Глава 10
РОНАН
Всяка клетка в тялото ми искаше да прекося стаята и да запечатам устата си върху тази на Ларк. Ебаси, но тя беше красива, когато се смееше и хвърляше нахалство по мой адрес. Но аз останах на място, без да искам да проваля напредъка, който бях постигнал снощи, следвайки един импулс.
– Очаквам Ембър да се отбие днес следобед – казах ѝ аз.
– О. – Тя погледна зад себе си към вратата.
– Обикновено идва около три и тридесет или четири. Толкова време, колкото ѝ е необходимо, за да излезе от училището и да стигне дотук.
Ларк кимна.
– Къде е Герти?
– Познаваш ли Герти?
– Всички познават Герти.
– Защо това не ме изненадва? – Засмях се. – Отиде до магазина за хранителни стоки, за да вземе малко и мюсли. Реших, че ще оставя част от тях, за да ги вземе Ембър.
Очите на Ларк омекнаха.
– Опитах се да се обадя в дома ѝ, но никой не отговори. А майка ѝ няма мобилен номер, който да е вписан в училищната система. Не видях и информация за баща.
Вероятно защото в картинката нямаше такъв.
– Ембър ми даде само номера на къщата си.
Което беше просто още една странност в цялата тази ситуация. Кой тийнейджър няма мобилен телефон? Кой възрастен?
– Предположих, че тя просто не иска да говоря с родителите ѝ. Или предполагам, че само с майка ѝ – казах аз. – Може би майката не одобрява тази идея за съдебен процес. Ембър е на осемнайсет, така че не бих могъл да настоявам за това.
– Няма какво повече да направя и аз – каза тя. – Ще продължа да се обаждам.
Потърках с ръка челюстта си, усещайки как стърже по дланта ми.
– Странно ли е, че в училището нямат мобилния номер на майката?
– Да. И съжалявам, че не съм забелязала по-рано. Обаждах се на родителите, когато преподавах в пети клас, така че винаги имах номера под ръка. Но тази година за гимназистите в повечето случаи просто изпращам имейли.
– Писа ли на майката на Ембър?
– Само обичайните групови известия за предстоящи задачи. Не мога да се сетя кога е отговорила. Повечето не го правят.
Помълчах.
– Имаш ли адреса ѝ?
– Да. Това е парк за каравани в края на града.
Тогава може би единственият начин да поговорим с майката на Ембър беше да се отбием в дома им.
– Когато дойде днес, ще ѝ кажа, че не съм имал възможност да подам жалбата. Планирах да я внеса в понеделник. Но мога да се опитам да отложа до вторник.
– Добре. – Кимна Ларк.
– Гертруда каза, че семейството на Ембър е ново в града. Никой не знае нищо за тях.
– Вероятно е така. Мога да попитам наоколо. Родителите ми или брат ми може би знаят кои са те. – Въздъхна Ларк, сякаш последното нещо на света, което искаше, беше да прибегне до клюки за информация. Но ако Ембър не говореше, нямахме много други възможности. – По-добре да се махна оттук.
– Чакай. – Изкушението да бъда по-близо, дори само за миг, беше осакатяващо, затова се отдръпнах от прага и затворих пролуката. Приближих се достатъчно, за да ѝ се наложи да наклони глава назад, за да поддържа контакт с очите. Повдигането на брадичката ѝ, начинът, по който се накланяше към устата ѝ, накара члена ми да потрепне. Щеше да е толкова лесно да я целуна.
– Добре ли си?
Тя примигна, сякаш това беше последният въпрос, който очакваше да ѝ задам.
– Разбира се.
– Ти си ужасен лъжец.
Раменете ѝ се свиха.
– Аз просто… Чувствам се виновна.
– За оценката?
– Не. Ако нещо не е наред с нея, ако има проблеми, значи съм я виждала всеки ден в продължение на месеци и съм го пропуснала.
– Понякога пропускаме това, което е точно пред нас. – Аз бях жив, дишащ пример за този факт. Бях пропуснал знаците с Кора, докато не беше станало твърде късно. И това чувство за вина ме беше разяждало в продължение на три месеца.
– Трябваше да забележа. – Ларк ме дари с тъжна усмивка. – Ще се видим по-късно.
– Ларк. – Стигнах до лакътя ѝ, като я спрях, преди да успее да избяга. Освен едно докосване и всичко, което се канех да кажа, умря на езика ми.
Тя миришеше невероятно. Този аромат беше слаб, когато разговаряхме навън, но тук, уютно в офиса ми, ароматът ѝ се въртеше около нас. Приличаше на лавандула, успокояващ и наситен, примесен с най-свежия пролетен дъжд. Поех си дълго дъх, после още веднъж.
Приближих се.
Шоколадовите очи на Ларк се насочиха към устата ми.
Каквото и да бях успял да контролирам, то се счупи.
Притиснах устните си до нейните и, дявол да го вземе, имах толкова много проблеми. През вените ми премина ток. Устата ѝ беше мека и пасваше точно на моята. Облизах ръбовете на устните ѝ, усещайки нотка на черешов гланц за устни, сладък като мед.
Сляхме се идеално, сякаш това беше милионната целувка, а не първата.
Ръцете ѝ се плъзнаха нагоре по торса ми, като се приплъзнаха по набраздената тъкан на ризата ми.
Ръцете ми я обгърнаха, придърпаха я към гърдите ми и заличиха онази малка част от пространството между нас.
Ларк изхлипа, когато прокарах езика си по ръба на устните ѝ отново, но тя все още не се отвори за мен. Така че я облизах отново, стискайки пълната ѝ долна устна, докато тя не издъхна. Взех отвора и навлязох вътре.
Едно движение на езика ми срещу нейния и тялото ми оживя. Желанието, горещо като бял пламък, изпепели костите ми. Удар на мълния.
Тя ме разтърси до петите, принуждавайки ме да се откъсна.
Очите на Ларк се отвориха, после се разшириха, а шокът от току-що случилото се се изписа на прекрасното ѝ лице. Ръката ѝ се вдигна към устата ѝ, върховете на пръстите ѝ се прокараха по устните ѝ, сякаш и тя се опитваше да осмисли това.
Сърцето ми се разтуптя.
– Аз, хм… – Поклатих глава. Майната му. Какво беше това? Наистина ли рискувах всичко заради една целувка?
Целувка, която да промени един живот.
Тази мисъл трябваше да ме ужаси. По дяволите, тя трябваше да ме накара да потегля обратно към Калифорния толкова бързо, колкото стингрей можеше да се движи. Само че под краката ми се усещаше нещо различно. Сякаш в този момент тялото ми беше осъзнало къде точно трябва да бъда, преди главата ми да успее да се справи.
Вратата се отвори зад Ларк.
Дръпнах се, връщайки се към реалността, когато светкавица от паника ме отрезви мигновено.
– Ембър.
Само че това не беше момичето. Беше Гертруда, която влизаше в офиса, натоварена с три торби с хранителни продукти.
– О, здравей, Ларк. – Усмихна се Гертруда, профучавайки покрай нас към бюрото си, където захвърли торбите и изтърси чантата си.
Междувременно Ларк се премести бързо и даде гръб на Гертруда, докато тя избърсваше устните си. Да ме изтрие.
Сега трябваше да я целуна отново. Само че не можех, затова я стрелнах с намръщен поглед.
Ларк ми отвърна със същото.
Бутнах я. Тя ме бутна.
Това беше жена, която не се страхуваше да се вкопчи в петите си. Това беше освежаващо. Интригуващо. Горещо.
Намръщената физиономия на Ларк не трая дълго, преди да я превърне в красива усмивка, но не за мен, а за моята асистентка.
– Здравей, Герти.
– Какво те води тук? – Попита Гертруда. – Ембър Скот?
– Да. – Кимна Ларк.
Бях разказал на Гертруда за снощния си разговор с Ларк и за това как и двамата искахме да помогнем на Ембър, ако нещо не е наред.
– Ронан каза, че тя вероятно ще бъде тук скоро, така че по-добре да тръгвам. – Ларк направи крачка към вратата, като вдигна ръка, за да махне. – Довиждане.
Гертруда махна в отговор, когато Ларк се измъкна от вратата.
Тя си тръгна, без да погледне в моята посока, сякаш целувката не се беше случила току-що.
Потрих дланта си върху устата си, все още усещайки устните на Ларк. Майната му.
– Ще се върна веднага – казах на Гертруда и се запътих към вратата.
Този път, когато гонех Ларк по Първа, нямах двайсетдоларова банкнота в ръката си.
– Ларк – извиках, когато тя стигна до своя 4Runner.
– Да? – Тя се обърна с ключове в ръка и спря до вратата на колата си.
Слязох от бордюра и се огледах, за да се уверя, че няма следа от Ембър. Но тротоарите все още бяха доста празни – нещо, което Гертруд ме беше уверила, че ще се промени, колкото повече наближаваше лятото и колкото повече се стичаха туристите.
Един кичур коса попадна на вятъра и се развя по лицето на Ларк.
И двамата посегнахме към него, но аз я изпреварих, като го прибрах зад ухото ѝ.
– Майната му, но искам да те целуна отново.
– Сигурно не бива да казваш това на жената, която ще съдиш.
Усмихнах се.
– Вероятно не.
– Това беше… – Тя се отдръпна, поклащайки глава, сякаш все още се опитваше да разбере и това. – Ще потърся Ембър и ще видя дали мога да се свържа с майка ѝ. Вероятно засега не трябва да прекрачваме границата, не мислиш ли?
Не. По дяволите, не.
Но аз запазих това за себе си.
Всеки път, когато Ларк заговореше, исках да науча повече за нея. За живота ѝ в Каламити. За дъщеря ѝ. За всичко.
– Интригуваш ме.
– Защо? – Тя сви рамене. – Аз съм просто учителка и майка. Няма нищо специално в мен.
– Не съм съгласен.
– Е, не ме познаваш достатъчно добре, за да спориш.
– Какво ще кажеш да променим това? Вечеря. Утре.
Тя поклати глава.
– Утре отивам при сестра ми.
– Тогава в неделя.
– В неделя родителите ми правят барбекю. – Ъгълчетата на устата ѝ се изкривиха, сякаш ѝ харесваше винаги да ми отказва.
Или пък аз бях свикнал с това. Или и аз се наслаждавах на това.
Ако беше заета през целия уикенд, това беше добре. В главата ми изникна друга идея, не че щях да споделя тези подробности. Но след тази целувка нямаше как да си тръгна.
– Добре. – Направих крачка встрани.
Тя ме погледна странно, сякаш очакваше да натисна. Може би беше разочарована, когато не го направих. Човек може да се надява.
– Довиждане. – Намигнах и се оттеглих в офиса.
Гертруда изчака самодоволно.
– О, ти я харесваш.
– О, харесвам я.
Не е нещо, което съм предполагал, че ще кажа толкова бързо в живота си в Каламити. Но Ларк беше глътка свеж въздух. Остроумна и интелигентна. Неочаквана.
Гертруда сви пръсти пред брадичката си.
– Чувал ли си историята за името на Каламити? Първоначално е бил основан като Панър Сити.
– Е, не. – Погледнах я отстрани. – Защо?
– Повечето хора мислят, че сме кръстени на Каламити Джейн. Тя наистина е живяла наоколо като дете, но не така градът е получил името си.
Посочих през прозореца към „Каламити Джейн“ на отсрещната страна на улицата.
– Но барът е кръстен на нея?
– Барът е собственост на жена на име Джейн Фулсън. Оттук и „Джейн“.
– А, умно. – Заведението изглеждаше така, сякаш не се е променило много през последните петдесет години. Липсваше му само чифт люлеещи се врати на салона.
– Това е било селище по време на златната треска в Монтана през 60-те години на XIX век – каза Гертруда. – Дом на близо три хиляди миньори, докато не се случили поредица от катастрофи. Мината се срутила в Андерс Галч. След проливен пролетен дъжд наводнение отмива повечето от находищата и местата за добив. След това в града се разпространява пожар, последван от блъсканица на добитък в селището.
– Бедствие след бедствие – казах аз. – Интересна история.
– Истинските истории обикновено са такива.
– Защо ми разказваш това?
Тя ме дари с тъжна усмивка.
– Каламити е имал достатъчно бедствия. Не позволявай на Ларк или Ембър да бъдат следващите.
– Ще направя каквото мога. – Кимнах и влязох в кабинета си.
***
Ембър дойде десет минути по-късно, със зачервени от разходката бузи и все така издута раница. Когато Гертруда влезе със закуски, се престорих, че съм пропуснал обяда, след което казах на Ембър, че може и да си вземе излишъците за вкъщи, защото аз самият няма да изям всичко.
Преди да си тръгне, тя някак си вмести в чантата си две пакетчета с мюсли.
През следващия час с Гертруда говорихме за другите неща, които трябваше да се свършат в понеделник. Не бяхме затрупани, но тази седмица се бяха обадили още трима клиенти.
Според ежедневния доклад на Гърти за слуховете, се разпространяваше информацията, че в града има нов адвокат и той – аз – не е задник. Комплимент, ако някога съм чувал такъв.
Тя си тръгна първа, заминавайки за уикенда, а аз останах да загася осветлението и да заключа. Вместо да се кача в „Стингрей“, паркиран на обичайното си място, се разходих по тротоарите към „Белия дъб“, където направих поръчка за вкъщи, след което убих времето, като се разходих по Първа.
Времето се променяше, въздухът беше свеж, но се затопляше с всеки изминал пролетен ден. Ароматът на люляк се разнасяше из въздуха. Когато минавах покрай бара на Джейн, през отворената врата се носеше кънтри музика и мирис на бургери и бира. Двойка от художествената галерия беше на предния прозорец и сменяше изложените творби. Малкото хора, с които се разминах, ми се усмихнаха и ме поздравиха.
Каламити се впиваше в кожата ми ден след ден. Но Ларк беше тази, която ме беше впримчила.
Тази целувка…
Исках още една. И още една. И още една.
Исках я, докато това желание не отшуми. Докато това желание не изгори.
Върнах се в „Белия дъб“ и взех вечерята си. Бяха я опаковали в контейнери от стиропор и бели пластмасови торбички. С тях в ръка се оттеглих в „Стингрей“ и потеглих към дома. Само че не паркирах на алеята си.
Паркирах на тази на Ларк.
Тя отвори вратата с Рен на хълбок, бузите на момиченцето бяха напръскани, а палецът ѝ беше в устата.
– Хм, здравей.
– Здравей. – Погледът ми обходи тялото ѝ, оценявайки всеки сантиметър.
Беше се преоблякла от дънките и блузата, които носеше по-рано, в тилов клин с бяла тениска. Презрамката на черен дантелен сутиен надничаше от едното ѝ рамо. Косата ѝ беше вдигната на кок, за да се скрие от мен.
– Какво правиш? – Тя погледна покрай мен към „Стингрей“ пред вратата на гаража си.
Вдигнах белите торбички в ръката си.
– Вечеря.
Може и да е заета този уикенд, но не беше казала нищо за тази вечер, нали?
– Ронан, аз…
– Госпожа Едуардс ми каза, че е обичайно да каним новите съседи на вечеря. Шанс да се опознаят.
– Госпожа Едуардс? – Със свободната си ръка Ларк посочи къщата от другата страна на моята. – Тази госпожа Едуардс? Онази грозновата жена, която почти не ми е говорила през цялото време, откакто живеем тук?
– Да. Тя е добра. Вечеряхме миналата неделя. Запеканка от гъска с гарнитура от царевични стърготини. За първи път ми се случва. Не ми е любимка, но не беше лоша.
Устата на Ларк се разтвори.
Възползвах се от моментната ѝ изненада и си проправих път покрай нея и влязох в къщата.
– Днес осъзнах грешката си.
– Извинявай?
Влязох през входа, като се огледах, за да разбера какъв е планът. Дизайнът на къщата беше различен от моя. Нищо чудно, като се има предвид, че и екстериорите бяха доста различни. Но забелязах масата в трапезарията и пренесох чантите, като ги поставих.
После се обърнах. Ларк стоеше на метър от мен.
Близо. Но не достатъчно близо.
Хванах я за лакътя и я придърпах към себе си, докато не се оказа на сантиметри от мен.
– Миришеш на лавандула.
Тя погледна към дъщеря си, чиято глава се беше облегнала на рамото на Ларк.
– Това е бебешкият лосион на Рен. Харесва ми, затова го използвам само за нас двете.
Помълчах.
– Добро решение.
– За каква грешка говориш?
– Поканих те на среща.
– И аз отказах.
– Многократно. – Вдигнах ръка, за да вкарам върховете на пръстите си в косата до слепоочието ѝ. – Точно толкова мека, колкото очаквах.
Тя се намръщи, нагласяйки Рен, но не се отдръпна.
– Толкова ли ти е трудно да се придържаш към темата в съда?
Засмях се, преди да намигна на Рен. След това се обърнах към масата, като извадих контейнерите за вкъщи един по един и ги поставих на масата.
– Чинии?
– За каква грешка говориш?
– Поканих те на среща. – Издърпах един стол, за да седне, но тя остана на крака.
– И чак сега осъзнаваш, че това е било грешка? Моите откази не са били достатъчни?
Усмихнах се на усмивката на лицето ѝ. Боже, с нея беше забавно да се шегуваш. Толкова забавно, че може би ще се наложи да го превърна в част от редовната си рутина.
– Грешката беше, че попитах.
Очите ѝ се свиха.
– Какво имаш предвид?
– Вече не питам. Ако искам среща – махнах с ръка към храната на масата – отсега нататък ще я правя.
Тя се подигра.
– Ти може би си най-настойчивият, най-упоритият мъж, който съм срещала през живота си.
– Ооо. – Надух гърдите си. – Благодаря ти.
Ларк извъртя очи, но на устните ѝ се появи призрак на усмивка.
Назад към част 10 Напред към част 12
