъжда. Загубихме контрол и излязохме от надлеза. Починаха, преди да пристигнат парамедиците.
Амалия стисна устни, а съчувствието омекоти лицето ѝ.
– Шести април – промълвих аз. – Написала е това седмица преди да умре.
Рязко се надигнах на крака. Стиснала писмото в едната си ръка, се препънах в отломките. Амалия любезно остана на място, като насочи вниманието си към другото съдържание на папката.
Измъкнах се от отломките и излязох на алеята. Мрачното небе висеше ниско и остър вятър галеше обляното ми в сълзи лице.
Майка ми се страхуваше за живота си – и за живота на семейството си. Седмица преди смъртта си тя помолила чичо Джак да ѝ помогне. Дали той ѝ се е обадил, или е пренебрегнал спешната ѝ молба? Дали я е оставил да посрещне каквато и да е опасност, знаейки, че смъртта ѝ ще му даде шанс да вземе гримоара за себе си?
Така или иначе, той беше получил гримоара – и първото нещо, което беше направил, беше да призове демони с тайните имена и да ги продаде на една нелегална гилдия. Майка ми беше прекарала живота си в криене на гримоара, а той беше предал усилията ѝ само няколко месеца след смъртта ѝ.
Стисках скъпоценното писмо в едната си ръка, а другата свих в юмрук, като ноктите се впиваха в дланта ми.
– Пайлас?
Започнах с уплашен писък. Зилас стоеше на няколко крачки от мен и ме наблюдаваше.
– Какво? – Попитах, като изтривах сълзите от бузите си.
– Ранена ли си?
– Не.
Той ме погледна подозрително. Тъй като ме питаше дали съм се наранила, сигурно свързваше плача с това, че съм наранена. Не грешеше, но не виждах смисъл да обяснявам емоционални рани на един демон.
Опашката му се размърда настрани.
– Усещам болка.
Отдръпнах се крачка назад.
– Можеш да усетиш това? Как?
Ноздрите му се разшириха.
– Не усещам кръвта ти. Къде си ранена?
– Не съм ранена. – Въздъхнах и махнах с писмото. – Майка ми е написала това. Тя почина преди седем месеца. Боли ме, когато ми напомнят, че си е отишла.
Той наклони глава.
– Това е, което те наранява?
– Да.
Дълга пауза.
– „Zh’ūltis.“
Дори не помръднах, когато той ме нарече глупава за това, че скърбя за смъртта на майка ми. Той беше демон. Скръбта и любовта, която я подхранваше, бяха извън неговото разбиране.
– Това е нещо човешко. Ти не би могъл да разбереш.
– Ннн. – Той сканира имота. – Ако бяхте силни, нямаше да ви боли.
Извърнах очи и изтрих последната сълза. Поредното изкопаване на това колко съм слаба. Вместо да отвърна, се обърнах към гаража, за да намеря Амалия.
– Не си била готова да загубиш този, който те е защитавал.
Почти пропуснах тихите му думи и се завъртях с лице към него.
– Какво каза?
Той ме погледна.
– Открих мирис на прясна кръв в къщата.
– Какво?
– Тц. Глуха и тъпа ли си, Пайлас?
– Колко пресен е ароматът?
Той сви рамене.
– Не знам. Слаб е. Следата води – посочи към задния двор – натам.
– Тогава нека да я проверим. – Бях направила няколко крачки, преди да осъзная, че той не ме следва. Намръщих се над рамото си. – Идваш ли?
– Отивам – поправи ме той. – Ти остани тук.
– Какво? Но… не дойде ли да ме вземеш, за да отидем заедно?
– Не – издекламира той. – Дойдох да ти кажа първо на теб, за да не вдигаш шум.
– Да вдигам шум?
– „Зилас, Зилас, къде си? Върни се!“ – Акцентът му изчезна, докато имитираше гласа ми. – Не мога да ловувам, ако вдигаш шум.
Притиснах два пръста към слепоочието си и леко ги масажирах, надявайки се да предотвратя главоболието, което се надигаше зад очите ми. – Идвам с теб.
– Не можеш да ловуваш.
– Ще бъда тих и ще те следвам.
– Не.
Погледнах го.
– Какво ще направиш? Ще ме вържеш, за да не мога да те последвам?
Очите му се присвиха, сякаш обмисляше дали може да се справи с това. Той се изхили раздразнено и се отдалечи. Нямаше никакъв шанс нетърпеливият, противен демон да ме изчака, докато кажа на Амалия накъде сме тръгнали.
С трескав поглед към гаража се втурнах след него, пренебрегвайки гласчето в главата ми, което ме предупреждаваше, че наистина няма начин това да не е лоша идея.
Назад към част 4 Напред към част 6
