Глава 17
ЛАРК
О, по дяволите. Трябваше да видя, че целувката идва. Трябваше да я спра, преди да е започнала. Но в мига, в който меките устни на Ронан се плъзнаха по моите, мозъкът ми сякаш се изпари. Изключи.
Аз изстенах или той изстена, или и двамата изстенахме. Езикът му се завъртя срещу моя и коленете ми се подкосиха. Ако не бяха ръцете му, увити около мен, щях да падна. Трябваше да се наведе, за да ме целуне, сякаш се сгъваше около мен, придърпвайки ме в орбитата си.
Защо трябваше да целува така? Защо всеки път ставаше все по-добре?
Дори и да бях луда, бях безпомощна да се съпротивлявам. Освен че бях ядосана. Сериозно ядосана.
Кретен.
Мозъкът се включи отново.
Свих се, докато той отпусна хватката си достатъчно, за да мога да извадя ръцете си. После, с ръка, опряна в гръдната му кост, натиснах. Силно.
Устните ни се разтвориха и Ронан се изправи, поклащайки глава, сякаш се събуждаше от сън.
– Не. – Вдигнах пръст, а гърдите ми се издигаха, докато се задъхвах. – В момента си в моя списък на гадовете.
Ронан въздъхна, като вдигна ръце.
– Съжалявам.
Съжалението не беше достатъчно. Не и след изминалата седмица. Заслужавах обяснение, но сега не беше нито времето, нито мястото.
– Какво правиш тук?
Той се обърна и сложи ръце на хълбоците си, докато разглеждаше караваните.
– Тя не иска да ми каже нищо. Затова я последвах днес.
Така и аз се бях озовала тук. Пътувах към центъра, отивах към банката, за да внеса чек, когато забелязах Ембър да се разхожда. После светкавицата на сребриста кола недалеч зад мен.
Вместо да отида до банката, последвах Ронан, като спазвах дистанция, защото не исках да спира. Трябваше да ме е забелязал още преди време. Не си бях правила труда да се крия като него, да паркирам ненужно на всеки две минути, сякаш беше супершпионин.
Ембър не беше обърнала и капка внимание.
Това беше нещо, на което някак си щях да обърна внимание. Може би някой ден щях да изнеса лекция в класа за осведомеността и безопасността, дори в Каламити. При нас нямаше много престъпления, но това не означаваше, че не съществуват. На всички момичета можеше да им се напомни да се оглеждат, когато се разхождат сами. Да проверяват зад гърба си за класическа спортна кола и любопитен адвокат.
Може би трябва да поканя Ронан да седне, защото и той би се възползвал от напомнянето.
– Не е ли забранено да се преследва? – Попитах, провирайки се покрай него, за да тръгна по мръсната алея.
– Мога да ти задам същия въпрос. – Ръката му се уви около лакътя ми, спирайки стъпките ми. – Просто… почакай малко. Какво правиш?
– Искам да говоря с майката на Ембър. Обадих се около хиляда пъти, без да отговоря, а тя не отговаря на съобщенията ми.
– Не можеш да говориш с майка ѝ.
– Защо не? – Погледнах ръката му, а погледът ми беше достатъчен, за да го накарам да я пусне. – Страхуваш се, че ще разваля съдебното ти дело, като се намеся?
– Това няма нищо общо с това шибано дело. – Челюстта му се сви, докато се мръщеше. – Аз просто… Не искам да плаша Ембър.
– После се качи обратно в лъскавата си кола и изчезни. През тази седмица си доста добър в това. – Отблъснах го като муха и, по дяволите, се почувствах добре да изпусна малко от това разочарование.
– Ларк. – Лешниковите му очи бяха пълни с извинения. Изглеждаше така, сякаш се канеше да се впусне в обяснения, но аз вдигнах ръка.
– По-късно.
Той въздъхна.
– Добре.
– Разпитах за Ембър тази седмица. Семейството ѝ е ново в града, но изглежда никой не знае къде работи Ашли.
– Гертруда също има проблеми да научи нещо за Ашли.
Никаква изненада. Сякаш Ашли умишлено избягваше всякакво взаимодействие с хората около Каламити.
– Аз, хм, направих снимка на Ембър в клас във вторник. – Признанието ме накара да се почувствам хитра, но не беше като да мога да отида до миналогодишния годишник и да извадя училищната ѝ снимка. – Взех я на няколко места. В магазина за хранителни стоки. Бензиностанции. Магазин за железария. Хората разпознаваха Ембър, но не си спомняха да са я виждали някога с възрастен.
Ронан потърка челюстта си.
– Може би Ашли работи нощем или нещо подобно.
– Може би. Какво ще кажеш да разберем? – Насочих се към средната каравана, заобикаляйки първата със залостените прозорци. Най-вече защото ме побиха тръпки.
Ронан застана в крачка до мен.
Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, когато наближихме караваната, и макар да не бях планирала да дойда тук днес, не можех да съжалявам. Тя наистина ли живееше тук? Или това беше просто изоставено място за отдих на тийнейджъри? Какъвто и да беше отговорът, се радвах, че Ронан е с мен. Нещо в този квартал, в тази каравана не беше наред.
– Тя има двама братя. Те са във втори клас – казах аз, като запазих гласа си тих.
– Кой? Ембър?
Кимнах.
– Днес обядвах с няколко учители в началното училище. Попитаха ме за съдебното дело и как се справям с Ембър.
– Как се справяш с Ембър? Това не може да е лесно. Да я виждаш всеки ден.
– Не е. – Всеки път, когато се обръщах, се кълна, че чувах подсвиркване. Виждах погледа на Уайлдър, който седеше в класната стая. Хората не успяваха да скрият погледите си, изпълнени със съжаление или осъждане. Сякаш някои ученици и членове на персонала вече бяха решили, че съм виновна. Че съм си поставила за цел да съсипя живота на това момиче с тройка с плюс. – Просто се опитвам да не обръщам внимание на всичко това.
Ронан сведе глава.
– Това излезе извън контрол.
– Какво очакваше?
– Не знам. Аз просто… Прецаках се. Трябваше да започна оттук. – Той посочи земята. – След първия ден, когато тя дойде в кабинета ми, трябваше да настоявам да говоря с майка ѝ.
– Защо не го направи?
Той преглътна тежко, а стъпките ни се забавиха.
– Защото исках да ми обърнеш внимание.
– Е, получи го.
Това признание трябваше да предизвика гняв. Цялата тази бъркотия, клюките, се дължаха на това, че той искаше да му обърна внимание. Но тъжният факт беше, че аз харесвах вниманието му. А миналата петък вечер беше невероятна. Колкото и да ми се искаше да го отрека, не можех. Ронан ми беше показал достатъчно от себе си, за да знам, че има добро сърце. Тактиката му беше погрешна, но той правеше това по основателна причина.
– Съжалявам за това – казва той.
– Знам. – Въздъхнах. – Както и да е, по време на обяда един от учителите във втори клас каза, че в класа му има по-малките братя на Ембър. Нямах представа, че тя изобщо има братя.
– Аз също не знаех.
– Ерик и Илайджа. Близнаци. – Фамилията им е Скот. Беше странно, че не бях чувала за братята на Ембър, но отново, тъй като тази година не бях в началното училище, не бях разбрала за семейната връзка до днес.
– Попитах учителката за момчетата. Тя каза, че и те често идват на училище с едни и същи дрехи. Но винаги са чисти.
Това не беше пренебрежение. Това беше просто беднотия.
– А храната?
Повдигнах рамене.
– Тя каза, че не е забелязала нищо. Момчетата се хранят с училищна храна, закуска и обяд, но много деца го правят.
Ронан спря, загледан в караваната на около десет метра от него.
– Това не ми харесва.
Мразех го.
– Смяташ ли, че тя дори е казала на майка си за съдебния процес?
– Съмнявам се – каза той. – Аз не я таксувам, така че не е като да харчи пари. А и ако Ашли се крие от света, тогава се съмнявам, че е чула новината в града.
Не, но новините се разнасяха.
Беше по-добре от другите клюки, свързани с името ми. Значително по-добри. Но въпреки това я ненавиждах.
– Е, предполагам, че сега е най-подходящият момент да я посетя. – Отдалечих се от Ронан и тръгнах към караваната.
Избледнелите дървени стъпала, които водеха към входната врата, се клатеха и скърцаха под тежестта ми. Нямаше звънец, затова изправих гръбнака си, вдигнах ръка и почуках на крехката врата.
Струваше ми се, че зад дрънченето ѝ чувам да се гледа анимационно филмче. Но в момента, в който пуснах ръката си от вратата, шумът изчезна.
Отвътре отекна глухо и тихо тупване. После … тишина.
– Ало? – Вдигнах ръка и почуках отново.
Все още нищо.
Ронан стоеше в подножието на стълбите. Погледите ни се засякоха, когато погледнах назад.
Той погледна надолу по дължината на караваната, към пътеката през дърветата, по която беше минала Ембър. После посочи номера до вратата: 204.
– Това ли е адресът, посочен в училищните ѝ документи?
– Да.
– Това е адресът, който използвахме в съдебната документация.
Това също го знаех, тъй като имах копие от жалбата вкъщи на кухненския си плот.
Ронан застана до мен на стълбите и вдигна ръка, за да почука.
– Ембър?
Мълчание.
– Какво, по дяволите? – Той почука отново.
О, тя беше там. И нямаше да излезе. Страхотно.
Когато вратата остана затворена, аз се обърнах и се запътих надолу по стълбите.
– Тя няма да отговори. – И имах чувството, че тя знаеше точно кой стои пред караваната.
– По дяволите. – Ронан сложи ръце на хълбоците си, след което слезе по стълбите.
– Тя идваше ли да те види всеки следобед?
Той кимна.
– Да. Ще видим дали ще дойде и в понеделник.
– Е, тогава можеш да поговориш с нея. Аз трябва да взема Рен. – Минах покрай него, готова да се кача в колата си и да се отдалеча от него.
Но дългите крака на Ронан му позволиха лесно да ме настигне.
– Ларк, почакай.
Ръката му отново се уви около лакътя ми, докосването беше нежно, но можеше и да ме удари с електрошок. Подобно на самия мъж, беше невъзможно да го игнорирам, колкото и да се опитвах.
Лошото е, че той изглежда нямаше проблем да ме игнорира.
– Какво? – Издърпах ръката си.
– За онази нощ.
– Няма да говоря за това тук. – Не и с къщата на Ембър зад гърба ни. Не и когато не си вярвах, че ще го спра, ако ме целуне отново. – Довиждане, Ронан.
Този път, когато си тръгнах, той ме остави да си тръгна.
Когато стигнах до 4Runner, отказах да погледна назад към Ронан. Не откъсвах поглед от пътя и се насочих към града.
Той имаше една седмица, за да говори с мен за онази нощ. Имаше седмица, за да пресече алеята и да се покаже.
По дяволите. Защо му бях позволила да ме целуне? Защо го бях целунала в отговор? Боже! Какво не беше наред с мен тези дни?
Ронан Тачър. Това беше моят проблем. Той се беше промъкнал през защитата ми с това красиво лице и арогантен чар. Сега не можех да се отърва от него. А тази бъркотия с Ембър само влошаваше положението.
Защо не беше отворила вратата? Страхуваше ли се от мен?
Ой. Гърдите ми се свиха. Мисълта, че се страхува от мен, ме нарани.
Може би се е почувствала предадена, защото Ронан е отишъл да говори с нея, а вместо това е видяла мен с него. Нима току-що бях провалила шансовете ни да разберем истината?
– По дяволите. – Трябваше да стоя настрана.
И от двамата.
Когато стигнах до детската градина, усмивката на Рен беше балсам за болното ми сърце. Тя изтри част от тревогата ми. Не цялата, но част от нея.
Преминах през движенията, като я взех вкъщи и приготвих вечеря. Изпрахме заедно едно пране и го сгънахме на масата в трапезарията, преди да си поиграем с новата играчка, която родителите ми ѝ бяха подарили миналия уикенд. А когато дойде време за лягане, я държах на ръце в люлеещия се стол дълго след като беше заспала.
Тази сутрин се обадиха от училището в Бозман, за да насрочат интервю. То беше насрочено за третата седмица на юни, след като училището приключи за лятото.
Ами ако ми предложат работата? Трябва ли да я приема? Можех ли наистина да напусна Каламити?
Проследих с пръст гладката буза на Рен, докато тя спеше. Къде щеше да бъде най-щастлива?
В сърцето си знаех отговора. Знаех, че преместването ще бъде за мен, а не за нея. Но това не означаваше, че тя не може да бъде щастлива в нов град. Животът просто щеше да е… различен.
Устата ми се прозя, затова се принудих да стана от стола и да пренеса Рен до креватчето ѝ. След това се измъкнах от стаята ѝ и се запътих към моята спалня. Но преди да успея да си измия лицето и да облека пижама, на вратата се почука.
Сърцето ми се преобърна.
Можеше да са няколко души. Кериган, дошла да ми се скара, че обмислям да се преместя. Нели, тук, за да направи същото. Майка ми или баща ми. Брат ми.
Или съседа.
Затаих дъх, докато вървях към входа, знаейки, че това не е госпожа Едуардс с гъшия гювеч навън. После въздухът се изтръгна от дробовете ми. Лицето на Ронан ме погледна отвъд декоративния стъклен прозорец.
Завъртях ключалката, отворих вратата и застанах в рамката ѝ, без да го поканя вътре. Като се има предвид пълната ми липса на самоконтрол с този мъж, не си вярвах, че ще го пусна да прекрачи прага. Не го пускай в къщата. Не го прави.
Раменете на Ронан увиснаха, докато се взираше в мен. Косата му беше разрошена и беше сменил работните си дрехи с тениска и дънки. Адамовата му ябълка се поклащаше, докато преглъщаше.
– Ти ме ужасяваш.
– Аз. – Засмях се. – Аз съм най-малко ужасяващият човек на планетата.
– Нямаш представа колко грешиш. – Той ме дари с тъжна усмивка. – Не мога да спра да мисля за теб. От деня, в който се запознахме, ти си постоянна тема в мислите ми.
Ненавиждах тона в гласа му. Не беше ли това мечтата? Да бъдеш изцяло погълнат от един човек? Бях виждала как се случва с Кериган и Пиърс. После отново с Нели и Кал. Колко часа бях копняла за същото? Само частица от тяхното щастие.
– Защо това звучи като нещо лошо?
– Лошо е, ако те наранят.
– От теб.
Той кимна.
– Аз съм егоист. Увличам се в собствения си живот и развивам тези слепи петна.
– Какво имаш предвид?
– Кора.
Име, изречено с толкова много вина, че нямаше нужда да обяснява нищо друго. Той се обвиняваше за всеки неин проблем, нали?
– Не осъзнавах, че баща ми ослепява, а трябваше да го направя – каза той. – Но аз бях зает с работа. Собствения си живот. Пропуснах знаците, които не трябваше да пропускам.
– Значи се притесняваш, че ще, какво? Ще ме игнорираш? Не го ли правиш през последната седмица?
– Не. – Той прокара ръка през косата си и поклати глава. – Това означава, че не си вярвам, че няма да те разочаровам. Или Рен.
Всеки друг мъж и аз щях да му кажа, че това е най-голямата глупост, която съм чувала през живота си. Но в очите на Ронан имаше суров поглед, сякаш току-що беше разтворил гърдите си, за да признае недостатъците си. Сякаш току-що беше отворил част от душата си. Този поглед ме накара да искам да го прегърна и никога да не го пусна.
– Ронан, днес ти последва една тийнейджърка вкъщи.
Той се разкрещя.
– Когато го казваш така, звучи ужасно.
– Сигурно не трябва да превръщаш това в свой навик – подиграх се аз. – Виждала съм Ембър Скот почти всеки ден, откакто започна училище. От колко време я познаваш? Седмици?
Челото му се набръчка.
– Е, да. И?
– Значи си последвал вкъщи момиче, което познаваш само от седмици, защото се притесняваш за нея. Кой от нас двамата има по-голямо сляпо петно?
Очите на Ронан се затвориха.
– Това е различно.
– Защо? Защото тя е непозната, а Кора е бившата ти съпруга?
– Ами… да.
– Тогава по твоята логика трябва да изпратя и теб. Ембър е моя ученичка. И аз я провалих. Напълно.
Беше толкова отчаяна от тази оценка, че беше наела Ронан да ѝ помогне. Защото, когато беше дошла при мен, аз не я бях послушала. Не и истински. Той беше чул нещо в молбата ѝ за помощ, което аз бях пренебрегнала.
– Това не е същото. Ти си вършеше работата, Ларк.
– И не си бил женен за Кора, когато тя те е преследвала и е развила наркотична зависимост.
Той задържа погледа ми за няколко дълги мига, като умът му видимо се въртеше над казаното от мен.
– Не знам какво ще стане.
– Аз също не знам. По дяволите, аз дори не знам какво искам, Ронан. Но не ми харесва как се чувствах тази седмица. Не ми харесва да ме изиграят.
– Никога не съм те изиграл. – Ронан се приближи до мен и пръстите му почти ме докоснаха. Пръстите му се вплетоха в косата ми и макар да знаех, че трябваше да го изпратя обратно в собствената му къща, бях замръзнала, вкоренена на място. – Ти ме ужасяваш.
– Ти вече го каза. – Не го пускай вътре. Не го допускай.
– Струва си да го повторя. – Той се наведе и устата му почти докосна моята. – Не мога да спра да мисля за теб.
– Това също вече го каза.
Той изръмжа, този нисък тътен вибрираше между нас.
– Майната му, но ми липсваш.
Ад. Щях да се предам. Достатъчно беше само едно облизване на езика му по долната ми устна. И позволих на Ронан да ме пренесе вътре.
Назад към част 17 Напред към част 19
