Глава 8
СЪДИЯТА
Остин стенеше от болка, когато слязох в мазето. Кала кипеше в ъгъла, ръцете ѝ бяха вързани за стълба зад нея, а краката ѝ бяха вързани заедно чак до бедрата. Тя се взираше в мен.
– Ти си точно това чудовище, за което ми каза, че си – изохка тя.
Вдигнах рамене срещу нея.
– Малко момиче, не съм известен без никаква шибана причина – предупредих я аз. Погледът ѝ не помръдваше. – Освен ако не искаш единият ти крак да прилича на този на шибания ти баща, предлагам ти да си затвориш шибаната уста, разбираш ли?
Тя стисна зъби, но си затвори устата. Обърнах се към Остин. Той ме гледаше, а по слепоочията му се стичаше пот. По лицето ми не се появи нито една емоция, докато държах погледа си равен с неговия.
– Наранен? – Най-накрая попитах, за да наруша тишината.
– Да гориш в ада – изсумтя той.
– О, ще го направя – казах му. Човек не можеше да греши толкова много, колкото аз, и да не знае, че когато умре, ще се насочи право към ада. – Само че не в скоро време. – Побутнах го по крака и той нададе рев от болка.
– Моите хора ще те преследват за това – изръмжа Остин към мен.
– Дали? – Студена, садистична усмивка изкриви устните ми. – Може да съм малък клуб, Остин, но имам връзки и хора в джобовете си. Можеш да целунеш мъжете си за сбогом. – Наклоних глава в посока на Кала. – И докато си в това, не забравяй да разкажеш на Кала как си убил майка ѝ и си избягал с нея, бълвайки глупави лъжи през целия ѝ живот. Така тя ще плаче като река от шибани сълзи и ще ме моли за шибана прошка, докато ѝ прерязвам проклетото гърло – изръмжах аз.
Кала пребледня при заплахата.
– Няма да я докоснеш – изръмжа Остин. – Тя означава твърде много за теб.
Засмях се – наистина се засмях.
– Наистина ли си мислиш, че няма да го направя? – Попитах го.
Той поклати глава.
– Тя е жива от толкова време.
Извадих ножа от ботуша си и отидох при нея. Дишането ѝ се учести, паникьосаните ѝ очи търсеха моите, но на мен вече не ми пукаше. Дадох ѝ втори шанс, а тя, по дяволите, не се възползва от него.
Вече не е мой проклет проблем.
Забих ножа си в бедрото ѝ. Кървавият ѝ писък разкъса въздуха. Изправих се в пълния си ръст и се загледах в Остин. Лицето му беше пребледняло, докато гледаше дъщеря си с ужас.
– Никога не се опитвай да блъфираш – изръмжах му. – Ще оставя ножа в бедрото ѝ, за да не изкърви, но само защото все още не съм приключил с никой от вас. – Погледнах към Колин и Руди. – Уверете се, че няма да кажат и една проклета дума, докато ме няма. Ще накарам Брент и Лайън да дойдат да ви освободят след дванайсет часа. Ясно?
– Ясно, президент – отговориха и двамата.
Тръгнах към стълбите на мазето, като походката ми беше много по-спокойна, отколкото се чувствах в този момент. Запалих цигара и излязох навън, имах нужда от малко шибан въздух и никотин. Пушенето също би помогнало, но, дявол да го вземе, не можех да бъда около Джеса, когато бях толкова наебан.
– Съдия – обади се тихият ѝ глас зад гърба ми.
Измърморих, но не се обърнах към нея. Тя мина пред мен, а аз издухах цигарения дим от нея, като държах цигарата си настрани, докато мълчаливо я гледах.
– Чух Кала да крещи.
Не казах нищо, нито пък издадох звук в отговор. Джеса плъзна ръцете си под ризата ми, меките ѝ длани се плъзнаха по коремната ми преса. Поех си дълбоко дъх и затворих очи, позволявайки на докосването ѝ да ме успокои.
Имаше магия в докосването на тази жена.
– Добре ли си? – Попита ме тя.
Дръпнах още веднъж от цигарата, като все още не вярвах, че ще отговоря. Бях ядосан. Само като видях самодоволната физиономия на Остин, само като го чух да се опитва да блъфира – това ме вбеси до смърт.
Този човек нямаше никаква представа с кого, по дяволите, се ебава.
– Трябва да се обадя по телефона – изрекох накрая.
– Вече го направих, докато бях горе с Джеса – заговори Призрак зад гърба ми. Гърбът ми се напрегна. Нямах представа, че е тук с нас, но затова пък си имаше име.
Не можеше да видиш или да чуеш призрак.
– Кой следи екипа му? – Попитах.
– Дивите врани – чартърната майка – каза ми Призракът. – Има Жътвари, които ги преследват от източната страна.
Кимнах веднъж.
– Какво искат като заплащане?
– Купър не иска нищо. Казва, че сме изравнени с това, че си измъкнал Остин от шибаните улици и най-накрая си излязъл от играта. – Кимнах веднъж. – Жътварите просто искат безплатна пратка оръжия.
– В крайна сметка ще се свържа с Джейдън – казах му, като пуснах цигарата си и я изтупах, поставяйки ръце на бедрата на Джеса.
– Ще се качиш ли горе? – Попита ме Джеса. Тя се намръщи, докато прокарваше пръсти по бузата ми. – Изглеждаш така, сякаш си готов да избухнеш.
Затегнах пръстите си върху меката ѝ плът.
– Жена, не съм във форма да те чукам точно сега – предупредих я аз.
Тези нейни красиви, шибани очи се втренчиха в моите. Тя се приближи до мен, така че между телата ни нямаше абсолютно никакво разстояние.
– Не съм крехка, Съдия – напомни ми тя.
Аз тихо изръмжах.
– Не съм сигурен дали си изградена за това, което трябва да ти поднеса – тихо ѝ казах аз.
В очите ѝ нямаше нищо друго освен пълно доверие, докато продължаваха да стоят заключени в моите.
– Знам, че няма да ме нараниш.
Останах безмълвен. Знаех, че ѝ бях обещал, че ще я чукам до изгрев слънце утре, но не бях подготвен за това, което сблъсъкът с Остин щеше да предизвика в мен.
Затворих очи, като си поех дълбоко дъх, а миризмата на изгоряла плът все още беше прясна в спомените ми, почти като че ли къщата ми все още гореше пред мен. Все още виждах пламъците, които горяха високо, пожарната работеше усилено, за да ги овладее, но вече знаех, че няма да има оцелели.
Онази раздираща болка и вина изкривиха вътрешностите ми, а яростта – ебаси, тази унищожителна ярост – пулсираше през всяко нервно окончание в тялото ми.
– Братко, излез от главата си – заговори Призрак, връщайки ме към настоящето.
Отворих отново очи. Бяха минали години, откакто не бях имал никакъв спомен от онзи шибан ден. По дяволите, бях в състояние да говоря за него почти без емоции.
Всичко беше излязло извън контрол.
Бързо пуснах Джеса и се отдръпнах от нея, стискайки челюстта си.
– Трябва да пътувам – изръмжах, като бръкнах в джобовете си за ключовете. Погледнах надолу към Джеса. Притиснах лицето ѝ в ръцете си и долепих устни до нейните. – Съжалявам, Диоса. Знам, че съм се заклел никога да не нарушавам обещанието си към теб, но ебаси – трябва ми време.
Тя ме хвана за елека, преди да успея да я заобиколя.
– Върни се при мен – помоли ме тя.
Това беше обещание, което знаех, че винаги ще спазя.
– Винаги – заклех се.
Погледнах през рамо, ръката ми моментално посегна към пистолета, когато чух как клонка щракна под нечий ботуш.
– Спокойно, През – извика Лайън. – Това съм само аз.
Отново се отпуснах и обърнах глава назад към езерото пред мен.
Лайън падна на земята до мен. И двамата мълчахме известно време.
– Джеса се притеснява много, братко.
Въздъхнах.
– Трябва да се справя с глупостите в главата си, Лайън.
Той ме погледна.
– Почти шест сутринта е, съдия. Тази работа не е като теб.
Не казах нищо. Лайън въздъхна.
– Виж, разбирам. Майната му, братче, да видя Остин, и на мен ми се е скапала главата. Обичах сестра ти, През.
Въздъхнах. Знаех, че и той обичаше. Лайън никога не говореше за това. Никой, освен мен, не знаеше тези глупости. Лайън не се отнасяше лошо към сестра ми и аз му се доверявах за нея. И той, и аз изпитвахме същата шибана вина, когато си мислехме за онзи ден – денят, в който не успяхме да я спасим.
Той никога не беше познавал Кала. Беше уважил и моето, и желанието на сестра ми да не се срещаме с нея все още. Така че той не беше изпитвал нищо друго освен омраза към нея, когато ме беше пробола – не беше изпитвал същата нужда да я спаси, както аз.
Някои хора обаче просто не могат да бъдат спасени.
– Искам да го изгоря жив, както направи с нея – изръмжах аз.
Лайън хвана рамото ми, като го разтърси леко.
– Знам. Същата ярост тече във вените ми, съдия. Но ти трябва да се върнеш в клуба. За разлика от мен, вкъщи все още те чака жена, която все още не е заспала – твърде притеснена е, че си тръгваш от нея.
Поклатих глава, а покрай устните ми се разнесе невярващ смях.
– Тази упорита шибана жена – измърморих аз. Лайън също се засмя. – Би трябвало вече да знае, че никога не бих могъл да си тръгна от нея.
Лайън вдигна рамене.
– Джеса си има собствена несигурност, братко. Трябва да помниш това.
Не казах нищо. Знаех, че Джеса има несигурност, но тя също така би трябвало вече да знае достатъчно добре, че по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да я напусна.
– Трябва да си долу в мазето – припомних си аз.
Лайън изхърка.
– Ако седна там долу, Съдия, ще убия Остин по дяволите. Накарах Джейкъб да седне вместо мен.
Избърсах ръцете си по лицето, наблюдавайки как слънцето започва да изгрява.
– Вчера наруших първото си обещание към Джеса – признах тихо.
Лайън въздъхна.
– Понякога невинаги можем да спазим обещанията си, Съдия, но е важно да спазим тези, които наистина имат значение – каза ми той. – Аз спазих всяко обещание към сестра ти, освен най-важното – обещах винаги да я защитавам. – Той ме погледна. Преглътнах трудно. Знаех, че това обещание го яде отвътре. – Докато продължаваш да спазваш наистина важните обещания към Джеса, това е всичко, което ще има значение за нея. Мъжете като нас – понякога не можем да спазваме по-малките обещания, Съдия.
Кимнах. Знаех и това. Просто мразех, че вече ги нарушавам, дори не е минала година от началото на съвместната ни връзка.
Телефонът ми завибрира в елека и аз го извадих, поглеждайки надолу към текста.
Моля те, върни се у дома при мен, Съдия.
С тежка въздишка се изправих на крака и протегнах ръка към Лайън, помагайки и на него да се изправи. Бързо набрах съобщение до Джеса.
На път съм, диоса. Искам тялото ти да блести под душа, когато се върна. Може и да съм нарушил обещанието си към теб, но ще го наваксам.
Отговорът ѝ беше бърз.
Да, господине.
Устните ми потрепнаха. Тя беше толкова шибана умница, но знаех, че ще изпълни заповедта ми.
Погледнах към Лайън.
– Знам, че никога не съм го казвал, братко, но ти благодаря, че я обичаше, докато беше жива.
Той преглътна трудно и кимна веднъж.
– Тя беше всичко за мен, Съдия. Никога няма да има друга. – Той се усмихна едва забележимо, докато гледаше звездите. Аз погледнах нагоре заедно с него. – И честно казано, аз съм съгласен с това.
Назад към част 7 Напред към част 9
