Глава 16
РОНАН
Звукът от трополене на крака ме накара да се усмихна.
Познавах това тропане. То се чуваше през входната врата на офиса всеки следобед около три часа и четиридесет и пет минути. По стечение на обстоятелствата ежедневното ми главоболие започваше точно по същото време. Дали след десет години, ако си спомнях за Ембър Скот, щях да получа мигновена мигрена?
През последните трийсет минути работех по няколко дребни задачи, знаейки, че тя ще нахлуе на ежедневното си посещение. И както всеки друг следобед тази седмица, нямаше да ѝ хареса това, което имах да кажа.
– Здравей, Ембър – каза Гертруда откъм рецепцията. – Как си днес?
– Добре.
Това дете не беше нищо друго освен предсказуемо. Ембър винаги беше добре. Никога не беше страхотно, намръщена, велика или благодарна. Просто добре. И все още не бях я чувала да пита за деня на Герти в замяна.
Може би аз бях мърморещият. По дяволите, цяла седмица бях в гадно настроение, най-вече защото бях прекарал твърде много часове точно на това място, все в опит да избегна дома си. За да избегна Ларк.
Ако това беше Калифорния, дългите работни дни щяха да са леки. Лесно щях да запълня четиринайсетчасовите дни. Само че това беше Каламити и макар да имах нови клиенти, беше трудно да изкарам осем часа работа за себе си, да не говорим за нещо, което да свърши Гертруда.
Вчера толкова се бях отчаял, че прочетох половината от книгата на Герти „Красиво тяло“. Беше изненадващо приятна. И ми позволи да избягам от реалността за няколко часа.
Да не се чувствам като страхливец, какъвто бях.
Това не можеше да продължава. Тази вечер. Тази вечер щях да говоря с Ларк.
Не че вече не бях опитал. Всяка вечер тази седмица се опитвах да пресека пътя и. Всяка вечер се приближавах с една крачка до моравата на Ларк. Но после се удрях в тази невидима стена, която спираше краката ми и ме караше да се шмугна в собствената си къща като шибан слабак.
Презирах себе си в момента.
Ларк вероятно също.
Колко ли беше ядосана? Колко лошо бях провалил шансовете си да поправя това?
Беше минала седмица от нощта ни заедно и ми беше нужно толкова време, за да осъзная, че искам нещо повече.
Повече вечери на претрупаната ѝ маса в трапезарията. Повече вечери на дивана в хола ѝ. Повече нощи в нейното легло.
Имаше вероятност тя никога повече да не ми проговори. В този момент щях да се задоволя с приятелство. Но щях да преследвам повече.
Ако успеех да накарам краката си да пресекат проклетата ми пътека.
– Ронан. – Ембър махна с ръка пред лицето ми.
Дръпнах се и мигнах два пъти. Тя седеше на стола за гости.
Ако някой някога е владеел изражението на истински невпечатлен човек, то това беше Ембър Скот.
– Съжалявам – промълвих аз.
Ембър не беше единствената, която трябваше да ме извади от мислите ми за Ларк. Гертруда ме беше хванала три пъти – от обяда насам – да се взирам в пространството.
– Чу ли нещо? – Попита тя.
– Още не.
– Сериозно? – Тя изпусна разочарован стон, след което се свлече на стола. – Какво отнема толкова време?
– Вече четири дни.
– Пет, включително понеделник – поправи ме тя.
– Момиче, в съдилищата се случват много неща. – Това може и да беше наясно за Каламити, но се съмнявах, че този случай е с висок приоритет. – Попита ли майка си за среща?
Тя се загледа в ъгъла на бюрото ми.
– Казах ти, че е заета.
Същото извинение, което получавах от дни. Тази заета майка, която не може да си направи труда да говори с адвоката на дъщеря си.
Това бяха глупости. И по дяволите, трябваше да се обадя на Ембър още преди седмици. Трябваше да спра това съдебно дело, преди още да е започнало. Но вместо това го използвах като извинение, за да привлека вниманието на Ларк. Какво, по дяволите, не беше наред с мен?
– Времето ми свършва – отвърна Ембър.
– Ти си на осемнайсет. Имаш само време.
– Учебната година свършва след месец. – Тя изрече всяка сричка. Приличаше ми на съдия, който захлопва чукче в края на дълъг ден в съда.
– Мислила ли си някога да станеш адвокат?
– За какво говориш?
– Няма значение. – Махнах с ръка. – Обзалагам се, че ще чуем нещо следващата седмица.
– Ами ако не? – Тя подхвърли ръка във въздуха. – Трябва да променя тази оценка. Сега.
– Това няма да е краят на света.
Зелените ѝ очи пламнаха.
Когато за пръв път влезе в кабинета, тя беше мълчалива. Трябваше да я убеждавам да ми каже името си. Но сега вече се чувстваше удобно с мен. Това дете беше сприхаво. Този темперамент се разпали, а с него и главоболието ми.
Ако просто ми кажеше какво се случва в действителност, това със сигурност щеше да улесни живота ми.
– Няма да бъда отличничка, ако това не се получи – каза тя. – И цялото ми бъдеще ще се срине, ако не получа тази оценка.
– Ембър, някой казвал ли ти е, че си малко мелодраматична?
Този път нямаше шок. Тези очи се стесниха и ако можеше да издиша огън от ноздрите си, щях да се превърна в човешка факла.
Лакомството на доайена беше ново. Може би човекът, с когото се е състезавала, е бил задник и тя отчаяно е искала да спечели.
– Има ли някой друг ученик, когото се опитваш да победиш?
– Мари Хоук има перфектни оценки. – Ембър завъртя очи. – Тя е принцеса.
– А. Значи ти трябва по-добра оценка, за да победиш Мари.
– Е, предполагам. Но всъщност не е това въпросът. Защо повдигаш въпроса за Мари?
– Ти го повдигна.
– Не, не съм.
– Да, повдигна го.
– Не. Аз. Не.
Господи, спаси ме. Затворих очи, като събрах всеки грам търпение.
– Това с доблестната награда условие ли е за стипендията, която се опитваш да получиш? – Това не беше нещо, за което бях чувал преди, но отдавна не бях кандидатствал за колежанска стипендия.
– Не.
– Какви са условията? Освен отлични оценки?
Ембър се намръщи и седна права.
– Защо има значение? Трябва да съм перфектна, а това означава, че госпожа Хейл трябва да промени оценката ми.
Ако отклоняването на вниманието беше олимпийски спорт, това дете можеше да спечели злато. Начинаещ адвокат, ако някога съм срещал такъв.
– Къде ще учиш в колеж?
– Още не съм решила. – Тя отклони поглед, гледайки за рафта ми с книги.
– Къде ще кандидатстваш?
– Държавният университет на Монтана и Университетът на Монтана.
Тази сутрин, отегчен и отчаяно нуждаещ се от нещо друго, освен да мисли за Ларк, се обадих и в двете училища в щата. Всяко от тях имаше солидни програми за финансова помощ и множество възможности за стипендии, които не изискваха перфектни средни оценки.
– Разгледа ли някое училище извън щата? – Ако задавах достатъчно въпроси, щях ли в крайна сметка да стигна до същината на проблема тук? Съмнявам се. Но все пак попитах.
– Не.
– Защо не?
– Скъпи са. – Тя стисна зъби.
– Винаги можеш да вземеш студентски заем.
Тя изпъшка, стана от стола си и вдигна раницата си. От вчера тя не беше станала по-лека. Каква храна беше натъпкала в джобовете днес?
– Не е нужно да бързаш – казах аз, отворих едно чекмедже, за да извадя лакомство от ориз Криспи в лъскава, синя опаковка. – Искаш ли едно?
Ембър сви рамене.
Достатъчно добре. Подхвърлих ѝ лакомството, после извадих друго от чекмеджето си и изядох моето, докато тя пъхна своето в джоба на същите дънки, които носеше в сряда. Ризата също беше същата.
От това, което успях да разбера, Ембър имаше общо четири тоалета. Те се носеха на ротационен принцип. Понякога сменяше дънките и ризите, за да ги разнообрази. Но обувките винаги бяха едни и същи. Раницата ѝ също. Както и палтото ѝ. Днес то беше вързано около кръста ѝ.
– Имаш ли планове за уикенда? – Попитах, докато дъвчех.
– Домашни работи.
– Ами забавлението?
Тя вдигна рамо.
Притиснах носа си, а главоболието ми се разрастваше с всеки неин въпрос без отговор.
– Мислиш ли, че ще чуем нещо от съдията следващата седмица? – Попита тя.
– Може би.
– Добре. Тогава предполагам, че трябва да се върна в понеделник.
– Или можеш да ми дадеш номера на мобилния си телефон и да ти се обадя.
Тя сведе поглед към пода.
– Предпочитам да дойда лично.
– Както искаш. – Въздъхнах. – Тогава ще се видим в понеделник. Хубав уикенд.
Тя излезе през вратата. Топуркането звучеше по същия начин, както на идване, така и на отиване.
– Хубав уикенд и на теб, Ронан – извиках след нея. – Благодаря за оризовото лакомство.
Нищо. Не можех да я видя, но нямаше да се изненадам, ако ме беше отблъснала.
Изчаках да се чуе свистенето на затварянето на вратата, след което отидох в чакалнята, като гледах през прозореца как Ембър поглежда в двете посоки, преди да пресече Първа.
Беше опряла ръце на презрамките на раницата си, сякаш се готвеше за поход.
– Все още няма нищо за майка ѝ? – Попитах Гертруда.
– Нищо. Това е най-странното нещо. – Гертруда започваше да се изнервя, че най-надеждният ѝ източник на информация – слуховете от Каламити – е пресъхнал.
Ембър стигна до тротоара от другата страна на улицата. Тя подскочи с раницата си, нагласяйки я на раменете си, после удължи крачките си и тръгна.
Беше на осемнайсет години, без кола или мобилен телефон, които не бях виждал. В града имаше много деца на тази възраст, които нямаха собствени автомобили, но можеха да се возят на автобус или на влака на Муни. Каламити не разполагаше с обществен транспорт. Дали беше ходила пеша и през зимата? Ами през нощта?
– Това е разочароващо. – Прокарах ръка през косата си, наблюдавайки я, докато не изчезна от погледа ми.
– Иска ми се да знаех къде работи майка ѝ. Просто щях да се появя някой ден и да стигна до дъното на това.
Изправих се на крака.
– Това не е лоша идея.
– Знаеш ли къде работи?
– Не. – Завъртях се и се запътих към кабинета си, като взех ключовете от бюрото си. След това се втурнах към вратата. – Ще заключиш ли тази вечер?
– Е, разбира се. Къде отиваш? – Очите на Гертруда бяха широко отворени зад фуксийните ѝ рамки, но нямах време да спирам и да обяснявам.
Всеки миг, който губех, Ембър вървеше.
Скочих в „Стингрей“, като пъхнах ключа в запалването. След това направих обратен завой от мястото си, ускорявайки в посока на Ембър.
Тя вече беше изминала три пресечки и стигна до ъгъла, където да завие. Ако бях изчакал още минута, щях да я изгубя.
Последвах я по страничната уличка, като спазвах дистанция и останах възможно най-незабележим. На всеки няколко минути се отбивах до бордюра, криейки се зад паркирана кола или пикап. След това отново излизах на пътя, следвайки пътя на Ембър.
Не бях детектив. Ако тя беше обърнала поне малко внимание на обстановката, щеше да ме забележи. Колата ми беше олицетворение на показността.
Но тя продължаваше да се движи, без да забележи, че я следя.
Ами ако съм педофил или изнасилвач? Ами ако съм похитител или трафикант на хора? През четирите квартала тя не погледна през рамо нито веднъж.
А аз я бях оставил да се прибира сама вкъщи в продължение на седмици. Е, в понеделник това спира. Не бях сигурен какво извинение ще измисля, но оттук нататък щях да я водя до вкъщи. Независимо дали ѝ харесваше, или не.
Прекосихме един китен квартал, къщите бяха по-стари, но добре поддържани. После минахме покрай парк с бейзболен диамант от едната страна и конструкция за игра от другата, разделени от морава, толкова зелена, че на практика беше неонова.
Дали тя се прибираше у дома? Към дома на приятел? Проверих километража. Вече бяхме изминали около една миля. Това беше дълга разходка, а Ембър не показваше признаци, че ще спре.
Покрай парка имаше още един квартал, който не беше красив или добре поддържан. Две пресечки по-късно стигнахме до парк за каравани. Къщите образуваха линия по протежение на улицата, а дворовете им бяха затрупани от превозни средства и няколкото случайни огради от вериги.
Колата ми беше твърде шумна. Двигателят мъркаше, но това изглеждаше като квартал, в който хората очакват клаксони и рев, а не плавното бръмчене на девствена машина.
И все пак, въпреки шума от моя Корвет, Ембър все още не се обръщаше. Дали носеше слушалки? Как можеше да не забележи, че я следвам, или да не чуе колата ми? Очаквах всеки момент да се завърти и да ми отвърне, сякаш ме е подвела по дивашки.
Но тя продължи да върви. И аз продължих да я следвам, но този път не можах да се скрия, защото нямаше лесно място за паркиране.
Стигнахме до края на парка за каравани и когато Ембър все още не беше спряла до една от къщите, в корема ми се настани камък. Пред нас имаше горичка от дървета. Напуканата настилка на улицата свършваше и се превръщаше в чакъл.
Ембър продължи да върви, заобикаляйки дърветата по износена пътека между стволовете им.
– По дяволите.
Пътят завиваше, движейки се в обратна посока. Отдръпнах се, изчаквайки я да навлезе по-навътре в дърветата, след което ускорих движението си напред. Там трябваше да има къща и това трябваше да е пътят. Трябва да е тръгнала по пряк път, нали?
Чакълът завиваше около дърветата. През прозореца на пътника се виждаше поле, пълно с малки стръкчета, чиито посеви едва започваха да надничат през почвата.
Прахът се разнесе зад мен, когато натиснах газта, без да искам да изгубя Ембър. После, както се надявах, пътят се завъртя в другата посока. Имаше още каравани, които бяха много по-мрачни от предишните. А бяха общо само три.
До първото седеше счупен пикап Шевролет. Паркирах до него с надеждата, че прахът ще се уталожи или че Ембър няма да забележи.
Освен че отсега нататък щеше да я вози, в понеделник щяхме да проведем и разговор за това как да бъдеш по-внимателен към заобикалящата те среда. Или можехме да поговорим за това още днес, ако успеех да я намеря.
Къде е отишла? Докато обикалях около тези дървета, тя беше изчезнала. Прегледах всяко ремарке, но тя не се виждаше никъде.
– Майната му. – Ударих с юмрук по волана. Свалих прозореца, за да се ослушам за шум. В далечината лаеше куче, но иначе беше тихо. Почти прекалено спокойно.
Тя трябваше да е някъде тук. Предполагам, че тъй като имаше само три каравани, можех просто да обикалям от врата на врата – и да се моля да не ме застрелят за незаконно проникване. Затова вдигнах прозореца и изключих корвета, като прибрах ключовете в джоба си. След това излязох и отново се огледах.
Носът ми се изпълни с мирис на влажна земя и дървета. Миризмата беше примесена с дъх на ръжда, вероятно от Шевролета. Караваните бяха изглеждали зле иззад предното ми стъкло, но сега бяха още по-зле. Най-близката имаше дупки в сайдинга, а няколко бяха закърпени с тиксо. Два от прозорците бяха заковани с дъски. Храсти се опитваха да погълнат караваната в края на редицата. Живееше ли някой тук?
Или това беше някакъв изоставен район, където Ембър идваше да се разхожда? Може би се беше срещнала с гаджето си или нещо подобно? О, Боже, надявах се да не взима наркотици.
Освен ако някоя от тези каравани не беше нейният дом.
Е, ако трябваше да избирам, се надявах да живее в средната. Прозорците ѝ все още имаха всички стъкла, а ламаринената външна част изглеждаше в най-добро състояние. Не че нямаше своя дял от ръждясали места, но нямаше очевидни дупки.
Направих крачка, готвейки се да започна търсенето си, когато един глас изпълни въздуха и едва не ме изплаши до смърт.
– Можеше поне да я докараш.
Завъртях се, а ръката ми се удари в гърдите, когато Ларк се приближи.
– Майната му.
Тя не се извини, че ме е изплашила. Тя не беше човекът тук, който трябваше да се извинява.
– Какво правиш тук? – Попитах, а сърцето ми едва не изкачваше от гърлото.
– Следях те през последната миля. Може би проверяваш огледалото за обратно виждане от време на време. – Зад нея, на около двайсетина метра и прибран до дърветата, където беше предимно скрит, беше 4Runner.
По дяволите, но тя беше красива.
Косата ѝ беше пусната, тези копринени кестеняви кичури се къдреха на вълни, които каскадно се спускаха по раменете ѝ. Беше облечена в тъмнолилава риза с бели копчета, която подхождаше на чистите ѝ обувки за тенис. Очите ѝ бяха закрити от слънчеви очила и аз почти се видях как слюноотделям в отражението им.
Беше гадна седмица без нея. Не бях в Каламити от дълго време, но по някое време през последния месец бях започнал да измервам дните си с присъствието на Ларк.
Ларк се беше загледала. Не беше нужно да виждам очите ѝ, за да разбера, че е втренчена. Челюстта ѝ беше стисната, а ръцете ѝ – кръстосани на гърдите.
Перфектно. Защото, когато се надигнах, обгърнах я в ръцете си и запечатах устата си върху нейната, тя не можеше да ме отблъсне.
Назад към част 16 Напред към част 18
