Глава 11
ЛАРК
Защо къщата ми беше толкова разхвърляна?
Майка ми имаше тази способност да поддържа дома си чист и подреден по всяко време. Дори с три деца и съпруг, тя никога не беше имала затрупани плотове или разхвърляна маса в трапезарията. Защо не можех да взема пример от нея вместо от татко, който просто разхвърляше нещата във всички посоки? Може би той го правеше, защото тя събираше след него.
– Съжалявам, че е петък – казах на Ронан, докато вземах купчината поща от масата. Прибрах я под мишницата и със свободната си ръка подметнах чантата с пелените. След това пренесох Рен във всекидневната, като избягвах играчките, които бяха разхвърляни по пода.
Любимата ѝ игра в момента беше да вземе нещо, което да хвърли през мрежестата стена на кошарата, след което да каже: „О-о-о“. Но тази вечер Рен не беше в настроение за игри. В момента, в който краката ѝ докоснаха пода, тя започна да плаче, а ръцете ѝ се вдигнаха във въздуха.
– Мамо. Нагоре. Нагоре.
– Само една минута, бебе – казах аз и изтичах до кухнята.
Мивката беше пълна с мръсни чинии, защото тази сутрин не бях изпразнила чистата съдомиялна машина. Плотовете бяха затрупани с неща, които не бях прибрала – хранителни продукти за килера и два пакета от Amazon.
До кухнята се намираше пералното помещение. Бях успяла да вкарам мръсните ни дрехи там, но все още не бяха стигнали до пералнята. Подредените купчини покриваха всеки сантиметър от плочките. Не беше нещо, което исках Ронан да види, затова се втурнах към вратата, за да я дръпна и да я затворя, скривайки едно бедствие от погледа.
Само ако можех да затварям повече врати.
Рен стенеше в хола, като ме викаше отново и отново.
– Мамо! Мамо!
– Идвам – извиках аз, бързайки да прибера някои от бутилките ѝ и да разчистя поне малка част от плота.
– Мамо! – извика тя, а този звук се стрелна право в сърцето ми.
Безпорядъкът щеше да почака.
Втурнах се към хладилника и извадих галон мляко, за да ѝ направя чаша за вечеря. Тъкмо бях отвъртяла капачката, когато плачът ѝ спря. Замръзнах, слушайки и чакайки. Когато тя не издаде нито звук, отидох в хола, все още носейки каната с млякото, и намерих Рен в ръцете на Ронан.
Сърцето ми прескочи.
Големите ѝ кафяви очи се бяха втренчили в неговите, докато двамата се гледаха един друг.
По изражението на лицето ѝ личеше, че не е сигурна какво да мисли за него. Рен беше същата около баща ми и брат ми. Трябваше ѝ известно време, за да заобича мъжете. Може би защото нямаше баща вкъщи.
Ронан просто я държеше, докато тя го преценяваше, давайки ѝ време.
Но преди да успее да реши дали го харесва, или не, тя ме забеляза, посегна към гърдите му и протегна ръце.
– Мамо.
Ронан се премести по посока на ръцете на Рен, като скъси разстоянието между нас.
– Съжалявам. Опитах се.
– Тя просто не те познава – казах аз. Нито пък аз. Но въпреки това му позволих да ме целуне.
Беше просто целувка. Но дори часове по-късно все още бях толкова… разтревожена.
Главата ми беше в мъгла и не бях сигурна кой път е на север или на юг, наляво или надясно.
– Това мляко за Рен ли е? Или за мен? – Попита той, като все още я държеше на една ръка, защото моята беше пълна.
Правилно. В ръката ми имаше кана.
– О, хм. Това е за Рен. Освен ако не искаш и мляко.
– Обичам мляко.
– Добре. – Завъртях се към кухнята, бързайки да извадя две чаши и чаша за смучене.
– Мамо – каза Рен, нареждайки на Ронан да ме последва.
– Добре, светулке. Отиваме в кухнята.
Светулке. Сърцето ми се разтуптя.
Това без съмнение беше най-сладкото прозвище за дете, което бях чувала през живота си. От това, че той го беше дал на дъщеря ми, ме заболяха гърдите. Добра или лоша болка, не бях сигурна.
– Хубаво място. – Обувките на Ронан щракнаха по дървения ми под. – Разположението е съвсем различно от моето.
– Всички къщи тук са с различен план. – Ръцете ми трепереха, докато наливах млякото на Рен. Забавих се с капачката на чашата ѝ, като веднъж я изпуснах и не я нанизах правилно. Отне ми два опита, преди най-накрая да успея да я завия.
Защо бях толкова нервна? Това беше просто една обикновена вечеря. Трябваше да съм благодарна и спокойна, че не ми се налага да готвя. Но треперенето не спираше.
Ронан и Рен дойдоха да застанат до острова.
Дъщеря ми все още го разглеждаше, опитвайки се да осмисли Ронан Тачър.
И двете с теб, и аз, момиченце.
– В къщата ми е пълна бъркотия – казах аз и налях чаши с мляко за мен и Ронан.
– И така.
– И така, обикновено не каня хора в петък, защото до този момент безпорядъкът просто се е натрупал и натрупал. В събота сутрин всичко се оправя.
– Не ме интересува дали в петък имаш разхвърляна къща, Ларк. Или в понеделник. Или в сряда. От друга страна, за подредените вторници…
Усмивката ми прогони част от нервите, докато връщах млякото в хладилника.
– Майка ми винаги ни е карала да чистим във вторниците – каза той. – Наричаше ги спретнати вторници. През втората година в колежа я поканих в апартамента си във вторник. Живеех с един мой приятел и той беше мърляч. Знаех, че това ще подлуди мама, но не можах да устоя.
Засмях се.
– Това е ужасно.
– Мама е дивачка. Нареди и на двамата да започнем да чистим, иначе нямаше да ни купи вечеря тази вечер. Аз получих вечеря тази вечер. Съквартирантът ми… тя го остави.
– Добре за нея.
– Къде са чиниите и вилиците? – Попита той.
– Ще ги донеса, ако искаш да отидем в трапезарията.
Той кимна, изнасяйки Рен от кухнята, сякаш я беше внасял там стотици пъти.
Уау, това беше странно. Това среща ли беше? Исках ли да бъде среща?
Ронан се движеше със скоростта на светлината, а умът ми спринтираше, за да я настигне. Част от мен все още беше заседнала в кабинета му, потънала в целувка.
Съсредоточи се, Ларк. Поклатих глава, след което пренесох чашите в трапезарията.
Той беше сложил Рен на столчето ѝ, но се опитваше да разбере закопчалката.
– Не е нужно да я закопчаваш. Тя ще се справи. – Поставих млякото и се наведох да я целуна по косата, когато тя грабна чашата с дупка и я пъхна в устата си.
Размених чашите ни с мляко за останалата част от безпорядъка на масата и го занесох в пералнята, където го хвърлих на пода, за да се справя с него по-късно. После взех чиниите, приборите и салфетките и се върнах. Ронан беше на едно място и отваряше три контейнера с храна за вкъщи, които разпознах от „Белия дъб“.
Ароматът на бекон и картофи изпълни носа ми.
BLT обвивки. Обичах BLT обвивките от „Белия дъб“. И той беше взел картофена салата, а не пържени картофи, защото колкото и бързо да се прибира храната в контейнерите за вкъщи, пържените картофи винаги омекват. Той дори беше донесъл любимото сирене на скара на Рен.
– Виж, виж – каза Рен, посочвайки храната си.
– Какво означава „виж, виж“? – Попита Ронан.
Издърпах пакетчето с ябълково пюре от сандвича ѝ и отвих горната част.
– Ах. – Той кимна, наблюдавайки как Рен почти вдишва пакетчето.
Миглите на Рен бяха мокри. Преди да се появи Ронан, тя плачеше, докато я преобличах.
Прокарах палец по меката ѝ буза, после взех сиренето на скара и го накъсах на малки парченца върху подноса ѝ.
– Имаше дълъг ден в детската градина и пропуснала дрямката си.
– Аз също пропуснах дрямката си – каза ѝ той с надуване.
Рен го гледаше, смучейки ябълковото си пюре.
Ронан изплези език, бързо, като гущер, който опитва въздуха.
Рен не мигна.
– Точно като майка ти, нали? – Той поклати глава и отхапа от яденето си.
Тя го наблюдаваше, докато дъвчеше, а красивите ѝ очи не пропускаха нищо.
Той я погледна, после се обърна. Отново я погледна, като бързо се обърна, опитвайки се да я подразни със смях.
Нищо.
Дъщеря ми беше пестелива на обичта си. Винаги бях обичала това в нея, вероятно защото ми го даваше без задръжки. Но да я видя как се мръщи на Ронан беше безценно.
Усмихнах се и се потопих в храната си.
Рен може и да не се кикотеше, но когато размени ябълковото пюре за малко сирене на скара, тъгата в очите ѝ започна да избледнява. Беше най-щастливата, откакто я бях взела от детската градина по-рано.
– Тя има твоите очи. – Ронан направи смешна физиономия пред нея, като наду бузите си. Тя просто изяде още една хапка. – И явно също не ме намира за забавен.
О, аз си мислех, че е забавен. И магнетичен. И ужасяващ.
Той отново направи нещо с гущеровия език.
Ако Рен можеше да върти очи, щеше да му даде един шут.
– Все още нищо. – Измърмори той, като отдели малко време. След това се завъртя на стола си, като ѝ обърна цялото си внимание, усмихна се и ѝ намигна.
В защитата на Рен се прокрадна малка пукнатина. Усмивката ѝ започна да се появява, после растеше и растеше, докато не му показа не само сиренето на скара в устата си, но и зъбите си.
Усмивката на Ронан, искрена и победоносна, се разшири.
Яйчниците ми експлодираха.
Бях толкова, толкова прецакана.
– Знаеш ли как се удря с юмрук? – Той протегна кокалчетата на пръстите си към Рен.
Тя вдигна един пухкав юмрук и го удари в неговия.
– Хубаво. – Засмя се той, когато тя се изчерви и присви брадичка, сякаш се срамуваше. – Знаех си, че ще те спечеля.
Той беше един от малкото и това не отне много време. Не бях сигурна какво да направя с това, затова не опитах. Бяхме просто съседи, които се опознават. И ако Рен някога се нуждаеше от нещо, беше добре да знае, че не се страхува от мъжа, който живее в съседство.
– Кажи ми нещо – каза Ронан.
– Какво например?
Той сви рамене.
– Нещо, което Гертруда не би могла да знае.
– Колко ти е казала за мен?
– Не много. – Той ме дари с мека усмивка. – Попитах за теб само защото ми беше интересно. Видях те на тротоара и просто трябваше да поговоря с теб. Тогава ти ме отхвърли и аз бях… ами… озадачен. Това не се случва често.
– Вероятно е добре за теб.
– Вероятно. – Кимна Ронан. – Независимо от това, не исках да те разстройвам.
– Знам. – Въздъхнах. – Прекалено реагирах. Честно казано, вероятно и аз щях да попитам. Просто ми е омръзнало хората да говорят за мен.
Погледът на Ронан омекна.
– Съжалявам.
– Не се извинявай. Това е проклятието на живота в малкия град.
– Тогава ми кажи нещо, което знаят само най-близките ти хора. Например… кой е любимият ти ученик?
– Учителите не си избират любимци – излъгах. Ние имахме любимци.
– А адвокатите не обичат да спорят. – Той се усмихна и лешниковите му очи затанцуваха, докато се навеждаше по-близо. – Освен това лицето ти за покер има нужда от работа.
– Не играя много покер.
– Добре. Ще се разориш за десет минути.
Засмях се, като усмивката ми щипеше бузите. Това беше… забавно. Точно както беше забавно да флиртувам с него. Последният път, когато наистина се бях наслаждавала на времето с мъж, беше на Хаваите. И при този спомен в устата ми се разнесе кисел вкус, затова отхапах с вилица една хапка картофена салата.
– Хей. – Ронан протегна ръка през масата и върховете на пръстите му докоснаха моите. – Какво се случи току-що?
– Нищо. – Махнах с ръка, като освободих ръката си.
Той се обърна към Рен.
– Теб също ли те лъже през цялото време? Вероятно не. Късметлийка.
– Мо. – Рен потупа пръстите си, давайки знак, че иска още.
Така че разкъсах още сандвич за нея, като не исках да мисля за миналото, защото тази вечер исках да бъда тук. С Ронан.
– Любимата ми ученичка тази година е Евелин Лонг. Тя беше в класа ми в пети клас, а сега е първокурсничка. Тя е срамежливо, тихо момиче, което се отдръпва в края на часа, за да може да ме прегърне, когато никой друг не гледа.
– Сладко. – Усмихна се Ронан. – Никой не ме прегръща на работа. Може би Гертруда би го направила, ако ѝ повиша заплатата.
Подсмърчам.
– Ти не познаваш добре Герти, нали?
– Мислиш ли, че тя ще откаже прегръдки?
– Със сигурност. Майка ми е прегръщачка. Веднъж пазарувахме заедно в железарията и се сблъскахме с Герти. Мама се приближи за прегръдка и преди да успее да се доближи на метър, Герти вдигна ръка и каза, че не обича прегръдки.
– Защо това не ме изненадва? – Той отново протяга юмрук към Рен, за да се удари с него. – Ще ме прегърнеш ли, Рен?
– Не. Не. Не. – Тя поклати глава толкова бързо, че малките опашки, които ѝ бях възрала тази сутрин, се развяха.
– Ауч. – Той се престори на наранен, след което я гъделичкаше отстрани, докато тя не се захили.
Рен беше поразена. Този мъж я беше омагьосал изцяло заради сандвич със сирене на скара.
– Любимият ми ученик е Барет Джонстън – казах му. – Имах го в пети клас, първата ми година на преподаване. Отне ми известно време след колежа, за да си намеря работа на пълен работен ден. Тази година беше по-различно с наплива от ученици, но по онова време свободни места в Каламити не се появяваха много често.
– Логично. – Кимна Ронан. – Вероятно хората не се местят често от Каламити.
– Не съвсем. Освен ако не си търсят друга работа.
Като например позиция в четвърти клас в начално училище в Бозман.
– По това време бях само заместник – казах аз. – Но после друга учителка се разведе и се премести, така че взех нейния клас. Беше в средата на годината, малко след коледната ваканция. Първия ден бях толкова нервна, докато сутринта не влезе Барет. Той се спря пред бюрото ми, погледна ме и после каза: „Коя, по дяволите, си ти?“.
Ронан отметна глава назад и се засмя – богат, дълбок смях, който беше придружен от ослепително бяла усмивка.
Тогава Рен също започна да се смее.
И онова свиване в гърдите ми се върна десетократно. О, Боже, какво се случваше?
– Барет изглежда като мое дете – каза Ронан.
– Той е специален. Всяка седмица, чак до последната си година, той се отбиваше при мен, за да ме види. А когато се прибере от колежа, идва в училището на гости.
Ронан отхапа още една хапка от своята храна, което ме накара да осъзная, че всъщност не съм яла, затова се съсредоточих върху собственото си ястие.
– Какво правите обикновено в петък вечер? – Попита той, когато приключихме, събра празните опаковки и ги пъхна в пластмасовите торбички.
– Почивам. Играя си с Рен. Сгушвам се на дивана и гледам анимационни филми. До петък и двете сме доста изморени. – Отпуснах се на стола си, като все още не исках да излизам от трапезарията, защото излизането означаваше миене на чинии и къпане за Рен. – Защо избра Каламити?
– През последните шест лета идвам тук, за да отида на риболов с водач по река Мисури. Брат ми и няколко приятели винаги идват с мен. Няколко пъти сме оставали тук на път за Йелоустоун.
– Още един превърнат турист.
Той се засмя, преметна ръка през облегалката на стола до себе си и изглеждаше напълно доволен, че може да остане и да си говори.
– Има някои неща, които ми липсват в Сан Франциско. Океанът. Любимият ми тайландски ресторант. Брат ми и родителите ми.
– Близък ли си със семейството си?
Той кимна.
– Да. Ние сме повече от семейство. Ние сме приятели. Те ми липсват.
Сърцето ми се сви, когато погледнах към Рен. Бяхме на години от обсъждането на бъдещето ѝ, но не бях сигурна какво ще правя, ако живееше далеч. Вероятно да се преместя там, където беше тя.
– Какво мислят родителите ти за това, че живееш в Монтана?
– „Несигурни“ би била точната дума. Те са развълнувани да ме посетят тази есен. Мама е фотограф, така че лятото е най-натовареното ѝ време от годината. Предимно сватби. Графикът ѝ е натоварен, но тя го обича, затова казва, че никога не го усеща като работа.
Имаше дни в училището, в които се чувствах по същия начин. И други, в които ми се искаше да си изтръгна косата.
– А баща ти? Каза, че е дърводелец.
– Той вече е пенсионер. Имаше собствена компания и я продаде. Няколко години бяха трудни за него. Ослепява.
– О – изпъшках. – Много съжалявам.
– Аз също. – Ронан ме дари с тъжна усмивка. – Технически той е мой доведен баща. Никога не съм познавал биологичния си баща. Но що се отнася до мен, татко ме е обичал толкова много, че неговата ДНК се е отпечатала върху моята.
Ръката ми се приближи до сърцето ми. Боже, как ми харесваше това. Исках това и за Рен.
– Той се ожени за майка ми, когато бях на четири години – каза Ронан. – Няколко години по-късно им се роди по-малкият ми брат. Той също е адвокат в града. И не искам да се хваля, но аз съм неговият герой.
Усмихнах се на тази надменна усмивка на лицето му. Беше безумно привлекателна. Най-вече защото колкото повече опознавах Ронан, толкова повече осъзнавах, че всъщност не е толкова арогантен. Това беше игра. Добре, може би не съвсем. Беше уверен в себе си и това само засилваше магнетизма му.
– Надявам се, че ще ми дойде на гости това лято.
– Сигурна съм, че и на тях им липсваш.
– Много им липсвам. – Той протегна ръка към Рен за юмручен удар. Сякаш искаше да продължи да ѝ обръща внимание, за да не забрави, че е новият ѝ приятел. Възхитително. Този човек беше нелепо очарователен.
– Мама е малко раздразнена, че се преместих – каза ми той. – Най-вече защото е самопровъзгласила се за майка-хеликоптер, която винаги се бърка в делата ми. Но тя знае, че е време да направя голяма промяна.
Голяма промяна. Не промяна, а голяма промяна. Преместването от Калифорния в Монтана беше голяма промяна, но нещо в начина, по който го каза, ме накара да седна по-изправена. Голяма. Сякаш зад тази трисричкова дума се криеше цяла планина от история.
– Защо голяма промяна?
Ронан сведе поглед към масата. Палецът на лявата му ръка докосна основата на безименния му пръст и раменете му се сковаха.
– Бившата ми съпруга.
– О. – Не бях разбрала, че е бил женен. Не бях попитала, но просто предположих, че е бил свободен. Защо, не бях сигурна. Може би пожелателно мислене, защото идеята Ронан да е с друга жена ме дразнеше.
Той не продължи, така че реших, че това е краят на обяснението му. Но после вдигна поглед, пое си дълго дъх и хвърли бомба върху масата в трапезарията ми.
– Тя се опита да ме убие.
Назад към част 11 Напред към част 13
