АЛЕКС – Книга 6
„Няма да те оставя сама, Трикси, защото това би означавало, че се отказвам от теб. Ние сме заедно в това, бейби. Няма да се отървеш от мен толкова лесно.“ – Алекс ; Дивите врани MC Книга 6
А Л Е К С
Оставих я зад гърба си преди три години, когато отидох на основно обучение.
Сега се връщам, а тя има нужда от мен.
Решен съм да ѝ докажа, че е силна и че си заслужава всичко.
~ * ~ * ~
Т Р И К С И
Загубих дъщеря ни заради следродилна депресия.
Прецакана съм по повече от един начин.
Но той се завърна и е решен да ми докаже, че съм цяла.
**18+. Съдържа тригери. Бързо развиваща се романтична новела за MC.
**Психични проблеми: депресия, тревожност, биполярна депресия, следродилна психоза
Глава 1
АЛЕКС
Пет години. Толкова време ме нямаше оттук – от клуба, който се беше превърнал в мое семейство, и от сестра ми.
И от единствената жена, която винаги щеше да бъде като дом за мен – Трикси.
Саботаж ме посрещна на портите. Днес на паркинга имаше два пъти повече мотори, което ме шокира. Надявах се да не съм се върнал у дома в неподходящ момент.
Извих вежда към Саботаж, докато прокарвах ръка през косата си. Отстрани тя беше почти обръсната, а отгоре – по-дълга, като падаше леко в очите ми. Отметнах я от тях.
– По дяволите, момче, напълнял си. – Коментира Саботаж и ме прегърна, като ме потупа по гърба. – Как ти е гърбът? – Попита ме той.
Повдигнах рамене. Все още имам болки в него, но ще се оправя. Явно обаче това не беше достатъчно за шибаното правителство, защото ме изписаха веднага след като се излекувах. Щях да продължа да получавам медицинска застраховка чрез тях, но кариерата ми в армията беше приключила.
Затова се обадих на Саботаж, за да му кажа, че съм готов да се върна у дома. А той ми беше напомнил, че клубът винаги е отворен за мен.
– Парти? – Попитах със смях, когато забелязах, че Тор се препъва пиян с Хатчет, като и двамата ревяха от смях. Тор винаги беше животът на партито, винаги вкарваше някого в някакви щуротии.
– Върви на едро или вкъщи, момче. – Сви рамене Саботаж. – Готов ли си за това?
Повдигнах му рамене. Партитата не ме притесняваха, а и знаех, че в клуба ги има често.
– Кой още е тук? – Попитах го, докато вървях с него към клуба.
– Учениците на краля. – Информира ме Саботаж. Извих вежда към него. Никога не бях срещал никой от тях, докато бях тук. – Дълга история, но Призрак е техният капитан на пътя. Когато му се обадих и му съобщих, че се връщаш у дома, Съдията организира пробег и клубът им потегли за тук, за да те посрещне у дома.
Исках да попитам какво е накарало Призрака да смени клуба, но си замълчах. Ако Саботаж искаше да знам нечии лични работи, щеше да ми каже. Освен това мразех, когато хората се ровеха в живота ми. Нямаше проблем да оставям всички останали на мира.
Саботаж бутна вратата на клуба. Малката ми племенница вдигна поглед и се затича към Саботаж. Ебаси, тя наистина беше пораснала. Къдриците ѝ бяха вдигнати на небрежна конска опашка, най-вероятно защото сестра ми мразеше да се занимава с тях. Хейли винаги успяваше да направи бъркотия в косата си.
– Татко! – Изпищя тя и накара Саботаж да се засмее, докато я вдигаше на хълбока си.
– Хейли! – Излая Изи. – Казвала съм ти отново и отново да не…
Очите на сестра ми се спряха върху мен, когато тя се приближи, разшириха се от изненада, докато думите ѝ заседнаха в гърлото. Сълзи напълниха очите ѝ. Усмихнах ѝ се, като пуснах чантата си в краката, разтваряйки ръце за нея.
– Алекс! – Изкрещя тя, привличайки цялото внимание към нас.
Препънах се, когато тя се хвърли към мен, като едва я улових при това. Засмях се, докато я прегръщах.
– Здравей, сестричке.
– Ти наистина си тук! – Изкрещя тя в ухото ми, стискайки ме силно.
Извиках от силата на гласа ѝ. Саботажът внимателно я издърпа от мен.
– Да, сестричке, тук съм – казах ѝ с усмивка. Тя изглеждаше на ръба да избухне в сълзи. – Казах ти, че ще се върна у дома. – Напомних ѝ.
– Хайде. – Каза тя, хвана ръката ми в своята и ме повлече към бара. – Едно от момчетата ще отнесе чантата ти до стаята ти. – Щом каза това, Грейв мълчаливо се приближи до чантата ми и я занесе по стълбите към старата ми стая. Тези мъже я слушаха толкова, колкото слушаха и Саботаж. Думата на Изи и Саботаж беше закон.
Погледнах към дансинга, като очите ми моментално се спряха на Трикси, сякаш привлечени там от невидима сила. Бяхме заедно, преди да замина на основно обучение, но и двамата се бяхме съгласили да скъсаме, докато ме няма, и да оставим бъдещето да реши какво ще се случи между нас, когато се върна у дома. По онова време не можех да имам повече с нея – не и когато знаех, че заминавам.
Но не можех да отрека, че все още я желаех толкова силно, колкото и тогава, когато все още бяхме на осемнайсет. Кръвта ми все още се блъскаше във вените при вида ѝ, молейки ме да я направя своя.
Красивите очи на Трикси се втренчиха в моите, докато тя продължаваше да танцува срещу Куршума. Кръвта ми закипя във вените от ревност, но я загърбих, придавайки на изражението си маска на безразличие.
Обърнах се към сестра си, но тя вече ме наблюдаваше.
– Все още си падаш по Трикси? – Попита ме тя.
Повдигнах рамене, знаейки, че Изи е единственият човек, когото не мога да излъжа.
– Нямам време да действам по този въпрос – казах ѝ честно. – Саботаж ми предложи нашивка – обясних, като бързо смених темата.
Очите на Изи се разшириха. Очевидно все още не беше чула.
– Заплата? – Попита тя недоверчиво.
Кимнах.
– Очевидно е, че на нея няма звание, но нашивка – прескочи нивото на перспективата. Той ми се доверява. Ако приема, ще свика гласуване.
– Сигурен ли си, че си готов за това? – Попита ме Изи, докато ми подаваше бутилка бира. – Това не е армията, Алекс. Това нещо не е законно.
Усмихнах се.
– Сестричке, аз бях насред шибана военна зона в момента, в който излязох от основното училище. – Нямах намерение да споменавам нито на нея, нито на когото и да било другиго, че съм бил заловен – държан съм бил като военнопленник, поради което имах куршум в гърба и трябваше да изтърпя месеци физиотерапия. Бях покрит с белези от времето, когато бях затворен в този шибан лагер. – Мога да се справя с всичко, което Дивите врани ми подхвърлят – казах ѝ честно.
Тя въздъхна.
– Просто се притеснявам за теб, Алекс. – Каза тихо тя.
Покрих ръката ѝ с моята, докато тя преглъщаше нервно.
– Сестричке, щом Саботаж не се тревожи за мен, значи и ти не трябва да се тревожиш. Дотогава просто знай, че съм добре, ясно? Повярвай ми. – Помолих я. – Знам как да се грижа за себе си.
Тя издиша меко, преди да кимне с глава. После се усмихна.
– Радвам се, че се върна у дома, Алекс. – Усмихна се тя. – А сега иди да вземеш Трикси, преди Куршумът да я е завлякъл в стаята си.
Извъртях очи към сестра си, преди да обърна глава и да погледна Трикси. Сега тя държеше бутилка „Джак“ в ръката си и я накланяше назад, докато Куршумът прокарваше ръце по извитото ѝ тяло. Станах от стола, изпих бирата си, преди да отида при нея. Смътно чух сестра ми да се смее, но я игнорирах.
– Имаш ли нещо против, ако се намеся? – Попитах Куршума. Тялото на Трикси се напрегна, въпреки че можех да кажа, че се опитва да се държи така, сякаш присъствието ми изобщо не я притеснява.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
– Съвсем не, братко. Добре дошъл у дома.
Трикси сведе очи към мен веднага щом Куршума се отдалечи. Скръстих ръце на гърдите си и я погледнах с непроницаеми очи, като лицето ми не издаваше нищо за това как се чувствам.
– Добре дошъл у дома? – Попита тя, а гласът ѝ беше нисък от гняв.
Извих вежда към нея.
– Това каза той, нали? – Попитах я.
– Оставаш? – Попита тя, като изведнъж прозвуча яростно.
Мигновено разтворих ръце от гърдите си, свеждайки очи надолу към нея.
– Изплюй шибания си проблем, Трикси. – Спуснах се към нея. С нея винаги беше горещо и студено, макар че я разбирах. Тя страдаше от психични разстройства. Винаги се опитвах да бъда търпелив с нея, макар че понякога беше трудно – като сега, когато се държеше омразно без никаква причина.
– Всички останали може и да са щастливи, че си тук, Алекс, но аз не съм. – Думите ѝ ме смразиха. – Бих искала да си беше останал далеч. – Изръмжа тя, докато се промъкваше покрай мен.
Хванах я за ръката и я издърпах обратно пред себе си. Притиснах я до стената, с коляно между краката ѝ и ръце, които я притискаха. Тя преглътна плътно, а пулсът ѝ скочи в основата на врата.
– Искаш ли да ми обясниш? – Попитах я. – Напуснах в добри отношения с теб, Трикси – всъщност си спомням, че се уверих, че ти си последният шибан човек, с когото се сбогувах, преди да се кача на шибания самолет за основното обучение. – Напомних ѝ.
Тя замълча за миг. Наблюдавах как всичките ѝ емоции преминават през очите ѝ. Една от най-големите беше страхът и съжалението. Подготвих се.
Нещо се беше случило, докато ме нямаше.
– Бях бременна. – Прошепна тя, а очите ѝ пробягаха по лицето ми.
Дръпнах глава назад от нея, сякаш ме бяха ударили, но не отдръпнах тялото си от нейното.
– Какво, по дяволите, имаш предвид, че си била бременна? – Изръмжах към нея.
Тя преглътна трудно.
– Точно това казах, Алекс. – Каза тихо тя. – Никой тук не знаеше. Напуснах – казах на Саботаж, че имам нужда от малко време, и се върнах у дома на север, за да живея с майка ми. – Една сълза се плъзна по лицето на Трикси, докато лицето ѝ се спускаше, разкривайки тъжното, депресирано момиче, в което се бях влюбил толкова силно преди пет години. Сърцето ми се разби в гърдите. Бях я изоставил, по дяволите.
– Имах епизод. Беше много лошо, Алекс. Не можех да ям, не можех да спя. Чувствах се толкова мъртва отвътре. Тя – Александра е името ѝ – дори не ми носеше щастие. – Тя преглътна трудно. – Толкова много исках да я обичам и да се грижа за нея, Алекс, но не можех. – Тя се задави.
Наведох глава, за да погледна в очите на Трикси.
– Бейби, какво стана? – Попитах меко, като я нарекох с единственото име, което някога бе донесло толкова много любов и обожание в очите ѝ – щастие – и сега умирах да го видя в очите ѝ. Но вместо това жената пред мен беше съкрушена – съкрушена.
– Майка ми ме изгони и ме заведе в съда. – Покрай устните ѝ се изплъзна съкрушен плач. Приближих тялото си до нейното, за да я предпазя от любопитните погледи на всички останали около нас. – Имам само контролирани посещения при нея.
Без да кажа нито дума, се отдръпнах от нея. Хванах я под дупето и я повдигнах. Трикси свързваше глезените си зад гърба ми, докато натисках лицето ѝ в свивката на врата си, изнасяйки я от партито. По пътя си се разминах с Призрака и спрях, повдигайки вежди към него, докато държеше бебе в ръцете си, а Джеса беше в скута му. До тях седеше друг мъж. Очите му бяха студени и пресметливи, но не бяха заплашителни.
Погледнах обратно към Призрака. Той ми се усмихна.
– Радвам се да те видя у дома, братко.
– Да – казах с лек, невярващ смях. – Аз също. Поздравления за смяната на клуба и новата титла, Учителю.
Призракът се усмихна, като притисна целувка към слепоочието на Джеса. Кимнах веднъж на мъжа, носещ президентската кройка, докато той леко хващаше бедрото на Джеса – защитен жест, който разбирах. Кимнах му веднъж, преди да продължа да крача нагоре по стълбите, носейки Трикси в стаята, в която бях отседнал, когато живеех тук.
– Ще оправя това, бейби – обещах ѝ, щом влязохме в старата ми стая. – Ще я върнем, ясно? Вече се върнах. – Въздъхнах тихо, нежно откъснах главата ѝ от рамото си и срещнах сълзите в лешниковите ѝ очи. Изгубеният, измъчен поглед в тях разкъсваше шибаната ми душа. – Искаше ми се да ми се да се беше обадила или поне да се обадиш на сестра ми – казах тихо. – Това можеше да бъде предотвратено, бейби.
– Чувствах се толкова празна. – Прошепна тя, а гласът ѝ се пречупи. – И тогава бях загубила всичко. Всичко се случи толкова бързо. – Тя си пое треперещ дъх. – Попитах Саботаж дали мога да се върна. Знаех, че той няма да задава въпроси.
Поставих Трикси на леглото си. Тя извади телефона си от джоба и ми го подаде. Красиво, кафявокосо и лешниковооко момиченце се бе запътило към камерата.
Защитата се надигна в мен, докато гледах малкото момиченце, което толкова много приличаше на Трикси. Коленичих пред Трикси и посегнах да подхвана с ръце разплаканото ѝ, влажно лице.
– Аз съм тук, за да остана, бейби – уверих я аз. – Ще си върнем Александра – обещах аз.
– Аз я наричам Алекс – каза тихо Трикси.
Усмихнах ѝ се, а усмивката ми само се разшири, когато Трикси най-накрая също ми се усмихна, като най-накрая стопли душата ми с онази усмивка, която почувствах като дом. Повдигнах ръцете ѝ към устните си, като притисках с целувки кокалчетата ѝ.
Това беше потвърдено. Щях да приема тази нашивка и първото нещо, което поисках, беше клубът да ме подкрепи в битката за попечителство.
Трикси щеше да си върне дъщеря ни, а аз щях да имам семейството си.
